роулплей форум
Охо, новодошло потребителче? Супер, в момента си събираме повечко такива, за да ни помагат да възвърнем форума към предишната му активност и красота. ^^ Ще сме много благодарни, ако се регистрираш при нас и проявиш желание да помагаш в съживяването на форума. (:


Aici lo tems s'en, va res l'eternitat..
 
ИндексPortalКалендарВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Екип на форума

Share | 
 

 Утре

Go down 
АвторСъобщение
Нарциса Малфой
Администратор.
Администратор.
avatar

Female Gemini
Брой мнения : 1193
Присъединил/а се : 26.02.2010
Възраст : 22
Местожителство : Somewhere between the vikings you might find me...

Герой
Име: Нарциса Астория Ларош-Малфой
Години на героя: 16 години

ПисанеЗаглавие: Утре   Нед Сеп 09, 2012 11:30 am

Бележки: който си цени доброто настроение, по-добре да не чете. Сериозно. Това го написах просто ей така, така че никой да не го взима твърде навътре.


Жозет се гордееше със себе си.
Повтаряше си това изречение наум отново и отново, защото не искаше да го забрави, а и защото бе истина. Вече бе следобед, а тя беше успяла да изяде две праскови за закуска и нормален обяд.
Опитваше се да не се замисля върху това, че бе изяла цяла филия хляб – при това в комбинация с домат и парченце сирене – защото не искаше да проваля чувството. Но в момента, в който мисълта изобщо пресече съзнанието й, Жозет усети как към постоянната болка в стомаха й – режеща, но притъпена, защото момичето бе свикнало с нея – се присъединяват и други неща. Чувства; чувства, които се надяваше, че е забравила и че е оставила в миналото. Срам. Отвращение. Разочарование. Всички тези неща бяха насочени към самата нея и тя не можеше да го спре. Стана от леглото си, където седеше, и почти се затича към банята. Пусна чешмата и се свлече на пода, забравила всичките обещания, които си беше дала вчера.
Стария ритуал се повтори с изненадваща, почти хладнокръвна точност. Жозет вече не изпитваше болка от това, което правеше; беше по-скоро облекчение. Пръстите й, както винаги с безупречен маникюр, си проправиха път към гърлото й, както обикновено, и я отърваха от обяда, който тежеше мъчително в стомаха й. Няколко тихи хлипа бяха заглушени от водата, течаща от чешмата – която, разбира се, беше пусната именно с тази цел. Жозет усети как паренето, сякаш от киселина, си проправи път през цялото й тяло и изранените й устни. Краката й се разтрепериха, но тя се изправи несигурно и се отправи към огледалото.
Изми зъбите си. Изми си лицето и пусна освежителя в банята, за всеки случай. След това се разплака.
Вчера беше толкова сигурна, че ще успее! Днешния ден й изглеждаше като ново начало; беше убедена, че днес ще разсъждава трезво, ще знае кое е правилно и кое – не.
Жозет знаеше, че не може да продължава така. Имаше една много проста житейска философия – когато правиш нещо, което не би трябвало да правиш, или трябва да спреш колкото по-бързо можеш, или неминуемо те хващат.
Но въпреки това, когато се гледаше в огледалото, не й беше ясно как може да спре. Как изобщо може да си го позволи? Та тя беше толкова грозна, безформена, отвратителна, че дори не можеше да си помисли да спре.
Щеше да можеш, ако не беше такава безволева тъпачка.
Гласът, който обикновено я кореше, отново отекваше в съзнанието й.
Остави ме на мира!
Не виждаш ли? Причиняваш проблеми на всичко, до което се докоснеш. Погледни се. Ти си отблъскваща.

Сълзите се застичаха още по-бързо по бузите й. О, но това беше лудост, нямаше друг начин. Кой нормален човек чува гласове в главата си? Кой човек с ума си водеше диалози с някаква измислена личност?
Глупачка! Ако не беше яла онзи хляб, сега щеше да си добре, но не. Естествено, че трябва да се натъпчеш с нещо. Тъпа крава.
- Остави ме на мира! Остави ме на мира!
Жозет не бе осъзнала, че е изрекла думите на глас, докато те не отекнаха в стените и не се върнаха при нея. Слава Богу, че в къщата нямаше никой, който да я чуе.
Хвърли още един поглед в огледалото. Мразеше факта, че момичето от отражението й изглеждаше по-слабо дори от самата нея. Жозет никога не изглеждаше стресната или тъжна, а ето че от огледалото я гледаше уплашено малко момиченце с насълзени очи, което се взираше в нея с безмълвна молба: спри. Моля те, не ме наранявай. Не наранявай себе си. Просто спри.
Жозет отмина огледалото с хладното безразличие на човек, който вижда просяк на улицата, но не може да му помогне.
Това не беше болест. Жозет бе убедена в това. Просто понякога храната й идваше много. Имаше право да се скрие някъде и да се насили да се отърве от това, което е изяла. Имаше право да пропуска яденето като цяло понякога. Просто имаше по-деликатен метаболизъм, това беше всичко.
Продължавай да си го повтаряш. Безволева глупачка. Нищо от това нямаше да се случи, ако можеше да пазиш диета като всеки нормален човек. Ако някой разбере за това, си мъртва и си го знаеш.
Не обърна внимание на онази част от нея, която за пореден път й се нахвърляше.
Утре щеше да бъде ново начало. Наистина. Честна дума. Нямаше да се предаде... този път.

_________________
Look like the innocent flower
but be the serpent underneath...
Върнете се в началото Go down
http://www.fanfiction.net/u/3868039/
 
Утре
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
роулплей форум :: Забавление :: Лично творчество :: Разкази-
Идете на: