Призрачни любовни истории

Призрачни любовни истории

Денят беше меко казано странен, а самата гора също. Всичко изглеждаше сякаш в един миг дърветата - най-странните дървета, които бях виждала в живота си - свършваха и започваше океана. Безбрежна водна шир, простираща се оттук до хоризонта, където първите лъчи на слънцето сутрин се къпеха в същите лазурни води. Основната особеност на това място беше, че всъщност не помнех почти нищо от преживяното тук.
Най-ясно обаче помнех него.
Не бях сигурна откъде се беше взел и кой беше всъщност. В тази гора не бях видяла хора, не бях срещала никого. Не и ако го погледнеш от... хм, логичния смисъл на думата. Но бях срещнала много... не знаех как да ги нарека. Приличаха на човешки същества в някаква степен, но аз съзнавах, че са нещо много повече. Души, бе ми хрумнало малко по-късно. Много по-съвършени, много по-чисти от хората. Помнех ги смътно, как от време на време ме докосваха или само минаваха покрай мен. Помнех как животните ги виждаха - и ги обикаляха постоянно - и как аз се бях възхищавала на този малък, съвършен кът, който сякаш беше един друг свят. Тоест, "сякаш" беше напълно излишна дума в случая. Не просто така ми се струваше, аз наистина бях попаднала на съвсем друго място, където душата ми ликуваше - свободна и волна като птица, пусната завинаги на свобода.
Това обаче не променяше най-ясния, най-важня спомен оттук.
През времето, което бях прекарала на това място - може би беше седмица, може би ден, а може би година - Той беше най-изумителното, което ми се случи. Той беше човек като мен - но беше част от магията на тази гора. Помнех ясните му, живи зелени очи, които за миг не се спираха на едно място и как когато стъпеше във водите на океана, ирисите му изглеждаха зелено-сини като вълните. В очите му блестеше най-ярката светлина - светлината на живота.
Помнех и тъмнорусата му коса, толкова непокорна, че вечно беше разрошена около лицето му. Помнех топлия му смях, когато в дългите летни вечери бяхме седяли край лагерния огън - две човешки същества насред един съвършен свят. Помнех думите му, когато ми нашеваше, че тук е моето място, че трябва да остана.
- Така ти е писано. - каза ми веднъж. - Дори да си отидеш, душата ти пак ще се върне тук. Защото тя знае най-добре къде е мястото ти.
- Искаш да остана? - предположих аз внимателно, като се опитвах да скрия лице зад светлината на огъня.
- Да, искам да останеш. И ти искаш да останеш. Това лошо ли е?
- Не. - поклатих глава и се засмях. - Прав си, и двамата искаме да останем тук. Но аз имам място и при семейството си, там, където е... домът ми. Тялом, няма да съм през цялото време с теб. Но сърцето ми винаги ще ти принадлежи.

И сега, сякаш години по-късно, аз седях на брега на океана, готова да се върна. Да си тръгна. Знаех, че щом вляза малко по-навътре в океана и взема решението - само ако наистина го взема - ще се върна в света, който познавах. Но нима исках това? Какво искаше душата ми? Собствените ми думи отекнаха в главата ми. "Тялом, няма да съм през цялото време с теб. Но сърцето ми винаги ще ти принадлежи."
Отдръпнах се от водата. Тъмнорусата коса се развя около лицето ми и донесе мирис на слънчеви лъчи и отминали летни дни. В кафявите ми очи се четеше колебание.
"Така ти е писано.Дори да си отидеш, душата ти пак ще се върне тук. Защото тя знае най-добре къде е мястото ти."
Изминаха няколко мига, докато аз обмислях тези думи. Вслушах се в себе си - в душата и сърцето си. Вътре в себе си аз вече бях решила.
Хукнах обратно към гората.

Ъм... Уау? хД Готино е, но, ако трябва да съм честна, нищо не разбирам. ;д Аз не мога да се задълбочавам в текстове, но все пак мога да ти кажа, че е много хубаво. (: