Началото на учебната година

Жега. Това бе единственото, което чувстваше Лия в момента. Единственото нещо, което мразеше, ненавиждаше от дъното на душата си, точно сега трябваше да я измъчва. Защо глупавото време бе решило точно днес да си прави шегички с нея?!
Чернокоската въздъхна и отпусна ръце за няколко секунди. Изглеждаше странно, не така жизнена както преди, усмихваше се прекалено рядко и говореше прекалено малко. Нещо се случваше с нея, но даже самата тя не знаеше какво, така че не питайте мен.
Ел отметна кичур коса, който бе изпадал от набързо вързаната й опашка и се зае отново за работа. Закачи поредния тъмнозелен воал на стената, който вече почти привършваше. Бе го направила на вълнички, увивайки се около всяка колона и всяка издатина. Ето, още едно закачване и... Voila! Всичко бе направено перфектно, или поне през очите на Ели. А те обичаха да гледат такива красиви неща.
Залата бе изцяло преобразена и въобще нямаше нищо общо с предишния "купон" за началото на годината, нито пък приличаше на себе си. Тъмнозелени и бледожълти воали се стелеха по иначе почти олющените стени. Масите бяха малки, черни и кръгли, с по два, най-много три стола около тях. Никак не бяха малко, но пък, разбира се, не бяха заели цялото пространство. По средата на залата бе оставено място за танцуване, защото най-естественото би било някой да стане и да затанцува. В единия край на помещението бе разположен и барът, на който един добре изглеждащ шестокурсник бе поел нелесната задача да дава напитките. Имаше и две дълги маси, по които бяха насложени най-различни хапки, хапчици и хапчища за гладните и не толкова гладните ученици. От полилеите по тавана висяха "гирлянди" от борови клонки и мъх, които донасяха приятно ухание в залата. Разбира се, имаше и сепарета в ъглите на помещението. Меки, лилави дивани, пред които бяха поставени правоъгълни дървени масички, осигуряваха на учители и ученици усамотение и спокойтсвие.
Скар изчезна в една малка вратичка, която едва се забелязваше през цялата украса. След минутка отново се появи, приглаждайки роклята си от черен сатен. Бе наистина красива и чернокоската все още се чудеше как успя да попадне на нея в онзи забутан магазин в покрайнините на Тулса. Шапчицата бе сложила леко накриво, за да е по-игрива и учениците да не си мислят, че е строга или нещо подобно. Не че Скай можеше да изглежда строга... Обувките й въобще не се виждаха изпод дългите воали на роклята й, но все пак се чуваше тяхното глухо тропане по черния мрамор.
Големият часовник на стената удари осем часът и кукувичката изскочи от него. Секунди след това влязоха и първите ученици. На лицата им се изписа учуда, изумление, но не и особена радост. Разбира се, започваха годината, но... Не можеха ли поне веднъж да зарадват Висшата си жрица?! Защо все трябваше да я натъжават все повече и повече, докато тя не потъне в депресия и не запрати някоя красива ваза в стената?! Защо... Лети постоянно си задаваше този въпрос, но никога нямаше да намери отговор.
Тя надена на лицето си усмихнатата и весела маска и поздрави влизащите момичета, които й отговориха тихо, но след това се засмяха. Съвсем скоро пристигнаха и останалите ученици, а диджеят започна купона с шумна и забавна музика, любимата на вампирите-новаци.

П.П. Имате една седмица да пишете, тоест до 8. септември, след това заключвам темата и отива в коша. Нищо няма да ви стане, ако не пишете, но на мен ми става гадно, като всеки път пишат само по двама-трима човека и нищо не става. Учениците сте много, наистина много, а никой не пише! Вземете се веднъж в ръце и попишете малко повече. Сега още сте във ваканция.
П.П. 2 Аз ще пиша отново, да знаете, РП-то ми не свършва дотук.

- Том, как можа да се довлечеш с това нещо тук? - извика Виктория гледайки с погнуса карираната "старомодна" риза на брат си Томъс. - Просто не мога да повярвам, че имаш смелост да ме излагаш по този начин? Защо не видиш как съм се облякла аз, а след това да решаваш с какво ще се облечеш ти. - говореше Виктория ядосано, но Том търсеше разсеяно някого и въобще не я слушаше. Въпреки, че тя забеляза това продължи да го упреква. - Не мога да разбера какво е това шибано желание от теб да ме засенчваш? Как е възможно това? - отново извика тя, но той се мушна през тълпата и тръгна на някъде. Виктория беше ядосана, както винаги за най - големите глупости на света. Тръгна след него без да и пука дали няма да закачи някъде роклята си. Отново настигна Том останала без дъх и същевременно притеснена.
- Кой търсиш, по дяволите? - попита Виктория.
- Емили. Тя трябваше да е тук. Нещо е станало. Ще го убия. - ядосано подхвърли Том, сякаш Виктория не съществуваше и той си говореше сам.. като.. като онези умниците.
- Не върши глупости, Том. - каза безчувствено Вики, разглеждайки маникюра си.
- Майната ти.
Виктория се врътна на високите си токчета засегната от думите на брат си. Той нямаше право да й говори така. Никакво, ама никакво. Облегна се на бара, поръчквайки една студена кола. Заслуша се в музиката сякаш вибрираше. Тя вибрираше? Не, това беше телефона й. Отвори малката си синьо-лилава чантичка. Имаше нов СМС. Беше от непознат номер, но тя си помисли, че е едно от момичетата с което се запозна докато търсеше нещо за хапване и момичето каза, че щяло да прати номера си по СМС. Вики отвори съобщението. Изненадана от това, което пише вътре.

Винаги съм знаела, че Том знае какво прави. Е, явно си на път да го загубиш. --м

Майли? Виктория се огледа. Никой наоколо не държеше телефона си в ръка, нито тук имаше компютри. Потрепери при мисълта. Отпи последно глътка от колата и набра брат си. Даваше свободно докато не се включи гласовата поща. Не, мамка му. Остави бара назад, търсейки си път през тълпата. Беше притеснена, не мислеше за друго освен за подателя и за Том. За миг затвори очи продължавайки все още да се провира в хората за да се измъкне. Неочаквано се блъсна в някого. Отвори очи. Роклята беше обемна с много воали, а преобладаващата част бе лъскавият черен сатен. Вики се обърна назад и погледна нагоре притеснено. Пред нея стоеше познатата фигура на красива червенокоса жена със сладка черна шапчица в тон с роклята. Виктория стисна притеснено устни. Беше се блъснала във Висшата жрица - Лия Скай.
- Аз.. съжалявам. - започна Виктория въртейки рус кичур от косата си.

Гост

Наблюдавах от близо какво се случваше. Хаха. Каква драма само.. да не повярва човек. Отново е новата година и всички ученици са вече тук и празнуват. Не е за вярване. Колко малко време мина. А какво за учителите? Прът. Тъкмо смятах да заговоря с Лия Скай, когато покрай мен профуча русокосо момиче, което сякаш не гледаше на къде върви. Блъсна се във Лия Скай. Погледнах към момичето. Беше Виктория МакКорт. Нищо особено. Ученичка, която беше в курса ми по испански. Не я харесвах особено. Не беше от моят тип, който харесвах. Нагримираните с един тон фон дьо тен и още други щуротии нямаха място в света на "умните и славните".
- Не можеш ли да бъдеш, по - внимателна, ако обичаш? - повиших тон ядосано. - Не е прилично да се блъскаш във възрастните. И ако не е тайна къде си тръгнала с такова бързо темпо? Събрали сме се да празняваме, а не да тичаме нагоре-надолу като мухи без глави. Предполагам, че това ти е ясно МакКорт?
Момичето кимна, а аз се доближих по - близо до Лия Скай и прошепнах в ухото й:
- Такива са днешните деца.. ужасни.

Лили се стресна при сблъсъка си с Виктория, но никак не й се ядоса. По-скоро думите на учителката по испански, Олимпия Еванс, я подразниха. Не смяташе, че нещо чак толкова е станало, затова отговори на висок глас и се усмихна.
- Всъщност, никак не са лоши днешните деца. - никой не би могъл да бъде по-сигурен и уверен в това от самата Лия. Та тя вече толкова векове наблюдаваше децата и, колкото и невъзпитани да бяха сега, все пак не бяха ужасни. Никое дете не можеше да е ужасно.
Олимпия се намръщи, явно не й беше приятно възрастен да не споделя нейното мнение.
- Няма нищо, Виктория. Не си ми скъсала роклята, нито си ме бутнала с чаша в ръка, така че не е дошъл краят на света. - чернокоската се ухили и забеляза как чертите на МакКорт се поуспокоиха. - А за какво толкова бързаш? - добави жената, но четвъртокурсничката нямаше време да й отговори, тъй като диджеят извика Висшата жрица по микрофона. - Е... Дойде и моят миг. - тя се засмя звънливо и забърза през тълпата към подиума.
Неуместният блус, който звучеше в момента, замлъкна. За сметка на това учениците, които издаваха звук като жужене на пчели, въобще не си направиха труда даже да намалят говора си. Но когато Скай се появи пред микрофона, всички потънаха в тишина, даже и някои от тях да не искаха.
- Е, здравейте, мили ми ученици. Надявам се да сте прекарали приятна ваканция, макар и да бе кратка. Но не се отчаявайте, почивки пак ще си имате! И все пак, както знаете, време е да започнем учебната година. Това е втората ми година, в която съм заедно с вас, и се надявам вече да сте ме поопознали. А за новите попълнения тук, нека се представя - Лия Скай, Висша жрица на "Домът на нощта". - Ел се усмихна лъчезарно и някои от четвъртокурсниците заръкопляскаха, но постепенно замлъкнаха. - Надявам се, че тази година ще сте по-добрли ученици и няма да има много отсъствия... Нали така? - хоровото потвърждение, което очакваше Ели, въобще не последва. Но тя не загуби възторга си от даването на реч. - Хайде, няма да ви отегчавам повече. Забавлявайте се, яжте, танцувайте... пийте... - тя се засмя, а учениците се ухилиха, доволни, че могат да пият каквото си поискат. А Лия се наведе към диджея и му прошепна нещо. Устните й почти се докоснаха до ухото му и той изтръпна. Усмихна се едва забележимо, а след това жената се оттегли от подиума. Секунди след това зазвуча песента Back In Black на AC/DC и учениците възторжено се развикаха. Сега Скар бе напълно доволна от началото на годината.
Чернокоската потърси с поглед Виктория и скоро съзря рошавата й руса коса в края на залата. Забърза нататък, разбутвайки хората. Макар и немирна, МакКорт бе станала любимата й ученичка. Но, разбира се, никога нямаше да каже това на някой друг и да се разбере, че има симпатии към някой ученик.
Когато стигна до онази скрита врата, до която последно видя блондинката, вече я нямаше.
- Ох, за Бога, къде изчезна сега?! - тихо възнегодува Лети и се намръщи. Но още преди да е успяла да продължи с дразненето, пред нея изникна Виктория.
- Е? - Лили повдигна вежди въпросително, но момичето явно не я разбра. - Закъде бързаше така? - намусено поясни Ел и скръсти ръце. Наистина, никак не бе нормално някой, и то купонджия като МакКорт, да тича през веселяшката тълпа.

Олимпия Еванс се държа грубо и някакси съдейки Виктория. Тя реши да не й обръща внимание нито пък щеше да каже нещо пред нея. Нямаше желания да занимава и Висшата жрица с нейните глупави проблеми. От рода на защо брат ми го няма и къде е.. Сякаш беше в нейна полза, че Лия Скай се оттегли за момент. Така имаше начин да не я разпитват и да си свърши работата без да се бави. Тръгна по коридора, обиколи няколко пъти и дори влезе в някои от празните учебни стаи. Обиколи два пъти и двора, но беше пусто сякаш тук не е идвал никой от години. Седна на тревата и положи глава върху коленете си отморено. Може би всичко това, което правеше беше пълна измислица. Може би тя просто си въобразяваше и в цялата тази работа нямаше нищо вярно. От малката й чантичка отново се чу познатия сигнал, който показваше, че Виктория имаше ново съобщение.

Търсиш ме на грешните места.

СМС беше от изпратен от телефона на брат й. Значи всичко беше негова игра. Нямаше за какво да се притеснява. Предният явно е бил от негов приятел, като например Джак. Той беше голям шегаджия и нищо чудно сега да се смееха и да пиеха от тяхната шантава бира или да се друсаха с наркотици. Напълно нормално за Том. Кога Виктория беше станала толкова страхлива? От кога се доверяваше на всичко и всички без да бъде сигурна? От кога бягаше от купона за да се занимава с щуротиите на Том? Точно заради това трябваше да се върне на купона и да продължи от там, до където беше стигнала разбира се.
Тъкмо беше влязла в залата, когато отново видя Висшата жрица пред очите си. Сега трябваше ли да дължи обяснение?
- Е? За къде бързаше така? - попита жената.
Вики беше права. Трябваше да дължи обяснение макар, че не искаше. Можеше ли да излъже Висша жрица? Искаше ли изобщо да го направи?
- Ами няма нищо. Брат ми изчезна изведнъж и не беше в много добро настроение затова реших да го потърся. Това е. Няма нищо друго. - излъга Виктория, защото не искаше да казва каква боза всъщност представляваше брат й. Нямаше смисъл да разваля високото ниво на семейството си, заради ужасния й брат.
Чантата й сякаш отново извибрира. Заради силната музика не можеше да чуе слабия сигнал на телефона й.
- Извинете. - отвърна момичето на г-ца Скай.

Останах с впечатлението, че си станала много близка с нея. Само, че не разбрах.. защо я лъжеш? - М

- Майка ми.. нищо особено. - отвърна Виктория, сякаш дължеше обяснение. Тъкмо щеше да го прибере когато отново екранчето светна и телефона извибрира. - По дяволите. - промърмори Виктория.

Л-Ъ-Ж-К-И-Н-Я Всички ще разберат що за стока си. Обещавам ти. - М

- Мамка му. - Ядоса се Виктория. - Погледна номера. Май е от 18892922. Беше от онези регистрации в сайтовете на М-тел и Глобул чрез които пускаш безплатни СМС. Сега ще видим кой е. - Професор Скай! - извика Виктория по посока на отдалечаващата се фигура. Тя се обърна и Вики се доближи до нея. - Чрез уайърлеси ли се хваща в цялата сграда интернет или чрез други начини?

Гост

И от къде на къде някаква 20-годишна пикла нямаше да споделя нейното мнение. Какво знаеше тя за света? Как можеше да бъде Виша Жрица? Заслужаваше ли го? НЕ. Това беше верният отговор.
- Е, дойде и моят миг. - каза със звънливия си глас Лия Скай.
- Да, дойде твоя миг.. - отвърнах и след като тя се отдалечи измърморих. - ... да бъдеш изместена от поста си. Глупачка.
Поръча си водка от бара и след като я получи реши да се поразходи из залата надявайки се да срещне някои познат. Мразеше такива купони. Олимпия по начало не беше купонджийка.
Мина около час. Олимпия остави чашата си на една от черните масички и погледна към огромният часовник на стената. Беше време да направи нещо по въпроса със всичко това тук, но нямаше смелост. Кой би подозирал какво се крие зад маската на нещо мило и добро? Никoй. Абсолютно никoй. Излезе от залата и погледна през един от единствените прозорци в тъмните коридори на училището. МакКорт беше седнала на тревата в двора. Главата и беше разположена върху коленете си. Сякаш плачеше.. това заслужаваше.

Лия се обърна, когато чу Виктория да я вика.
- Да? - в погледа й се четеше несигурност - не вярваше съвсем на това, което й бе казала преди малко четвъртокурсничката.
- Чрез уайърлеси ли се хваща в цялата сграда интернет или чрез други начини? - попита я момичето, а погледът й блуждаеше някъде в пространството. Скар доста се учуди на този въпрос, какво толкова важно бе как се улавя интернет... А и какви други начини имаше?
Чернокоската доби замислен вид и след няколко секунди несигурно отговори на МакКорт.
- Мисля, че чрез уайърлес... Въобще не знам за какви други начини ми говориш. Защо питаш? - но момичето вече бе изчезнало и се бе сляло с тълпата... Добре, наистина, понякога непълнолетните бяха дразнещи.
Ел мина по някакъв начин през сгъстилата се група и стигна до барчето. Младият шестокурсник й се усмихна лъчезарно и попита какво ще желае.
- Една... Едно мохито, моля те. - вярно, тя рядко пиеше алкохол. Просто не беше по нейния вкус. Но сега се нуждаеше от това, иначе щеше отново да се изнерви. Много. А това водеше до лоши последици.
Чернокоската мълчаливо наблюдаваше движенията на момчето, което само размахваше с ръцете си и според нея нищо не правеше.
- Може ли малко по-бързо? - нетърпеливо попита тя, а шестокурсникът й се извини с думите, че така се правело. Жената изсумтя и затропа с пръсти по плота, но не каза нищо повече. След малко най-накрая пред нея се появи висока чаша с бяла и зелена течност в нея и едно тъмнозелено чадърче. Без въобще да обръща внимание на сламката, която бе сложена вътре, тя надигна чашата и жадно загълта течността от нея. Когато я преполови, я остави на плота.
- О, вече и пияница си станала? - смътно познат глас се чу зад нея. Преди Ели да е успяла да се обърне и да види кой е нахалникът, пред нея се появи висок мъж с рошава кестенява коса. Джонатан.
- Разкарай се веднага от тук. - промълви през зъби жената и отклони поглед от неговия. Мразеше да става така. Всеки път, щом го погледнеше, не можеше да отдели поглед от него и сякаш потъваше все по-навътре и по-навътре в тях, докато не забравеше коя е и какво трябва да прави... Но този път това нямаше да се случи.
Мъжът се усмихна злобно, показвайки снежнобелите си зъби.
- О, не, аз бях поканен... Няма как да си тръгна, без да се срещна с нея. - поканен? Това пък какво щеше да рече? Кой, освен самата Висша жрица, можеше да си кани гости на партитата? Не и учителите, не и учениците... Колкото и да е глупав някой, знаеше, че тя веднага можеше да разбере кой е бил. Или поне така си мислеха, не че тя наистина бе чак толкова велика Висша жрица...
- Роузмари? - плахо попита Лети, надявайки се да греши. Но не. Джонатан леко кимна с глава, все още с онази злобна усмивка, облегнал се на лакътя си на плота... Чудно как бе възможно чернокоската някога да е била влюбена в него.

Вървях към залата за партито по случай откриването на новата учебна година. Закъснявах, но не се тревожех. Най- много да изпусна речта на Лия Скай, но едв ли щеше да е голям проблем. Не се придържах към обичайното облекло /бални, рокли, токчета и т.н./. Бях облечена в парти- костюм, състоящ се от Сиви къси панталонки, дълъг бял потник и сиво сако. На врата ми висеше дълъг синджир. Бях обута в най- обикновени черни кецове. Чувствах се чудесно и бях в добро настроение, но нещо ме тревожеше... Това чувство ме плашеше. Знаех, че се появява само когато някой е близо до отвъдното. Или по- просто казано- усещането ми показва че някой около мен е напът да умре. И освен това в мен се беше загнездило смътно чувство за приближаваща опастност. Влязох в залата и докато вървях към бара забелязах, че всички ме заглеждат. Естествено. Всички около мен си бяха само за снимка. Можеха да играят във филм за принцеси. Облегнах се на бара и казах на усмихнатият шестокурсник:
- Един Космополитън.
Той ми хвърли още една усмивка и се зае да ми прави коктейла. Докато чаках, телефонът ми звънна известявайки, че имам ново съобщение. Изненадана, кой ще ми пише точно сега го отворих и видях, че номерът е непознат. Кликнах на бутона за отваряне с любопитство.

"Вече изгуби брат си и баща си. А, сега си напът да изгубиш Виктория... М."

Това беше съобщението. Потреперих, но не от околната темепература. Чувах всичко някъде от далеч.
- Хей, добре ли си?- чух някъде до себе си гласът на шестокурсникът- барман.
- Не съм сигурна.- прошепнах.
Грабнах си коктейла от ръката му и засмуках през сламката. За по малко от две минути, чашата ми беше празна. Излязох от залата, за да се успокоя малко. Телефонът ми зазвъня отново и аз боязливо го извадих. За щастие беше Вики. Но пък звънеше като на пожар. Бързо го вдигнах и казах:
- Ало, кажи?
От другата страна не се чу отговор. Но за сметка на това, някой, който разпознах като Вики започна да пищи и не спираше. Крещях, но никой не ме чуваше. Отказах се и хукнах към залата, за да открия Скай. Намерих я на бара, да си говори с един неприятен на вид човек. Жрицата го гледаше с неприязън, така че аз присвих очи в негова посока.
- Лия, трябва да дойдеш бързо. Мисля, че нещо се случва с Виктория.- казах аз толкова бързо, че думите ми се оплетоха в устата. Но Скай явно разбра какво казвам...

Мотаех се из залата с тъмни очила и най-обикновени дрехи, които бих носила всеки ден. Тъмните очила служеха, за да не се виждат пламтящите ми в червено очи. Усмихвах се и се смеех на тъпите шеги на учениците, които не познавах, стараейки се да не си отварям много-много устата. Носех в ръка чаша с прекалено твърд алкохол за едно седемнадесетгодишно момиче, при положение, че ми пълнеха чашата за четвърти път - водка. Забързах към Висшата жрица и се прокашлях студено.
- Здрасти. - поздравих равнодушно. - Трябва да ти го призная... добре си го организирала. - провлачих, след което се обърнах към нея и сниших глас. Шепотът прозвуча почти злокобно:
- Къде е Лиса? И как е? Трябва да говоря с нея... момчето, от което... се храних вчера - някой си третокурсник... - усмихнах се извинително при тези думи. Не можех да не се храня. - Е, добре. Наистина го направих. Трябва да се храня на всеки два-три дни. Щях да го убия, но се сетих, че ти ще си против и се спрях. Би трябвало да си щастлива. - отпих от чашата дразнещо бавно,размахвайки алкохола пред очите на Лия. - Както и да е. Та това хлапе ми каза, че не я е виждал. Усещам през телепатичната ни връзка, че е разстроена, а не мога да я намеря. Виждала ли си я? - последния въпрос прозвуча странно, почти като съскане. И все пак, в него се долавяше бледо ехо от Роуз Хатауей, която я беше грижа за най-добрата й приятелка.

Плъзгах се бавно между стотиците развеселени новаци. Носех къса черно-бяла рокля и кожени сандали на платформа. Отгоре си бях наметнала кожено яке с капси, и както винаги, носех сума ти гердани, гривни и пръстени. Косата ми беше станала доста дълга и най-долния ми слой беше боядисан преливащо - от сиво, което при връхчетата ставаше искрящо бяло. Бях и с неизменния си ефект опушени очи... Откъдето и да минех, събирах погледите на момчетата, че и на момичетата. Засега не познавах никой, но все още имаше време. Взех си една мента с мляко и газирана вода и продължих да обикалям безцелно, отвръщайки с усмивка на всеки, който ме поздравеше. Мернах висшата жрица и още някакво момиче - изглежда водеха важен разговор и реших да не им се пречкам.
Запътих се към бара и седнах. Барманът ми се усмихна и за да не изглеждам неучтива и аз му хвърлих една усмивка.
- Искаш ли нещо? - попита ме той.
- Мне, благодаря. Имам си. - казах и повдигнах ментата си, която беше още пълна. (И да, той забележи японския ми акцент и бързото изговаряне на думите... Уф, трябваше да се сетя за това преди да заговоря.)
- Добре. Когато ти потрябвам, кажи ми.
- Разбира се. - смигнах му.
Беше симпатичен и ми изглеждаше доста свестен. Отпих бавно от сламката си и зачаках... Какво всъщност чаках? Не знам. Може би някой, с който най-накрая да проведа смислен разговор, по-дълъг от няколко думи.

Влязох в балната зала, като се огледах за някой, когото познавам. Засега не виждах никого и бях на път да се откажа, когато забелязах сестра си. Тъкмо щях да отида при нея, когато чух гласът на Лиса и още някой, идващи от там. Щях да мина малко по-късно. Запътих се към бара и си взех едно мартини. Засега щях да остана там, поне за малко. Облеклото ми не беше нищо особено, но поне ставаше за случая. Постоях малко на бара, пиейки мартинито си, когато реших, че ми е прекалено скучно за да си стоя там сам-сама. Станах от стола си и тръгнах към Роуз. Когато я приближих и се усмихнах, макар и леко неяверено.
- Здравейте! Нещо против да се присъединя към вас?- попитах и обходих всички с поглед. Странно, сестра ми се беше променила. Кожата и бе доста по-бяла от преди. И не беше в обичайния си тип рокля за началото на учебната година. Зачудих се какво ли я е накарало да се промени почти изцяло, но щях да мисля за това по-късно. Все още чаках някой да ми отговори.

Иза-чан Китсуне написа:: Плъзгах се бавно между стотиците развеселени новаци. Носех къса черно-бяла рокля и кожени сандали на платформа. Отгоре си бях наметнала кожено яке с капси, и както винаги, носех сума ти гердани, гривни и пръстени. Косата ми беше станала доста дълга и най-долния ми слой беше боядисан преливащо - от сиво, което при връхчетата ставаше искрящо бяло. Бях и с неизменния си ефект опушени очи... Откъдето и да минех, събирах погледите на момчетата, че и на момичетата. Засега не познавах никой, но все още имаше време. Взех си една мента с мляко и газирана вода и продължих да обикалям безцелно, отвръщайки с усмивка на всеки, който ме поздравеше. Мернах висшата жрица и още някакво момиче - изглежда водеха важен разговор и реших да не им се пречкам.
Запътих се към бара и седнах. Барманът ми се усмихна и за да не изглеждам неучтива и аз му хвърлих една усмивка.
- Искаш ли нещо? - попита ме той.
- Мне, благодаря. Имам си. - казах и повдигнах ментата си, която беше още пълна. (И да, той забележи японския ми акцент и бързото изговаряне на думите... Уф, трябваше да се сетя за това преди да заговоря.)
- Добре. Когато ти потрябвам, кажи ми.
- Разбира се. - смигнах му.
Беше симпатичен и ми изглеждаше доста свестен. Отпих бавно от сламката си и зачаках... Какво всъщност чаках? Не знам. Може би някой, с който най-накрая да проведа смислен разговор, по-дълъг от няколко думи.

Влязох в балната зала, усмихвайки се на всеки, който видя. Носех виолетова, скъпа маркова рокля, направена от кашмир, а обувките ми на десет-сантиметров ток, украсени със истински скъпоценни допълваха тоалета ми. Перленото колие с един виолетов сапфир, което носех, проблясваше на светлината, а сапфира блестеше във виолетов оттенък. Обеците, които избирах с часове, бяха сребърни и на всяка обеца имаше по три виолетови диаманта във формата на сърца, които също проблясваха на светлината, която хвърляше газените лампи в балната зала. Косата ми се спускаше свободно по раменете и по гърба, направена на едри вълни. Тъмните ми очи бяха подчертани с черен молив. Върху устните ми проблясваше кафяв гланц, а върху гъстите ми и черни мигли бе нанесена спирала. Носех лек златист грим.
Седнах на едно от меките столчета пред бара и се облегнах на студената желязна облегалка. Барманът се появи мигновено
- Кока-Кола... Недиетична. - казах му и той веднага започна да налива. Когато я остави на плота, аз отпих една глътка и я оставих на мястото й, а след това се обърнах към момичето, което седеше срещу мен.
- Здравей. - усмихнах се. - Аз съм Нериса Шелски, но за приятелите съм просто Нери или Неси. Приятно ми е. - подадох ръката си към нея и я хванах за предмишницата, очаквайки тя да направи същото.

П.П. Роуз, не видя ли, че съм си направила нов герой, защо си махнала някои изречения и думи от РП- то ми, сменила си "тъмни очи" със "сини очи" ?

~Не съм променяла нищо освен името ти, когато се представяш. Останалото... нз. Явно е бил някой друг. Аз нищо освен името не съм пипала.
Мия

- Здрасти, Нес. - поздравих тихо Ванеса, в гласът ми се долавяше някак... уморена нотка. Не бях уморена. може би просто бях изтощена психически от всичко, станало напоследък.
Първоначално се зачудих дали да продължавам с този маскарад. Нямаше смисъл. Тя щеше да се усети... тоест, вече забелязваше разликата в мен, вероятно и в гласът ми. Каква беше целта? Най-вероятно скоро щеше да разбере. Стана ми малко тежко като си помислих, че дори не й минава през ума какво всъщност става. Дори не можеше да си го помисли. За чудовището тя беше момиче морой, леко объркана и беззащитна. Лесна и полезна за мен жертва.
Но за мен това беше сестра ми. Нямаше да я нараня.
Вдигнах чашата си в знак на поздрав към нея и се усмихнах, взимайки решението. Щях да кажа и на нея. Имаше право да знае. - Виж, не се панирай. - заговорих тихо. - Всичко е наред, няма да те нараня. В това състояние съм временно, после ще оправим всичко, става ли? - тя кимна, все още озадачена. Озърнах се. Около нас освен Лия нямаше никой друг. Предпазливо свалих тъмните си очила и примижах срещу слабата, но болезнена за мен светлина в залата. И погледнах сестра си в очите.

Нямах си и на идея какво става. Гледах сестра си подозрително, докато не свали очилата си. Очите ми се разшириха и усетих, че пребледнявам. Така се чувствам, както става, когато ще припаднеш. Причерня ми. Не знаех какво да правя- да крещя, да и се ядосам, да ме е страх или да се опитам да мисля трезво. Преглътнах тежко и се разтреперах. Не, не беше страх, а ужас. Технически погледнато това бе един стригой. Както са ми казвали, откакто бях малка, трябваше да пищя и да бягам. Да викам за помощ и по най-бързия начин да съобщя на Пазителите. Но не можех да помръдна. Не можех и да дишам. Опитах се да кажа нещо, но не успях. Чувствах се като премазана, пребита и останала без капка кръв едновременно.
- Защо?- погледнах към другите. Усетих парещите си сълзи, чак когато вече не виждах нищо.
- Защо не ми казахте?- опитвах се да се контролирам, но не можех. Беше невъзможно. Не, това бе просто един кошмар. Много скоро щях да се събудя от него и да видя спящата си сетра на леглото до мен. Щях да я прегърна и да видя, че всичко си е постарому. Господи, исках да е само сън. Но не беше. Усещах болката толкова истинска, както никога досега. Исках да и се разкрещя, но само шепнех. Не бях сигурна, че другите ме чуват, но бях убедена, че тя ме. Започвах а привличам внимание, затова наведох глава. Не исках да и направят нищо. Тя все още бе сестра ми. Цялата треперех.
- Как.. стана това?- попитах все още плачейки. Беше ми студено, а все още бях пребледняла.

- Стига. - гласът ми прозвуча твърдо и строго, почти като миналият ми глас. Гласът на пазител Хатауей. - Не ставай мелодраматична. Направих го за вашата безопасност. Той щеше да ви убие всичките, а вие не го разбирате... мислиш ли, че така ми харесва? Да не мога да изляза на слънчева светлина и да пия кръв? Не, никак не ми е забавно, Ванеса. - троснах се злобно, като при последните думи някак почти инстинктивно оголих кучешките си зъби. Като се погледнех в огледалото, беше шокиращо. Виждала съм кучешките зъби на мороите и на вампирите в Дома на Нощта. Но да ги видя на себе си... беше извратено. Аз не бях създадена, за да съм вампир. Аз си бях просто Роуз Хатауей, момичето-дампир, а отскоро и пазител. Да съм нещо такова просто не беше... не бях... не бях аз.
- Стегни се. - сопнах й се накрая, като видях, че цялата трепери. - Скарлет и Лиса знаят от... една-две седмици. Е, живи са, нали така? Така че престани да се превземаш и се дръж нормално.
Никога не си бях мислила, че ще се държа така със сестра си. Да, бях си раздразнителна по рождение, но това беше прекалено. Искаше ми се с този фарс да се приключи най-сетне и да си върна старата форма. В червеникавокафявите ми очи се четеше само злоба и жестокост, но след секунди се долови и вина, съжаление, разбиране.
- Съжалявам. - промълвих.

Това не беше тя. Тя никога не би ме нападнала. Макар да има една поговорка " Никога не казвай никога!". Е, добре. През повечето време не би ме нападнала. Но не е изключено. Ако наистина започна да и лазя по нервите. Опитах се да се успокоя. Трябваше да се стегна. Но, Господи, тези кървавочервени очи направо ме побъркваха. Стиснах юмруци и се загледах към стената. Стояхме така, мълчейки. А Лиса и Скарлет ставаха свидетели на семейната драма. Преглътнах всичките си чувства и ги заклячих на дълбоко. Опитах се дори да си сложа една от обичайните ми маски на безразличие, но не се получи. Все още бях разстроена и дори ядосана.
- Други лоши новини? Някой друг да е умрял? Да е станал стригой?- засмях се саркастично и поклатих глава в отрицание. Животът ми не можеше да стане по-объркан.

Изхилих се нагло и я погледнах с безчувствен червен пламък в очите си. Опитвах се да запазя това положение. Иначе щях да рухна. Мамка му, защо подхващаше тази тема? Не исках да чувствам нищо. Не исках да обичам. Това нищо добро не ми носеше. Мислех си, че от мига, в който разбрах какво е любовта, всичко отиде по дяволите. И наистина беше така. Затова се опитвах - отчаяно - да бъда злобна и безчувствена. Не можех да си позволя още болка. Бях я притъпявала с алкохол и омаята на вампирските ухапвания, преди да стана стригой - така съзнанието ми вечно беше замъглено. И болката беше далеч. Но сега... умът ми беше кристално ясен. И агонията се завърна с пълна сила, изгори душата ми.
- Не си мисли, че не е. - отвърнах, като отметнах косата от лицето си със замислено изражение. - Кристиан е мъртъв. Дмитрий също. Баща ти... добре де, нашият баща е стригой. - без да го искам, без да успея да ги спра, от очите ми неудържимо закапаха сълзи. Изгледах я така, сякаш тя беше виновна да се случи това. Не исках да плача. Беше противоестествено. Не ми пукаше за баща ни - не го бях виждала през целия си живот. Но болката, която чувствах заради Дмитрий и Кристиан ме изяждаше отвътре. Избързах сълзите си с едно мълниеносно движение.
- Доволна ли си сега? - изсъсках, съзнавайки, че въпросът ми е съвсем ирационален...

Гърлото ми отново се стегна. Очите ми се насълзиха. Усетих, че или ще припадна или ще избухна. Вече стисках юмруци толкова силно, че имаше опасност да потече кръв. Но тази болка беше по- добра от другата. Предпочитах я хиляди пъти. Предпочитах аз да умра, за да спре проклетото чувство. Трябваше да се махна оттук. Далеч от всичко и всички, защото бях на предела. Никога преди не се бях вбесявала толкова. Последния и въпрос премина границата.
- Не!- изкрещях с цяло гърло. Не ме беше грижа, че правя сцени.
- Не, не съм доволна! И вината не е моя! И мен ме боли и аз ги обичах!-през цялото това време крещях.
- Не съм го искала! Не съм го пожелавала! И престани да ме упрекваш, защото не зависи от мен! Не съм Господ!- отново плачех. Всичко това ми беше дошло в повече. Всичките емоции се изливаха. Целия гняв и тъга. Като приливна вълна.
- И ти не си. Така че престани да съдиш, а първо погледни себе си.-казах вече сериозна. Обърнах се и по път за бара изпих на един дъх мартинито. Бях привлякла всеобщото внимание, но не ме беше грижа. Гримът ми се бе разтекъл, а косата ми бе разрошена. Но това нямаше ни най-малко значиение. Исках да отида някъде, където дъ съм сама. Където да не ме намерят. Някъде, далеч от тази случка. Запътих се към вратата с бързи крачки и дори не се обърнах, за да погледна към някогашната Роуз.

За секунди, с поредното суперскоростно движение се озовах пред нея.
- Престани. - казах тихо. Все едно тя беше направила скандала. по дяволите, как успявах все да се забъркам в такива неща. - Знам, че ги обичаше. Защото, честно ли? И аз ги обичах. Нямаш представа колко много. За баща ни.... беше ми все тая. Не съм го виждала, не го познавам, така че нямаше как да го обикна. Знаеш, че винаги съм обичала Кристиан. Той ми беше брат. И знам, че разбираш това. - докато й говорех, седнах на един от диваните. Ръцете ми се разтрепериха, от очите ми отново се застичаха сълзи. - Но нямаш представа колко болеше, когато разбрах... - изхлипах и зарових лице в ръцете си. Опитах се да си припомня, че това е Ванеса - а тя не знаеше нищо за цялата авантюра. Но не ме интересуваше. Веднъж пуснати на свобода, думите и чувствата ми сами рукнаха през треперещите ми устни. - Нямаш представа колко съкрушителна беше болката, когато разбрах за Дмитрий. Да, беше права - наистина него захранвах. - казах. вече нямаше значение дали ще знае, или не. Какво толкова, ако разбере? Вече нищо нямаше значение. - Болеше повече, отколкото някога съм си представяла. Тогава се отдадох на алкохол и дрогиране с това, към което вече бях пристрастена, за да заглуша болката, да я държа настрана... знам, че не съм виновна аз. Но това с нищо не прави агонята, която разкъсва душата ми, по-малка. - гласът ми се беше свел почти до шепот.

Заковах се на място, когато се появи пред мен. Дори направих крачка назад, но когато я видях толкова разстроена просто не знаех какво да кажа. Дори и стригой, тя си оставаше моята сестра.
- Извинявай. Не исках да ти крещя, просто аз...- отново се усетих, че плача. Чудех се кога ще отшумее тази болка? Кога поне малко ще намалее? Но не можех сега да се отпесна. Трябваше поне веднъж в този "прекрасен" живот да съм силната.
Седнах до нея, но не я прегърнах или нещо подобно. Щеше да е абсолютно същото, дори и да го напавя. А ако го направех, имаше опасност и аз да рухна.
- Не мога да кажа, че всичко ще се оправи. Нито, че не се е случило. Защото е истина.- гласа ми потрепера леко и аз си поех дълбоко въздух.
- Не можем да ги върнем. Няма как да накараш болката да спре. Тя си е там. И ще си остане. Единствената ни възможност е да се задоволим с това, което имаме.-цялото това бе един шепот. Тя го чуваше, но другите не. Пък и бях прекалено заети да стоят стъписани и да гледат към Роуз с голяма доза недоверие. Хвърлих им един злобен поглед и отново погледнах към Роуз.
- Ти ще се оправиш. Поне ти ще си добре.- вече не бях сигурна, че утешавам нея. По-скоро го казвах заради себе си.

Изгледах я недоверчиво и сложих тъмните си очила. През тях изгледах цялата зала кръвнишки, при което всички се заеха с досегашните си забавления. Аз се обърнах към сестра си.
- Зная, че болката няма да отшумее. - промълвих. - Предполагам, че дори той да ви беше нападнал, щях да мога да ви защитя. Но той щеше да убие и мен. А дори и да не го направеше... аз предложих това, разбираш ли? Аз му предложих да ме пробуди. Просто исках да спася вас, но и не исках да умирам.
Или поне това си бях помислила тогава, в онази нощ, която промени всичко. Сега се замислих върху това доколко съм честна със самата себе си.
- Но всъщност... може би щях да ви защитя от него и да остана дампир. - продължих да говоря, изразявайки мислите си на глас. Така беше по-лесно да достигна до собствените си чувства. - Всъщност, ако трябва да бъда напълно откровена.... подсъзнателно, някъде дълбоко в мен, аз се надявах, че чувствата ще се стопят с промяната. Че ще стана просто едно безчувствено чудовище и колкото и ужасно да е това... все пак щях да избягам от болката. Макар че... - замлъкнах, търсейки думи за въпроса, оформил се в съзнанието ми. Отказах се и попитах просто:
- Влюбвала ли си се някога?

Засмях се леко при въпроса и.
- Не, не съм. А за теб и Дмитрий-знаех си от самото начало. Раните по врата, криенето от мен. Всичко си идва на мястото. Наистина ли си мислиш, че щях да повярвам на това с огърлицата?- погледнах я въпросително, но скоро усмивката ми помръкна.
- Не мога да разбера какво чувстваш. Съжалявам.-поклатих леко с глава. Никога не бях изпитвала такива чувства през целия си живот. Като бях малка бях харесвала няколко момчета, но нищо повече. Никога не ме е боляло, заради тях. Гледах Роуз, мъчейки се да я разбера. Но не можех. Зачаках отговора и...

Поклатих мрачно глава, но на устните ми все пак разцъфна лека усмивка.
- Едва ли. Това с огърлицата всъщност май беше най-тъпата лъжа, която съм измисляла през живота си. - засмях се през сълзи. Осъзнах, че така щях да понасям болката по-леко; осъзнах, че не е трябвало да крия всичко това. Криех чувствата си от страх - страх от хората, но не осъзнавах колко хора ме подкрепят и обичат. Това щеше да е като талисман в сърцето ми, носещ късмет.
Нямаше лесно да се предам.
Усмихнах се и се изправих, като задърпах Ванеса след себе си. Бързо пуснах китката й, понеже не исках да й извадя някоя кост от ставата. Тя все пак се изправи, леко озадачена.
- Ела с мен. - казах ентусиазирано, като я затеглих след себе си към гората в двора на Дома на Нощта.

Аз и Ванеса влетяхме в балната зала като фурии и същевременно с нужния финес. Носехедна от любимите си рокли... е, след черната, която използвах за ритуалите, естествено. В комплект към нея бяха идеално подхождащите ми обувки, сякаш направени по поръчка специално за мен. Шията ми красеше елегантната огърлица, фино проблясваща на светлината в залата. Допълваха я обиците, пръстенът и гривната ми. Не знаех колко струват тези бижута и честно, не исках да знам. Знаех само, че червеното винаги ми е отивало... дори това да звучи леко самонадеяно. Затова носех този цвят с удоволствие. Косата се спускаше права и леко бляскава в светлокестенявите или тъмнорусите... о, както и да е, оттенъци, както винаги. Мразех да я връзвам. Чувствах се прекрасно, направо ми идеше да затанцувам от щастие. Чувствах се... жива.
Влязох така, сякаш наистина щяха да ни коронясат за кралици на бала, както се беше пошегувала сестра ми преди малко. Наведох се и й прошепнах:
- Жалко з червените очи. Сега щяха да отиват на тоалета ми. - ако съдех по изражението на Нес, никак не го намираше за забавно. Огледах се около себе си, щястлива, че няма нужда да нося тъмни очила.
- Как си? - попитах машинално, като погледнах към нея.

Скай наблюдаваше двете сестри отдалеч, докато си говореха. Изглежда след няколко минути най-накрая се сдобриха и тръгнаха нанякъде. А чернокоската се обърна на другата страна, където за последно бе видяла Джонатан. Потърси го с поглед, но не успя да го види никъде. Толкова бяха странни чувствата й... Не знаеше дали го мрази и ненавижда, дали го обича, дали го чувства като приятел... Всички тези неща наведнъж бушуваха в нея и самата тя не знаеше какво да прави и да мисли. Но за това щеше да мисли по-късно. Когато отново се срещнеха. Сега трябваше да се забавлява, все пак бе последният ден от почивката й.
Лия отпи още една голяма глътка от мохитото и погледна към бармана. Беше се облегнал на плота и гледаше към денсинга, където много младежи на негова възраст танцуваха с момичетата си и, както би се изразил един тийнейджър, си правеха кефа. В погледа му се четеше много желание, явно наистина много му се искаше и той да се позабавлява поне малко.
- Хей! - викна му Ел и той бързо дотича при нея. Понечи да я пита какво ще желае, но тя го изпревари. - Да отидем да потанцуваме, а? - тя се усмихна подканващо, а той невярващо присви очи. Щеше да откаже, но сякаш цялото му тяло крещеше "Танцува ми се! Не искам да стоя зад този глупав бар и да сервирам напитки!". След няколко секунди размисъл той се съгласи. Скар допи на един дъх мохитото, усети как червенина заля бузите й и се усмихна доволно. Шестокурсникът бързо се озова до нея и, въпреки че тя бе Висша жрица, той най-спокойно я хвана под ръка и я поведе към денсинга.
- Е, как се казваш? - попита го Лети, докато двамата танцуваха някакво подобие на туист в ритъм с музиката.
- Джони. - отвърна й момчето без въобще да си прави усилията да си казва и фамилията. В същия миг Лили се досети за Джони Деп, най-сексапилния актьор при човеците и блажено се усмихна. О, да, този мъж бе прекрасен... Неземно красив... Макар и да не бе вампир.
Бързата музика спря и на нейно място зазвуча бавен и мелодичен блус. Шестокурсникът погледна настрани и известно време гледаше към някакво момиче.
- Хайде, ходи и танцувай с нея. - Лия му се усмихна, а той побърза да си вземе момичето, преди някой да му я е отнел.
Чернокоската се запъти към едно от сепаретата, когато съзря Роуз и Ванеса. Тръгна към тях, с надеждата вече да са си същите добри сестри.
- Здравейте, момичета. - по лицата и на двете играеха усмивки и си личеше, че се забавляваха. Тогава Лия съзря промяната в Роуз. Червеният отблясък в очите й бе изчезнал, бронзовият загар на кожата й се бе завърнал и тя просто вече си беше старата Роуз.
Четвъртокурсничката я погледна и изчака за реакцията й.
- Е, честито да ти е. - Висшата жрица се усмихна и сложи ръката си на рамото на момичето. - Знаех си, че ще се справиш. - не смяташе да пита как се е върнала добрата Хатауей. Вероятно в подсъзнанието си все още помнеше какво й бе казвала четвъртокурсничката за превръщането от стригой в дампир. Така или иначе не бе важно. Важен бе резултатът.

» Купон за началото на учебната година