Спалнята на проф. Антананариво

Спалнята на Лети бе огромна и зелена, с легло с балдахин. Точно в нейн стил. А банята също бе зелена, но в малко по-светли тонове.

Някакво почукване ме събуди. Не исках да отварям очи, но потропването се повтори, този път по-настоятелно. Надигнах се леко и погледнах към часовника на отсрещната стена - беше девет часа сутринта! Бях заспала едва преди час, а някой вече ме будеше. А заспивах толкова трудно...
Отново се почука. Светнах нощната лампа, наместих се в пантофите и се огледах. Да, бях си в стаята. Но почукването не звучеше от вратата, а от... банята?! Станах и съвсем тихо и като котка се приближих до банята. Да, оттам идваше. Вратата бе леко открехната, но не излизаше никаква светлина оттам. Поех дълбоко въздух, после издишах.
Рязко дръпнах вратата, като в това време светнах лампата. Нищо. Беше празно. Сърцето ми биеше лудо, а потропването все още се чуваше.
-Мамка му, какво е това?! - тихо изругах и понечих да затворя вратата зад себе си. Тогава обаче някаква ледена ръка ме стисна за лакътя и ме дръпна обратно в банята.
-Тихо! - прошептя гласът, запушвайки устата ми. Уж не се съпротивлявах и нападателят отпусна хватката си. Обърнах се, за да видя лицето му.
-Джонатан! - ахнах аз, а той отново сложи ръка на устата ми.
-Млъкни! - изръмжа вампирът, но после придоби по-меко изражение.
-Какво правиш тук? - мълчание. Естествено. Обърнах се и от образувалия се вятър роклята ми се завъртя. Седнах на леглото, скръствайки крака. Сега и аз щях да мълча.
-Хубаво. - изсумтя примирено Джон след пет минути странно мълчание. Приближи се към мен и чак тогава забелязах дрехите му. Бе облечен точно като крадец. Черен панталон, черна блуза и даже черна маска на лицето, която вече беше махнал. Но защо? Да не би да му трябваше камуфлаж, за да пробие в училището?!
-Последният път, когато се срещнахме, ти ме обиди. Наистина много. Мислех, че е било просто изблик на гняв от твоя страна. Смятах, че ще ми се обадиш по-късно. Да ми се извиниш или нещо такова. Но не. Ти явно наистина мислиш всички тези неща. А аз даже не познавам такава Елеонора Кентли! - гласът му се повишаваше, но после се усети и продължи по-тихо. - Никога не бих желал твоето зло. Никога. Разбираш ли? Ти си важна за мен. Така е, не те обичам... вече. - затворих очи, опитвайки се да подтисна сълзите. Значи вече не бях нищо за него. А допреди по-малко от година ми казваше, че никога няма да ме изостави. Че няма да ме предаде. Отново лъжеше и смяташе, че съм толкова глупава, че да не го разбера.
-Но това не означава, че съм те забравил! - добави той и после пристъпи от крак на крак. Да, определено се опитваше да ме забаламоса.

-Виж какво. Просто... не го прави. Не се опитвай. Няма смисъл. Не съм толкова глупава. Знам, че не казваш истината, но това не ме интересува... - ... почти, добавих мислено, но бързо изгоних мисълта от главата си. - Недей. Спри. Разбираш ли? - той отново мълчеше. Глупак. Но... да си прави каквото си иска. Мен това не ме засягаше.
В следващия миг Джонатан вече стоеше само на сантиметри от мен. Бях забравила, че той се движеше най-бързо от цялото училище, докато все още бяхме даже и третокурсници. Затаих дъх. Обожавах този момент. Винаги го бях обожавала. Но той реши да ме остави. Защо? Защото съм била станала Висша жрица. Все едно нямах право да изпитвам любов или нещо такова. И тогава се случи.
Джон хвана лицето ми и ме целуна страстно, както никога преди. Обвих ръце около шията му и отвърнах на целувката му, а всичко в мен сякаш просто ликуваше и се радваше до безкрай. Бях чакала този момент от цели две години, откакто станах Висша жрица. И най-накрая се случи.
В този момент обаче се усетих. Това не беше редно. Аз му бях ядосана, той се опитваше да ме лъже... Значи и това беше лъжа. Не точно, но нещо такова.
Отдръпнах се от него, поемайки дъх. Въздухът бе напоен с неговия свеж аромат.
Джонатан повдигна вежда учуден, но после бързо схвана и се дръпна назад.
-Добре. Щом така искаш. Обясних ти всичко. Дадох ти втори шанс. Но ти явно просто си станала прекалено самонадеяна, за да бъдеш с мен и за да ми вярваш. - тихо промълви той, като в гласа му се четеше голямо разочарование. Може би бях сбъркала. Но... всеки греши, нали така?!
Вампирът бързо стигна вратата и без да се обръща към мен излезе. Грабнах най-близката ваза, която стоеше до мен на масичката, и я запратих със сила към вратата. Вазата се разби на стотици парченца и оглуши стаята. Но не ми пукаше.
Легнах на леглото, но не заспах скоро. Всъщност бяха минали поне пет часа, докато успея да заспя. И то все в размисли за Джонатан.

Така или иначе стаята на Скай си беше голяма. Но с това, което тя разбра от учителката по Ритуали и вълшебства... Е, сега вече стаята не беше просто стая, а цял огромен апартамент, достатъчно голям, че да побере учениците вътре.
С помощта на професор Доуни всичко се бе превърнало в идеалното място за купон по случай Хелоуин. Стените вече бяха черни, от таваните висяха оранжеви лентички, които излъчваха мистериозна светлина. На всяко свободно място по пода имаше тиквени фенери, от такива с големината на бейзболна топка до по-големи от човешка глава. В тях бяха сложени свещи, а лампи, разбира се, не светеха. По пода бяха постлани меки черни килими, а вместо дивани и столове имаше огромни оранжеви възглавници из цялото помещение. На няколко места от тавана висяха прилепчета. И за изненада на учениците в един от шкафовете Лия бе скрила цяло ято прилепи. Истински. Нямаше търпение някой, просто от любопитство, да отвори това шкафче.
Чернокоската се усмихна дяволито и забърза към кухнята, тъй като се сети, че във фурната имаше сладки. Отвори горещия капак с ръкавица и отвътре я лъхна топъл въздух, примесен с аромата на канела, орехи, ром и мед. Жената извади тавата и няколко секунди се любуваше на прекрасните сладки в най-различни хелоуински форми, които бе приготвила съвсем сама. Разбира се, с малко помощ от страна на професор Доуни.
Стенният часовник във всекидневната изкука и оповести настъпването на десет часа. Лети се забърза към вратата, като вече чуваше отдалечените разговори и смях на учениците, които минаваха през двора. Беше готова да ги посрещне, по ниските масички ги чакаха чаши и чинийки, на една по-голяма имаше кани с тиквен сок, червено вино и вода, имаше купи и чинии със сладки, печена тиква, тиквеник и какво ли още не. Нямаше как да останат недоволни.
На вратата се почука и първите гости бяха въведени в стаята на Скай с грациозно движение на ръката от нейна страна.

» Спалнята на проф. Кентли
» Спалнята на проф. Бенингтън
» Спалнята на проф. Блейд
» Спалнята на Виктория
» Кабинет № 235 на проф. Кентли