Горичката от амарант

Хатауей нарича това място така, защото горичката в непосредствена близост до сградата до имението, се състои от странни, непознати досега на момичето дървета, чиито листа приличат на цветовете на митичното цвете амарант. Роуз винаги е имала силна връзка с това растение, макар някога принадлежало на митологията, все пак наистина съществуващо, защото то има лечителска сила - като нея. Затова когато някой около Роуз е болен или ранен и тя не може да се справи сама с това, го води в тази градина... А понякога идва просто за да помисли на спокойствие и да остане сама със себе си. Тази гора има уникалното свойство да се изолира от шум, различен от шумоленето на рекичката под древния мост, песента на птиците наоколо и тихия шепот на листата...

- Ти знаеш нещо! А и знаеш как се чувствам! - чувах гласа си някак отстрани - като ехо. Звучах сякаш всеки момент ще се разплача.
- Да. - отвърна спокойно Микаел. - И няма да позволя на още някого да си пропилее живота по този начин. Ти си млада. Не си заслужава. Той не го заслужава...

Стреснах се внезапно, оглеждайки се около себе си недоумяващо и се изправих до седнало положение. По челото ми бяха полепнали кичури коса и дишах тежко. Споменът за онази кошмарна нощ ме преследваше дори и в сънищата ми.
- По дяволите. - измърморих, но не станах. Нямах сили за това. Отново се огледах около себе си. Бях в горичката от амарант, както аз обичах да наричам това място. Стори ми се, че дочух стъпки, но въпреки това не намерих сили - по-скоро психически, отколкото физически - за да се изправя. Приготвих сребърния си кол и се огледах около себе си.
- Кой е там? - попитах с подозрение. Откакто от стригой бях станала отново дампир, вече подозирах всеки във всичко...

Не знам как, но все пак бях намерила имението на сестра ми и сега попаднах на тази горичка. Беше много красива, но какви точно дървета бяха тези? Както и да е.
Продължих да вървя, търсейки начин да изляза, но хич не ми се излизаше, защото тези дървета ми действаха много успокояващо. Изведнъж чух шум. Това бе Роуз с въпроса "Кой е там?". Господи.
- Роуз, аз съм, спокойно. Не е нужно да вадиш кола, веднага щом чуеш нечия стъпка. - появих се измежду дърветата и седнах на меките лилави листа до сестра ми. Е, полу - сестра ми, де.
Добре че не съм с роклята и обувките от бала. Носех черни прилепнали дънки, които бях купила от търговската улица с марковите магазини. Блузата, която, естествено, бе черна, беше с дълги ръкави и все пак блузата бе много тънка. Елегантните ми обувки на токчета бяха заменени с черни маратонки на Puma.
- Добре, какво има, защо ме повика? - попитах и зачаках да ми отговори.

Засмях се на изтъкването й за кола и го прибрах обратно в якето си.
- Аз... ъъъ... - замълчах замислено. - Всъщност не знам. Май не съм го направила съзнателно. Но все пак, нямаш си представа колко много се радвам да те видя. - Станах от мястото си и я прегърнах. Ужасът ми от кошмара за онзи спомен вече избледняваше. И наистина се радвах да я видя. Може би по неведом на нас двете ни начин, имахме някаква телепатична връзка (както при близнаците - единия усеща кога другия се нуждае от него). Не споменах това, но осъзнах, че аз наистина съм се нуждаела от сестра си. Отчаяно. С Ванеса можех да говоря за много неща, но все пак... Ванеса беше морой. Не можеше да ме разбере в някои случаи, колкото и да се опитваше.
Отдръпнах се и погледнах изпитателно.
- Чу ли за това... което се случи с мен? - нямах представа дали е разбрала. Аз самата не исках и да си спомням онези две седмици от живота си (добре де... образно казано), когато бях стригой, но в същото време се нуждаех да поговоря с нея за това...

- Имам чувството, че мога да ти чета мислите. - засмях се на глупавото ми изказване. Но след като чух това изражението ми стана сериозно. - Я върни малко назад. Какво ти се е случило? - попитах, ококорила очи. Толкова много неща се бяха случили на Роуз. - Нека позная. Получила си дарба да ставаш невидима и шести елемент? - попитах с ирония. - Или си станала стригой? - попитах, но този път сериозно, защото точно това ми подсказваше интуицията, но не само новопридобитата вампирска интуиция, но и онази интуиция...сестринската. - Хайде, сис, излей си душата. - извадих два големи шоколада и две шишета "Кока - кола". - Нещо ми подсказа, че трябва да ги донеса, а и в общежитието няма много момичета, повечето са на бала. - ухилих се. - Добре, хайде, разказвай. - отворих единия шоколад и си отчупих парченце, гледайки очакващо сестра ми.

Хапнах едно парченце шоколад и заговорих. Първо си мислех, че няма да е толкова трудно да си излея душата, както тя се изрази, но после осъзнах, че не беше трудно - а странно освобождаващо. Сякаш думите сами се лееха. За това как онзи беше заплашвал всички, които обичам, за Ирина, която май ми беше дъщеря и наполовина стригой - това не се бях осмелила да го кажа нито на Лиса, нито на Ванеса, за това как ме бяха превърнали в стригой, за тези мъчителни две седмици, в които се хранех с човешка кръв, едва сдържайки импулса си да убивам, докато се храня, за противоречието, което чувствах тогава, за брат ми, който не издържа промяната, за Лиса, която беше изпаднала в шок, за Дмитрий, който бил убит в битка, че дори и за това как се върнах към живота, как видях приятелите си, загинали преди години и колко трудно ми беше да се върна...
И накрая потекоха сълзите. Плачех, а устните ми отчаяно разказваха всичко, което бях сдържала в душата си. Трябваха ми петнадесетина минути след това, за да се успокоя. Усмихнах й се унило.
- Е... общо-взето това е цялата история.

Седях като препарирана с увиснало до земята чене. Е, може би без увисналото чене, но това наистина бе голяма изненада.
- Роуз, мисля, че трябва да разгадаеш това, което ти се случва. Имам предвид, абсолютно всичко, трябва да има някаква причина. А онова в тунелите... - потреперих. - Много неща ти се случиха, напоследък. Така де, имам предвид откакто постъпи в Академията и те белязаха. Но както и да е. - казах. Отчупих си още едно парченце шоколад и се усмихнах окуражително. - Сто процента съм сигурна, че сега ти олекна, защото си изля душата. - ухилих се щастливо. Не е хубаво да сдържаш проблемите за себе си, но ако искаш да си излееш трябва да го направиш на някой, на който имаш доверие. - А онова за предполагаемата ти дъщеря, Ирина? Разкажи ми повече за това.

- О, това е история, достойна за сапунен сериал. - засмях се мрачно, отпих голяма глътка от колата и заговорих:
- Бях на един купон преди две години... напих се, както винаги. Но това, че не помнех нищо, не ми беше от алкохола, вярвай ми. - поклатих глава. - Там имаше стригой... знаех, че трябва да го убия. Това и щях да направя. Но той ме е хипнотизирал някак си... събудих се на другата сутрин в Академията в стаята си и всичко беше наред. След три месеца обаче... - не казах нищо. Беше ясно. - Странното е, че не помня нищо около раждането. Това ме кара да се съмнявам, че Ирина наистина ми е дъщеря. Все щях да помня нещо... каквото и да е... но аз не си спомням нищо.
- А колкото до всичко това... да. Имам подозрения, че е навързано. Всичко е някак си... не знам. Просто всеки път, когато ми се случи нещо такова, следите водят до проклетия Алекзандър Райконен. Всеки път. И започвам да си мисля, че той е... - осъзнах всичко. За части от секундата ми стана ясно. Изправих се в мига, в който злобния му глас каза:
- Радвам се, че най-сетне се досетихте, момичета.

По дяволите! Този Райконен започна да ми лази по нервите.
- Не са ли те учили, че не трябва да прекъсваш хората или по - скоро вампирите от всякакъв вид, когато си говорят? - попитах хладнокръвно и незабележимо извадих кола от някъде, неизвестно дори за мен, откъде.
Внезапно скочих и се извих като хищник, готов да нападне плячката си, и застанах до Роуз. Той само се засмя.
- Вие, дампирите сте жалки същества. - каза подигравателно той и се изсмя презрително.
- О, така ли? А не сме ли тези, които ви защитават от тъпите стригои? - попитах и повдигнах вежда въпросително, но не губех концентрация, защото той внезапно можеше да нападне. Изсъсках срещу него като котка и моментално настръхнах, точно като котка. Именно, ние притежаваме някои котешки инстинкти, докато нападаме.
- Да, което е поредното доказателство, че сте жалки. Кой би направил толкова глупаво нещо, като да жертва живота си, само за да защити другиго? - долавях омразна нотка в гласа му.
- Дампирите. Не сме жалки, защото ако не бяхме ние вие въобще нямаше да съществувате. Такава е нашата задача - да ви защитаваме. Да не говорим, че ние сме гръбнакът на вашия живот, защото ние сме тези, които ви защитават. Сам си прави изводите. - изръмжах. Той изсъска срещу нас и ни нападна, но не като дампир, а като стригой. Нападна ни така, сякаш все още е стригой, но не е. Явно е научил много неща откакто беше превърнат в стригой и отново върнат към живота като морой.
Първоначално с Роуз просто седяхме на едно място, но по - късно внезапно нападнахме за негова почуда. Прилагахме какви ли не хватки и накрая го повалихме на земята и двете с Роуз насочихме коловете си към него.
- Признавам, че съм изненадана. - женски леден глас, лишен от всякакви емоции, се разнесе измежду дърветата. Мигновенно се обърнах, за да видя кой е. Иззад тях се появи жена с буйна червена коса с няколко мъже, облечени в черни дрехи. Това бяха дампири - пазители...
- М - майко? - попитах стреснато. Какво правеше тя тук? Защо се появява сега?
Погледнах Роуз. Тя бе като препаринана, но най - сетне проговори...

- Ти... - тя заговори, като преглътна мъчително. - Ти не си майка на Ирина. - ще си призная, че камък ми падна от сърцето. Обичах Ирина, но... И тогава внезапно осъзнах.
- Ти си майка й! - избухнах. - И ме излъга, за да защитиш собствената си репутация. Как така знаменитата Джанин Хатауей ще признае, че се е изчукала със стригой?! - дори не си направих сметка, че говоря толкова грубо пред други пазители. - Ами няма да го признае, а ще обвини дъщеря си! - вече крещях.

Обърнах се към Райконен. В очите ми блестеше налудничав блясък. Полудявах. Най-вероятно това беше. Просто полудявах.
- Ти уби единствения когото обичах. Заплаши близките ми. Превърна ме в чудовище. - тонът ми беше напълно равен. - Тази нощ ще те нарани повече от всякога досега. - промълвих. Забих кола в ръката му и бавно го дръпнах, оставяйки дълбок прорез, от където рукна кръв. Усмихнах се злобно, жестоко, след което направих още един прорез. Клекнах до него и го погледнах компетентно.
- Казват, че кръвта на мороите била вкусна. - изхилих се гадно, после млъкнах. Не бях толкова извратена, че да му пия кръвта. Но достатъчно, че да продължавам да го измъчвам.
- Роуз, престани. - гласът на майка ми звучеше стреснато. Беше пребледняла. Неособено често срещано явление за нея. Оставих с неохота фактите бавно да проникнат в замъгленото ми от желанието за мъст съзнание. Погледнах към Нериса с трескав поглед. Тя само ми кимна в знак на съгласие, и двете едновременно забодохме сребърните си колове. Червените очи потръпнаха изненадано за миг, после, преди да изстинат, Алекзандър каза хрипливо:
- Чувството е хубаво, нали? - усмихна се в последния си миг. Поклатих глава.
- Не чувствам нищо. - промълвих. Истина беше. Не чувствах нищо.
И после изгубих съзнание.

- Роуз! - извиках. Присвих очи и се обърнах към майка ми. - Ти! Ти к**ка проклета! Гори в ада! - изкрещях на майка ми и прибрах кола обратно. Станах и направих няколко заплашителни и самоуверени крачки към нея.
- Виж какво, момиченце, ако си мислиш, че можеш да ми говориш така, тогава... - тя не успя да довърши, защото аз я прекъснах.
- Млъкни! - гласът ми бе равен, но все пак имаше една такава нотка в него, която те кара да настръхнеш и да се завреш в миша дупка от страх. - Ти си ни лъгала през целия ни живот, лъгала си ни за всичко, като започнем от това, че си криела, че ние сме наполовина сестри до това, че си била със стригои и че си просто една тъпа к**ка, която пред останалите пазители са прави на света вода ненапита. Но не. Те не познават истинската ти същност. За тях си просто една добра жена, която е готова да жертва живота си, за да защити мороите. Чудя се колко дампири, морои, стригои и дори хора са минали през теб. Но не искам и да знам, защото съм сигурна, че повече от половината мъже в Монтана са те задоволили. Но само ние с Роуз знаем това. Мразим те и в дъното на душите ни! - изсъсках и я погледнах студено и злобно.
- Мери си приказките, нямаш право да говориш така на майка си! - тя извика на свой ред. Изсмях се презрително и продължих да я гледам все така студено.
- Не си ми никаква майка! Не си ми майка, още откакто се появих на бял свят! За мен ти си просто една пазителка и толкова. - извиках и събудих Роуз, която мигновенно се изправи на крака и нападна Джанин по - жестоко, дори от мен.

Бях стиснала зъби и затова когато издишах, от устните ми излезе нещо като съскане.
- Както спомена Риса... - започнах с равен глас. - Ние сме полусестри. Тоест, най-малкото за няма и една година ти си... Боже! - изсмях се презрително. - А после се подиграваш на кървавите к**ви... те поне са си откровено такива. Но ти уж си пазител. И лъжкиня. Две години - две години аз си мислех, че Ирина е моя дъщеря. А какво се оказва - ти просто си искала аз да си мисля, че съм като теб. Не съм. Никога не съм била.
- Нямаш право да ми говориш по този начин! - кресна майка ми. - Особено след като знам какви си ги вършила ти, докато си била тук. - вцепених се. Беше ме ударила там, където най-болеше. Исках да я ударя, но не можех. Не можех да помръдна. Отново, душата ми беше напълно пуста.
И тогава - ооо! Внезапно ме изпълниха емоции, силни, заслепяващи - гняв, болка, остро чувство на загуба, шок...
- Откъде знаеш за това? - попитах. Гласът ми беше все така равен. Пустеещ. - Махни се от дома ми, Джанин. Сега. - явно очите ми казваха достатъчно. Майка ни се изнесе на заден ход през гората, отправяйки се към вратата.
Седнах на пейката й се загледах в земята.
- Кучка! - избухнах. - Как смее да ми напомня... как изобщо... - млъкнах. Бях твърде бясна, за да гнева ми да се излее в думи.

- Да гори в ада. - изсъсках презрително и седнах до Роуз. - Само това заслужава. - бях заслепена от гняв. - Мисля, че й взехме ума. Избяга като уплашено зайче... - ухилих се. Това бе много рядко срещано явление при нея. Тя никога не бяга, но сега избяга и се скри в миша дупка...избяга от нас. - Нямаш си и представа колко добре ми е сега, понеже... - не успях да довърша, защото пред нас се появи сребърен образ на жена, която скоро придоби човешки облик. Дългата й черна, като нощта коса се развяваше около нея, а от тъмно - синята й рокля проблясваха светлини, които наподобяваха на звезди. Запълненият й полумесец също блестеше в сребристо - синьо, което я правеше да изглежда като древна Висша жрица, появила се от древния в съвременния свят. И тогава ми просветна.
- Никс! - извикахме едновременно с Роуз.
- Да, аз съм, деца мои. - тя ни се усмихна топло и по майчински. - Гордея се с вас. Вие се изправихте пред майка ви без капка колебание. Това отново доказва колко сте смели. Заслужавате награда. - тя ни погледна и в този момент почувствах гъдел по лицето ми. Нямах нужда от огледало, за да го видя. Лицето ми бе украсено с нежни, красиви, сребристо - сини и екзотични цветя. Започваше се с красив амарант, който бе придобил огледален образ и от двете страни на полумесеца, след това следваха листа и самите дръжки на цветето, а второто цвете бе лавандула, като бяха очертани всички нейни особености, и накрая обикновени цветя, които се разклоняваха в края и свършваха до скулите ми и за капак на всичко дори самият ми полумесец беше леко запълнен.
- Нериса. - тя се обърна към мен. - Аз не съм отнела дарбата ти за четирите елемента, ти просто я съхраняваше, докато Роуз беше в безсъзнание. Но именно заради това ще те даря с друга дарба - Хипноза. - тя протегна изящната си ръка към мен и докосна челото ми, дарявайки ме с Хипнозата. - Роуз, ти премина през много изпитания, затова също заслужаваш награда. - тя се обърна към сестра ми и забелязах как новите й татуировки на сребристо - сини пламъци се появяват по врата и раменете й. - Вие го заслужавате, гордейте се с това. - тя изчезна и остави мен и Роуз безмълвни. Нямах думи какво да кажа, затова просто оставих полу - сестра ми да каже нещо.

Затворих си устата преди да изръся нещо като "леле" или "майко мила".
- Käsittelimme meille siunata Jumalatar. - промълвих. Говорех перфектен английски, само лекият ми акцент издаваше, че не съм американка. Но в мигове, когато бях наистина удивена или впечатлена от нещо, неусетно изразявах чувствата си на родния си език. Прегърнах сестра си.
- Ти я заслужаваш. - казах, като се усмихнах. Говорех и за татуировките, и за новата й сила. - Богинята се гордее с нас. - осъзнах внезапно. Странно беше дори това, че я виждахме толкова често. Бях си направила труда да прочета част от историята на училището, но никъде не се беше споменавало учениците, че дори и Дъщерите на Мрака, да виждат Никс толкова често. А и не бяхме само ние двете - Вики и Сани, Емили и Скарлет... и ние двете - колко пъти я бяхме виждали?
Оттърсих се от тези мисли. Спомних си какво беше казала на един ритуал, докато даряваше Сани с нови татуировки. Че ние сме истински Деца на Мрака, всички от нашето поколение в училището. Това някак си ме изпълни със сила, и с убеждението, че си заслужава да преживяваме всичко това, защото един ден ще бъдем възнаградени за това. Погледнах новите си татуировки в монитора на мобилния си телефон. Бяха удивителни. Усмихнах се колебливо на Риса.
- Това ще прозвучи глупаво за случая, но... все пак, честито! - засмях се.

-Totuus on. Jumalatar on ylpeä meistä. Kaikki tämä on uskomatonta. - казах на родния си език. Всичко това е просто...не знам. - Ти не ми ли спомена, че Никс ви се е явила по време на ритуал, дарявайки Сани с нова татуировка? Каза ми също, че тя ви е казала, че ние ще сме истинските Деца на Мрака за тази епоха? - тя ми кимна. Аз само се усмихнах. - Dar liom go mbainfidh mé ag eitilt le sonas. Tá sé seo iontach, Rose! - този път казах това на ирландски. Знаех, че Роуз ме разбира, имали сме една и съща баба, която е била наполовина финландка откъм майка й и наполовина ирландка откъм баща й. Явно тези езици са в кръвта ни. - Убедена съм, че богинята ни оценява. Благодаря за честитката! -Засмях се. Усмивката ми стана още по - широка, когато видях жена с дълга и гъста тъмно - червена коса да се носи във въздуха зад Роуз. - Мориган! - извиках щастливо. Беше невероятно, че тя ни се явява без дори да сме я повикали.
- Да, деца на Войната. - тя се усмихна леко и ни дари с невероятно топла майчинска усмивка. Отнякъде долетя черен гарван с ярко - светещи в червено очи и кацна на рамото ми.
- Здравей. - погалих го по главата и тогава той кацна на рамото на Роуз. Това бе гарванът на Мориган. Този, който винаги летеше след нея, когато тя препускаше из земите, за да търси своята война.
- Вие доказахте, че наистина сте Избраните и сте истински. Няма да ви даря с нови дарби или татуировки както Никс ви дари, но ще ви даря с нещо друго. - след като каза това, Мориган докосна бузата ми и бузата на Роуз. В този момент почувствах, че искам да ми пораснат криле и да полетя, наслаждавайки се на свободата ми.
Извадих от малката си черна чантичка едно златно огледало, погледнах се в него и ахнах. Гъстата ми, дълга и буйна тъмно - кестенява коса с тъмно - червен оттенък сега бе станала още по - дълга, още по - гъста и още по - буйна от преди, а очите, които преди бяха с млечно - кафяв цвят, сега бяха с цвят на натурален шоколад, а жестовете и походката ми бяха още по - самоуверени, властни и елегантни. Дори бях станала по - висока от преди. Фигурата ми бе още по - изящна от преди, като на богиня, а чувствните извивки бяха още по - добре подчертани. Очите ми бяха станали още по - изразителни от преди и още по - загадъчни и още по - дълбоки - като бездънни езера. Косата ми, която преди стигаше до кръста, сега покриваше тънката ми талия и стигаше до коленете ми и бе още повече начупена в краищата, дори се забелязваха едри вълни по дължината, а самия цвят на косата бе придобил още по - тъмен цвят от преди, но отново я имаше тази смесица от нюансите на кафявите цветове, но някак си бе избледняла и отстъпила място на тъмния цвят, който, както забелязах, получаваше оттенък на много, много тъмен махагон на каквато и да е светлина. Устните ми, вече с тъмно - розов цвят, бяха още по - подчертани и изящни и още по - сочни от преди. Шията ми дори вече бе по - издължена. Не бях висока 1.69 както преди, а по - скоро бях 1.75. Усмивката ми беше още по - прелестна и пленяваща от преди, че човек може направо да се разстопи, ако стане свидетел на новата ми божествена усмивка. Кожата ми бе още по - перфектна от преди - чиста, като на порцеланова кукла, но отново с този завиден слънчев загар. Нямаше никакви пъпки, бръчки, черни точки или бенки по нея. Не че преди е имала, де. Със сестра ми излъчвахме власт, божественост и свобода. Вече не излъчвахме онази тийнейджърска наивност, изглеждахме като зрели жени, завършили Промяната и превърнали се във възрастни вампири. Изглеждахме като древни жрици в съвременния свят. Бяхе наистина много по - екзотични и различни от преди. Нашата красота бе варварска, заради докосването на Мориган още от преди години, но сега беше прибавена огромна доза от същата тази красота.
- Вие заслужихте тези дарове. Показахте, че сте смели и самоуверени. - след като каза това, Мориган изчезна заедно с гарвана. Обърнах се към Роуз и внимателно я огледах, докато не осъзнах колко много сме се променили и двете...

P.S: И тъй, сега е твой ред да си измислиш даровете.

Отново се погледнах. Макар да не беше толкова очевидна като с татуировките, промяната беше поразителна.
На пръв поглед, аз си бях Роуз Хатауей, момичето, което бях преди. От вида ми се излъчваше сила и мощ, но беше различно от излъчването ми, докато бях стригой. Тогава имах вид на богиня, излязла от Ада - красива и смразяваща кръвта. А сега... добре де, и сега беше нещо подобно, но без кучешките зъби, червените очи и бледата кожа.
Очите ми си бяха в същия тъмнокафяв оттенък, ирисите почти не се различаваха от зеницата, но бяха някак по-... дълбоки. Това май беше най-точното определение. Косата ми си беше в същите русокестеняви тонове, но малко по-дълга, по-гъста, придаваше ми някак властен вид. Отново се спрях на очите си, но този път не върху цвета. Бадемовидната им форма сега беше някак по-ясно изразена. Устните ми бяха в същия оттенък на разцъфваща роза, но по-изразителни. Фигурата ми - почти същата като преди, се беше сдобила с още по-чувствено излъчване. Отново се сетих за определението си отпреди малко - "богиня, излязла от Ада - красива и смразяваща кръвта." Отново бях красива - ще прозвучи малко самоуверено, но винаги съм знаела, че изглеждам добре - но сега красотата ми беше с една идея по-варварска. Жестока. И леко горделива. Като хищна котка - слага целия свят в краката си само с един жест...
- Uskomatonta! - промълвих. - Не мога да повярвам...
Погледнах към сестра си.
- Виж и двете ни. - гласът ми се беше свел почти до шепот. - Белязани от две богини в един и същ миг... това прави и нас двете доста близо до божественото. - засмях се тихо, все още запленена от промяната в себе си...

- Tämä on todella hämmästyttävä. - промълвих, отново на финландски. Тя знаеше за какво говоря. Ние бяхме единствените в Училището, които говореха тези езици наведнъж. А ирландския и финския определено бяха сред едни от най - трудните за научаване езици. Имах чувството, че ще полетя от радост. Не за езиците, ами за нещата, с които ни дариха богините.
Тупнах на земята върху лилавите листа, последвана от сестра ми. - Всичко това е било заради Алекзандър. От това, че две години си мислеше, че Ирина ти е дъщеря до атаката в тунелите под депото. Но както и да е. - спрях да говоря за това, защото не исках предишното й лошо настроение да се възстанови. След срещата с двете богини нямаше и помен от лошите ни настроения. Взех едно парченце от шоколада. Просто не можех да спра да мисля за това, което се случи току - що. За срещата с богините, за новите дарове. Всичко това беше неописуемо, като в сън, но бе истина и промените в мен и Роуз потвърждаваха това. - Хей, ако не е проблем за теб, можеш ли да ми кажеш повече за тази Ирина? - попитах сестра си, поглеждайки я очакващо.

- Не... не е проблем. - казах дружелюбно. Това не ми беше бона тема... вече. - Тя е на две години и половина... Аз я кръстих така. Името й идва от цветето Ирис. - засмях се. - Знам, че няма много общо, но... името ми хареса. Руско е. И донякъде ми напомняше за баща ми, който не съм виждала, затова реших да я кръстя така. - въздъхнах и продължих към трудната част. - Както вече ти казах, две години си мислех, че тя ми е дъщеря. Беше ми трудно... чувствах се като абсолютна... както и да е. - не довърших изречението, но и нямаше смисъл от епитети. Тя май се досети, ако съдех по изражението й. - Тя беше наполовина стригой. Виждах себе си в нейните очи, но виждах и злото. Едва сега разбирам, че това са били не моите кафяви очи - а тези на майка ми. По това си приличаме... Но, въпроса е в това, че аз я обичах като своя дъщеря. Болно ми беше единствено за това, че тя никога нямаше да разбере истината, никога нямаше да ме нарече "мамо"... И все пак, знаех, че ще го преживея. Щяхме да я представим за моя сестра. - разсмях се горчиво. - И ето, че това се оказва истина... Грешката е вярна. - казах накрая. На устните ми все още имаше бледа усмивка, донякъде иронична, съдейки по абсурдната ситуация...
- А ти? - попитах внимателно. Аз бях пълна с проблеми, и всички ми ги знаеха. Но си спомних изражението на Алекзандър, когато каза "радвам се, че най-сетне се досетихте... аз сбъднах всичките ви кошмари". Беше го казал миналия път, когато го видяхме в парка.
- Какво е сторил на теб? - попитах накрая.

Преглътнах тежко, когато си спомних какви неща ми е причинил. Изведнъж думите започнаха да се леят от устата ми, както вода се лее от срутен бент.
- Всичко започна, когато бях на четиринайсет, а той - на петнайсет. Все още се обучавах за пазител, бях подложена на изпитателен тест. Падна ми се да защитавам Райконен. Той ме мразеше. И така, една вечер, той нахлу в общежитието на дампирите или по - конкретно - стаята ми. Беше тъмно. Много тъмно. Успях да различа единствено зелените очи и бледата му кожа. Тогава той ми се нахвърли... - спрях за момент, за да прогоня ужасяващата сцена от ума ми. - Почти ме изнасили. Но не успя, защото Ейт - най - добрия ми приятел от мъжката част при дампирите, влезе в стаята ми и го спря. Тогава той остави белег върху мен. - навих ръкава си и разкрих перфектна гледка към червеното петно, което изглеждаше като слънчево изгаряне, но всъщност бе смучка. - Това е смучка, която той ми направи. Чудех се дали можеш да приложиш лечението и да я махнеш. - смъкнах ръкава си и продължих. - Отидох в кабинета на шефа на пазителите. Разказах му какво ми направи Алекзандър, но той не ми повярва. Предполагам, знаеш какво имам предвид. "Те са на първо място". Както и да е. После отидох при директорката на Академията и й разказах всичко. Но и тя не ми повярва. Нямах свидетели на случката, защото единствения свидетел бе Ейт, а той получи инфаркт заради това и умря в ръцете ми. Явно се е създала телепатична връзка между нас заради приятелството ни, защото разговаях с него на сън. Както и да е. Седмица след случката, ме вкараха в затвора, защото си помислиха, че съм си съчинила цялата тази история и Алекзандър ме обвини в нещо, което не съм извършила - убийство. Той каза, че аз съм убила Ейт и заради това висях три месеца в затвора, но накрая ме освободиха, защото Алисън ми съдейства. Година по - късно, стана катастрофа - блъсна ме кола. Разбрах, че той я е организирал. Тогава станах Целуната от Сянката и можех да разговарям колкото си искам с Ейт, защото той още не бе преминал в отвъдното след случката. Разговарях с него и накрая той премина. Избягах от Академията, от този Райконен, от всичките ми проблеми. И тогава Никс ме Беляза и ме спаси. Върнах се в Академията, събрах си нещата и тръгнах. Но преди това, обаче, шефа и останалите пазители ми казаха, че вече съм станала пазител, връчиха ми кола и чак тогава си заминах и ето ме тук. Имаше и още някои проблеми, но това бе отдавна и не си ги спомням. Накрая това в тунелите...Той също имаше пръст в това. Общо взето това е всичко. - отчупих си още едно парченце шоколад и пийнах малко кола, а след това зачаках Роуз да реагира.

Поклатих глава безмълвно. Не знаех какво да кажа. Реших да я разсея със себе си.
- След като напуснах Академията, не бях завършила, напуснах инцидентно, отидох в Ню Йорк. Всичко преди да напусна го знаеш. Тогава ме белязаха и се преместих в Тулса. Живях тук, в Дома на Нощта, около година, срещнах теб, Лиса, Ванеса, Дмитрий и Кристиан и всичко беше перфектно. После Райконен се появи и обърка всичко. Кристиан не издържа промяната. Дмитрий го убиха. Тогава се отдадох на някои неособено невинни занимания - като да се стремя да се поддържам вечно пияна или поне дрогирана от вамприските ухапвания. Бях пристрастена - и донякъде все още съм - колкото захранваща. - нямаше смисъл да произнасям другия термин за подобни неща. И двете го знаехме. - Правех го, защото заглушаваше болката ми, а в съзнанието ми вечно цареше една блажена мъгла... Когато Алекзандър ме превърна в стригой, умът ми стана кристално чист и това ме уплаши. Бързо схванах какво става, въпреки че се бях превърнала в чудовище. И се излекувах... - разказах й за онзи кратък миг на моста между живота и смъртта, където бях срещнала някои свои приятели и колко трудно ми беше да се реша да изоставя това и да се върна в света на живите, където имаха нужда от мен. - ...Това донякъде ми помогна. - спомних си последните му думи. "Чувството е хубаво, нали?". И моят отговор. "Не чувствам нищо."
Не чувствам нищо...
- Не исках да живея. Не можех да продължа, струваше ми се невъзможно, като си помислех, че там щяха да са толкова много хора, които обичах... Говорих с единия от тях - беше мой приятел, пазител. Той ме убеди да се върна. А аз осъзнах, че тези, които обичам и които са там, биха искали аз да живея. А тук имаха нужда от мен... бях направила толкова малко, а имах толкова мечти, толкова амбиции... - замлъкнах. И после зададох въпроса, който зададох и на Ванеса. - Влюбвала ли си се някога?

» Горичката
» Горичката
» Горичката