Дънстън и Трамонто

Това е един роман, който аз и Цветс (Лионора) пишем. Стигнали сме до шеста глава. Няма да пускам предлог, направо ще пускам първа глава. Само за информация, всяка глава е от името на едно от двете сестри - Руксандра и Нериса. Първа глава ще е от Руксандра, втора - от Нериса и така нататък. Цветс ще пусне следващата глава. Ъмм... Нататък става по - интересно, вярвайте ми. Сега ще пусна две глави, защото главите от името на Руксандра ги пуска Цвети, а аз пускам главите от името на Нериса.

Глава първа: Затишие пред буря

Ruxandra`s POV

Мразех да ме зяпат. О, не, грешка. Нямаше да имам нищо против да ме зяпат, ако ме заглеждаха с интерес, или ако се извръщаха, за да ме поздравят. Мразех да ме стрелкат със злобни погледи. Всъщост изглеждам доста добре. Като всеки вампир. Косата ми е дълга, медна на цвят, а очите ми - дълбоки и кехлибарени. Имам страхотна фигура и чаровна усмивка. Грациозна съм. И въпреки това, във всеки чифт очи, впити в мен, виждах само едно - омраза. Не си го бях заслужила.
Както и да е, продължих с бързи крачки. Очите ми бяха сведени и умело избягвах краката, които изведнъж се препречваха пред мен в опита да ме спънат.
- Откачалка...
- Изрод...
- С какви очи се наричаш вампир?
- Шибана откачалка...
Обидите се сипеха по мен, затова извърнах поглед и се зазяпах в пейзажа на вампирския град в щата Монтана, сякаш не бях виждала града преди. Луксозните къщи, кацнали в права линия, гладките улици, главозамайващите градини и паркове... Леката мъгла. Монтана, градът на вампирите, със сигурност е сред най-красивите места в света. Напълно игнорирах обидите и злобните погледи. Продължих смело към крайната ми цел - дома ми. Дома на мен и Нериса, ако трябва да съм точна. И като стана дума за Нериса... Разгърнах съзнанието си и потърсих трепкащата светлина. Съзнанието й трепкаше чисто и ясно на фона на останалите. Опитах се да проникна в мислите й. И да, бях се усъвършенствала дотолкова, че това изобщо не ми пречеше да ходя и да игнорирам другите вампири. Най-сетне мислите на Нери, както я наричах накратко, откликнаха на моите.
Руксандра. - не беше въпрос, а потвърждение.
Че кой друг. Виж, знам, че те тормозя за нищо, обаче тези започнаха сериозно да ме нервират. Позволих й да погледне картината през моите очи. Всички тези злобни вампири, всичката тази омраза.
Пука ти. Нека завиждат. В крайна сметка не сме толкова странни. Виждах как Нериса ровичка из гардероба си.
О, да. Само дето пием животинска кръв и имаме нечувани способности... Нищо странно. Естествено, иронизирах. Обаче вампирите от Монтана наистина бяха ужасни. Намразиха ни само защото започнахме да пием животинска кръв, вместо човешка. Тогава избухна бомбата с "Руки и Неса измениха на вампирите". Естествено, учтиво пропуснахме да им кажем истинските си имена - интуицията ни подсказваше, че така трябва. След това дойде и бомбата с "Неса и Руки са плашещо могъщи". И накрая - "Никой да не доближава Руки и Неса. Те са откачалки". Естествено, правеха го от страх и завист, поне тук Нериса беше права. Затова сега където и да отидем, моментално бяхме третирани като... отрепки? Все тая, вече се научих да ги игнорирам. Пък и в крайна сметка аз си имам Неса и Неса си има мен. Не е ли достатъчно?
Връхлетях в къщата ни и заключих вратата, след което дръпнах всички щори. Хей, факта, че не изгарям на слънце не значи, че то не ми пречи.
- Да имаш планове? - Нериса изникна до мен.
- Мдам... Мислех си да се чупим от шибания град за известно време.
Тя се смръщи. Двете със сестра ми сме абсолютно еднакви по характер, а и по външен вид.Е, не съвсем.И двете сме студени, злобни и сероизни.Нериса е брюнетка, висока, стройна и грациозна, също като мен.Почти еднакви сме,с единствената разлика,че аз съм червенокоска,а тя-брюнетка.
- По-точно? - тя ме изгледа настойчиво с кехлибарените си очи.
- Мисля да се забия в някой университет... Йеъл или Оксфорд, примерно.
Тя се замисли. Стрелнах се на втория етаж, в моя спа център... накратко стаята ми. Явно страстта на вампирите към лукса беше неизбежна.
- Оксфорд е хубаво. - Неси ме беше последвала. - Рукс... имам лошо предчувствие.
Кимнах. Най-сетне индетифицирах онова чувство, загнездило се в мен под формата на свит стомах и леко главоболие. Лошо предчувствие. Изглежда милите ни, грижливи съграждани нещо мътеха водата.
Отворих вратата на огромната ми баня и влязох вътре. Наплисках лицето си със студена вода и междувременно чух как Нериса седна на леглото ми.
- Руксандра... - започна Неси, но ми звучеше някак нерешително. - Мислиш ли, че... нали знаеш... Може би някога... някой... ами, може би някой може да ни приеме? Нормално? Като... приятел? Въздъхнах и се озовах до Неси по най-бързия начин.
- Нериса... Не мисля. Пък и не са ни притрябвали тези отрепки.
Прегърнах я. Доста си прилачехме и по характер,и по външен вид,но понякога Неси става много чувствителна.
- Жадна съм. - подхвърлих.
- Не бих отказала да пийна малко. - сви рамене Неси.
- Значи е решено. Тъкмо ще се разсееш от мислите за тези оръфляци. - станах и се запътих надолу. Чувах как Неси ме следва.
Хванах дръжката на вратата и се подготвих за поредната порция атаки.
Излязох навън и направих няколко крачки напред. Нищо. Усетих изненадата на Неси. Въпреки това продължихме.
Вампирите ни поглеждаха, след това се връщаха към заниманията си. Погледите им не бяха изпълнени със злоба, нито бяха гневни. Никой не започна да ни обижда.
Какво им става? попита ме мислено Неси.
Идея си нямам, отвърнах и се запътихме към гората до града. За пръв път го направихме, без останалите да започнат да ни тормозят. Без дори да ни гледат лошо. Сякаш... най-накрая бяхме равни. Въпреки това имах странно чувство.
Затишие преди буря, помислих си, без да си давам сметка, че Неси ме е чула.

Втора глава: Неочаквана среща

Nerissa`POV

С Рукс тичахме из гората,търсейки животни,от които да утолим жаждата си. Докато тичахме,сестра ми изведнъж се спря.
- Шшт! - след това с нея се затичахме по посоката, от която се чу шума.
С нея видяхме две...газели?!? Какво?
Усмихнах се и се обърнах към Руксандра, а тя ми кимна решително. Заехме хищническа позиция, а след това се нахвърлихме върху газелите и впихме зъби в пулсиращите им шии. Кръвта потече, гъста и изкусителна, право в устите ни. Имах чувството, че изпразнихме животните за секунди.
Вдигнах глава и погледнах Рукс в очите. Тя се усмихваше, защото вече се беше нахранила.
С нея се изправихме грациозно и прехманахме кръвта по зъбите и около устните ни. Оставихме разкъсаните тела на животните и си тръгнахме. Докато вървяхме започнахме да си говорим.
- Руки, мислиш ли,че ще ни приемат, такива, каквито сме? Не говоря за целия град Монтана, ами за само за някои от тях...
- Не си го и помисляй, Неси. Ние сме прекалено-могъщите-за-да-бъдат-добри, забрави ли? - изпуфтя тя.
- Знам, но защо винаги трябва да...
- Не знам, Нериса, не знам.-въздъхнах.
Тъкмо тръгнах да кажа нещо,когато чух някакъв шум.
-Идва от скалите...-промълвих и със сестра ми безшумно се запътихме към скалите.
- Я кой решил да се появи. - чух глас зад нас.
Обърнахме се светкавично. Пред нас стояха двама вампири. Бяха големи, буквално. Високи, мускулести... и страшни.
- Вижте сега, правим ви услуга. - каза единият от тях. Гласът му беше плътен и леко дрезгав. Русата му коса беше разхвърляна, а червените му очи бяха свирепи. Направи бавна крачка към нас. Чух как Рукс отсъпи светкавично. Аз обаче останах вторачена в другия вампир, чернокос и също толкова красив, колкото и първия,но със сини очи.
Всичко след това се разви светкавично. Чернокосия, Ерик (да, да, имам много силна интуиция) се хвърли напред и секунди след това се оказах притисната под мускулестото му тяло.
- Руксандра! - изпищях отчаяно.
Съжалявам, Неси, имам малко проблеми тук! - извика ми тя мислено. Беше се стрелнала към другата страна, следвана по петите от онзи, русия.
Опитах се да се освободя. Ритах и се мятах във всички посоки... След това се сетих за дарбите си и успях да предизвикам у него пристъп на болка. Не много силен, но достатъчен да охлаби хватката му. Преди да се усетя той ме зашлеви през лицето толкова силно, че почти изгубих съзнание. Умът ми беше толкова замаян... Ерик ме хвана и ме пренесе до края на скалите. Понечи да ме хвърли... Бях толкова замаяна, че дори не го осъзнах.
НЕРИСА!!!
Агонизиращият писък на Рукс върна силите ми. Преди да се усетя се преметнах през рамото на Ерик и стъпих твърдо на земята.
- Ах ти, кучко! - извика Ерик и внезапно загуби равновесие.
Падна от ръба на скалата за по-малко от секунди. Изпищях. Вярно, че искаше да ме убие, но не можех да го оставя да умре! Хвърлих се след него, докоснах почвата и оттам излезе масивен зелен корен. Хванах се за него. Ерик се държеше за парче от скалата.
- Хвани ръката ми! - наредих му. Както и очаквах, той ме послуша.
Напънах се и го издърпах.
В момента, в който стъпих отново на земята, се отпуснах. Съвсем забравих, че Ерик може да ме нападне. Той се приближи бавно до мен.
- Не се плаши... - гласът му бе плътен, нежен. - Няма да те наранявам повече...
Преглътнах.
- Ти... ти ме спаси... Рискува живота си за мен, а аз се опитах да те убия.
Ококорих се. Бях смаяна от болката в гласа му. Понечих да му отговоря, когато откъм другата страна на скалите се чу раздиращ писък.
- РУКСАНДРА! - изкрещях, в същия момент в който Ерик извика "ИЪН!".
Втурнах се натам като стрела. Сестра ми... Сестра ми... Сестра ми... Не можех да мисля за нищо друго...

Окей, хайде да пусна третата глава. Може да забележите, че се стараем всяка следваща глава да е по-добра, но това е го решите вие. Е, хайде, enjoy...

ТРЕТА ГЛАВА: Всички правила да вървят по дяволите /Ruxandra's POV/

Събитията през последните секунди се въртяха в главата ми. Помня как Иън се опита да ме убие... А аз побягнах... Той ме хвана за глезена и ме метна към най-близката скала... Един огромен камък се отрони... Щеше да го смаже... Помня само как разбих камъка на парченца, идея си нямам как... И тогава всичката тази кръв...
- Рукс, Рукс, Рукс... - чух гласа на Неси. Беше ме прегърнала и ме раздрусваше.
- Неси, добре ли си? - изхриптях, преди отново да закашлям кръв.
- ТИ! - изпищя Неси. - ТИ, КОПЕЛЕ ТАКОВА!
Премигнах, за да проясня мислите си. Оказах се в скута на Иън, Нериса пищеше и го гледаше злобно, а онзи другия... Ерик, подказа ми съзнанието ми, я беше хванал през кръста и я държеше здраво. За да не убие Иън, помислих си.
- Н.. Неси.. - успях да пророня. - Добре ли си?
- Добре съм! - извика тя, опитвайки се да се отскубне от желязната хватка на Ерик.
Иън измърмори нещо, притисна ме по-силно до себе си и направи нещо, което така и не схванах.
- Пий! - заповяда ми.
Отворих очи. Беше ухапал ръката си точно при вените и сега оттам се стичаше гъстата, миришеща на живот вампирска кръв. Не беше хранителна като човешката или животинската, но вършеше чудеса. Долепих усти до раната си и започнах жадно да смуча. Усетих как режещата болка в гърба ми намалява... След около минута вече бях възвърнала достатъчно от силите си. Изправих се и огледах всички наоколо. Ерик още държеше Неси, а Иън ме гледаше изненадано. Цялата бях в кръв - косата ми, залепнала за гърба ми, блузата ми, кожените ми панталони... Бях като ходеща мръвка. Едва сдържах сълзите си.
- Добре... какво по дяволите става тук? - не се сдържах.
- Изглежда ние се опитахме да ви убием...
- Но после вие ни спасихте животите...
Изгледах ги и двамата. Неси все още се притесняваше за мен. Избутах Ерик и я прегърнах успокояващо.
- Добре си, нали? - попитах.
Тя кимна. Отдърнах се от нея и изпуфтях.
- Извинявай, изцапах те... - заоправдадах се.
Тънката ми блуза беше пропита с кръв и разкъсана, а благодарение на мен вече и по нейната блуза имаше кръв. Обърнах се.
- Май и теб изцапах. - казах на Иън.
Действително, ризата му се беше оцветила в тъмночервено и беше скъсана, като моята. Отдолу се разкриваха невероятни мускули... Мускулите, които щяха да те убият, идиотке, помислих си.
- Извинявай. - най-неочаквано каза Иън. Срещнах погледа му. Очите му буквално горяха от болка, като гласа му.
- Простено ти е. - свих рамене, сякаш ми беше безразличен. - А ти, - обърнах се към Ерик, - имаш три секунди да се извиниш на Неси, ако не искаш да свършиш на парченца!
Той се стресна от ледения ми тон. Признавам, понякога можех да съм много страшна. Той започна да сипе извиниения, а в гласа му се усещаше истинско съжаление.
- Мисля, че трябва да ви се реваншираме. - промълви Иън.
Изгледах го невярващо и по навик скръстих ръце пред гърдите си с типчино скепчтично изражение.
- Какво ще кажете отсега нататък да ви защитаваме от злобните вампири? - предложи Ерик.
Тъкмо се канех да го отрежа, че и сами можем да се пазим, когато Неси най-неочаквано кимна.
Това е нашия шанс, Рукс. Шанса ни да си имаме приятели. Въздъхнах.
- Щом Нериса настоява. - натъртих на думите "Нериса" и "настоява". Никога, никога не можех да откажа на сестра си.
Иън ми се усмихна - загадъчна, но и искрена.
- За мен ще е удоволствие.
- А за мен ще е удоволствие да се изкъпя и преоблека. - простенах.
Бях в ужасно състояние. Дългата ми коса беше прилепнала по окървавения парцал, който някога беше блузка. Кожените ми панталони изглеждаха сякаш някоя подивяла котка ги беше издрала. Изпитвах нужда да се изкъпя. Хванах Неси за ръката и тръгнах. Толкова много неща се случиха за толкова малко време... Момчетата тръгнаха след нас.
- Май не успях да се представя. Аз съм Иън Трамонто.
Стрелнах го с поглед. Що за същества бяха вампирите? Преди малко се опитваше да ме убие, а сега се държеше сякаш сме приятели.
- Аз съм Руксандра. - измърморих. Гласът ми беше лишен от емоция, но вътре в мен беше като емоционално влакче на ужасите - чувствах се бясна и обидена, задето се опитаха да ни убият, но и доволна, че не го направиха и сега са на наша страна...
Шантав ден., чух мислите на Неси.
Меко казано. Опит за убийсто влиза ли в графа "шантаво"? Пък и тия двамата...
Какво за тях? Виж колко са мили...
Да, след като се опитаха да ни убият, отговорих й най-безсърдечно.
Не ми се мислеше как ще прекося Монтана в този ми вид. Ако някой ни видеше, нямаше да е трудно да се познае какво сме правили. А продължавахме да наближаваме града. Преглътнах цялата си гордост, вирнах брадичка и тръгнах страшно наперено за човек, претърпял такова нещо.
Иън ме погледна с крайчеца на окото си и най-неочаквано ме хвана за ръка. Издърпа ме така, че се оказах зад гърба му.
- Какво правиш? - изсъсках тихичко.
- Нали не искаш още някой да се опита да те убие? - изсъска той в отговор.
Вече виждах улиците на Монтана. Бяха пълни с хора... Вампири, де. Изведнъж ме заболя главата. Тази пасмина в града излъчваше такава злоба, омраза, ненавист и гняв, че направо щях да изгубя съзнание. След като пих вампирска кръв всичките ми сетива и дарби се изостриха толкова много...
- Иън! - разпищя се някаква безмозъчна блондинка и се спусна към нас. - Какво правиш с тази вещица! Пускай я веднага! Целият си в кръв! Какво си правил? Защо не е мъртва?
Всички вампири се надигнаха заплашително. Злобата и яростта им ме замайваше... Имах чувството, че ей сега ще се свлека на земята. Тялото ми потръпна импулсивно. Положението на сестра ми не беше много по-розово от моето.
- Трамонто! Пратихме ви да ги убиете!
- Те са живи! Защо, по дяволите?
- Трябваше да ги разкъсате на парченца!
- Махнете си ръцете от тях, изчадия!
Подмятанията валяха като киселинен дъжд.
- Млъкнете! - нареди Иън. Дори не повиши тон, но всички замлъкнаха. Гласът му беше толкова леден, толкова заповеднически. Почти можех да усетя студа и стаената ярост, които лъхаха от него. - Никой повече няма да ги тормози.
- Ако някой се осмели, лично ще се погрижа това да е последното нещо, което ще направи. - допълни Ерик.
За миг тълпата се стъписа, след което отново ме обляха вълните на злоба и гняв... Иън изглежда усети това и ме притисна по-силно до себе си.
Слава Богу, успяхме да стигнем до нашата къща без повече произшествия. В момента, в който влязохме, аз и Неси се свлякохме на дивана.
- Затвори вратата! - наредих на Иън.
Той ме послуша. Къщата беше перфектно звукоизолирана, така че не чувах нищичко от онези отвън.. а и донякъде смекчаваше вълните, които изпращаха.
- Отивам да се изкъпя. - казах и се изправих. - О, и после да почистя дивана.
Добре, че с Неси бяхме избрали кожен диван, та кръвта щеше да се махне лесно. Неочаквано Иън тръгна след мен. Изгледах го с повдигната вежда.
- Да не мислиш, че ще влезеш с мен под душа? - озъбих се.
Той се усмихна криво.
- Спокойно, мислех само да ти помогна да качиш стълбите. Но няма да имам нищо против да вляза с теб под душа...
Врътнах му гръб и се стрелнах нагоре по стълбите. Чух, че Неси също стана, вероятно за да си отиде в нейната баня.
Нахълтах в стаята си като ураган. Смъкнах дрехите си бързо и сръчно, намачках ги на топка и ги запокитих в кошчето. Измъкнах една чиста кърпа от гардеробната си стая и се пъхнах в голямата баня.
Не знам колко време съм стояла под мощната гореща струя, знам само, че бях сравнително отпусната, когато излязох. Банята се беше запарила. Трябваше да избърша огромното огледало над мивката, за да се огледам като хората. Черните плочки по стените също бяха целите в капчици, да не говорим, че хавлиеното килимче пред закрития душ подгизна от водата, която се стичаше от мен. Сресах косата си внимателно и след като се подсуших облякох дрехите, които си бях взела - обикновени джинси и тениска на Nightwish. Неси вече се беше оправила. Колко типично за нея. За разлика от мен тя е организирана и експедитивна. Братята Трамонто се бяха разположили на кухненската маса. На нашата кухненска маса, но аз не им обърнах внимание. Интуицията ми подсказваше, че вече все по-често ще са в нашата компания.
- Какво, по цял ден ли ще висите тук? - заядох се.
- Рукс! - скастри ме Неси.
Уф, явно много държеше на тия идиоти. Както и да е, извадих един парцал от кухненския шкаф и избърсах внимателно кожения диван. Неси водеше задушевен разговор с Ерик. Браво на нея, колко лесно се сприятелява...
Изхвърлих парцала и седнах на кухненската маса, където стоеше един от лаптопите ни. Защраках бързо по клавиатурата.
- Е... - Иън се настани срещу мен. - Значи сте много, много по-могъщи отколкото вампирите отвън си мислят.
Изгледах го с присвити очи и кимнах. Той замълча и ме изгледа изучаващо. Станах и се стрелнах горе, за да изсуша косата си. Нахалникът му с нахалник ме беше последвал. Прокарах четката през дългата ми до кръста коса и включих сешоара.
- Любопитно ми беше... Как разби онази скала? - продължи той.
Един от недостатъците на вампирите: слухът ни е толкова развит, че дори на звука от сешоара дочувах разговора на Неси и Ерик, какво остава за този тук.
- Ами не знам. - отвърнах му. - Просто я разбих.
Той се засмя. Не виждах нищо смешно и продължих да суша косата си. Проклятие, беше толкова дълга, че не можех да я среша и изсуша като хората.
- Малко помощ? - предложи Иън.
- Гледай си работата. - срязах го.
Позволяваше си прекалено много за вампир, който замалко да ме убие.

***

Най - сетне с приятели...или може би нещо повече

Nerissa`s POV

Добре, това беше странно. Не очаквах някога да си имаме гости, но ето, че братята Трамонто си се бяха настанили тук, сякаш нямат намерение да се махнат скоро. На всичкото отгоре Иън си следваше Рукс като кученце, а пък Ерик и аз си говорехме като първи приятели...
Майко мила, Рукс, този Ерик е голям сладур. Изтръпнах при мисълта за Ерик и зачаках Руксандра (която сушеше косата си горе) да ми отговори.
Да бе, да... Нериса, много си наивна. Щеше да те убие, а сега бил сладък?
Ооо, някой май е хлътнал до ушиии... – подразних я, след като долових някои нейни мисли за Иън и се ухилих.
Не ми се ровичкай в главата! – Прекрати разговора ни. Нищо повече не казах и излязох от главата на сестра ми. Осъзнах, че седя на дивана в пълно мълчание, а Ерик ме гледаше очакващо.
- Съжалявам, че се опитах да те убия и благодаря, че ме спаси. – каза внезапно той, а в гласа му се усещаше болка и съжаление... очите му казваха „ Надявам се да ми простиш.”
- Простено ти е. – Ерик се доближи до мен.
- Моля те, позволи ми да направя едно нещо. – гласът му бе нежен и плътен. Той долепи устни до моите и ме целуна. Аромата му бе опияняващ, а целувката беше невероятна и дълга.
Той отдели устни от моите и ме погледна право в очите.
- Ама ние да не би да сме... ? – не довърших въпроса си, защото той ме прекъсна.
- Именно. Заедно сме. – имах чувството, че щях да подскоча от радост.
- Тогава ми позволи да направя нещо. – Ерик, сякаш прочел мислите ми се одраска по врата и от там потече топла и алена кръв. Долепих устни до раната и жадно започнах да смуча от кръвта. Исках го, исках да опитам вкуса му, исках още...
Отделих устни от раната му, а когато го погледнах, видях, че той ме гледаше безмълвно.
- Давай. –казах спокойно и отметнах косата си встрани. Одрасках се по врата и оттам потече кръв, а Ерик засмука раната, пиейки кръвта, която изтичаше от нея. Доближих се до врата му и продължих да пия кръвта му, но след миг се спрях. Ерик вдигна глава, аз също. Свалих тениската му и спуснах нокти по гърба му. Ахнах, когато забелязах какво стройно тяло има. Той е широкоплещо и мускулесто момче. Бутнах го на земята,легнах върху него и го целунах продължително, а той обгърна кръста ми с ръце. Прекъснах целувката и продължих да пия от течащата кръв от врата му. Беше дори по – изкусителна от течен шоколад.
- Да! – изстена Ерик. – Продължавай, Нериса, продължавай! – сякаш заповяда той и долепи устни до врата ми и продължи да пие от кръвта, която все още четеше.
- Аах! – изстенах и продължих да пия от топлата и вкусна алена кръв. – Не! – изведнъж извиках, а Ерик ме погледно учудено. – Съжалявам, просто не съм готова за това. Е, готова съм за серизона връзка, но не и за онова. Разбираш ме, нали?
- Спокойно, разбирам те прекрасно. Когато си готова, тогава. – Ерик си обличаше тениската. – Можеш ли да направиш нещо за раните? – попита внезапно той и показа драскотината на врата му, от която вече не течеше кръв. Кимнах безмълвно и прокарах два пъти пръст по раната и тя изчезна за секунди. Направих същото и с моята рана и тя също изчезна. Покрих врата си с косата и се настаних отново на дивана. Ерик последва примера ми и се облече отново.
- Какво има? –попитах го, усещайки, че има нещо.
- Може ли една последна целувка, преди брат ми и сестра ти да дойдат? – попита той и повдигна вежда. Усмихнах се леко и го целунах продължително и опияняващо. Когато отделих устни от неговите, прехапах долната си устна и повторих същото движение на неговата вежда.
- Стига ли ти? –попитах го и му смигнах. Не можех да спра да мисля за това, което се случи току – що.
Пропъдих тези мисли и тъкмо се канех да го целуна отново, когато отгоре се чу шум. Не, не шум, а смях. Рукс се спусна грациозно по парапета, а Иън се хилеше след нея.
- Оо, Боже мой. - изкикоти се тя настанявайки се до мен с едно от онези мигновени движения, които дори на мен ми бяха трудни за проследяване. - Познавате се от... - тя погледна към Иън.
- Двайсет и три минути. - услужливо й отвърна той през смях.
- ...Двайсет и три минути и бяхте на косъм да го направите на пода в хола? -Тя и Иън избухнаха в смях, а аз се свих притеснено. Ерик ме обгърна закрилнически с ръка, но и той беше смутен. Ако бях човек, щях да се изчервя като домат.
- Аз... ние... - започнах объркано.
- Остави ги на мира, Руксандра. Или още по-добре вземи пример от тях... - прошепна той съблазнително до ухото й. Все още беше усмихнат.
Тя го перна назад.
- Разкарай се. - изхили се тя. Определено не се караха сериозно. - Значи сте заедно?
- Ами, да. - отвърнахме с Ерик в един глас и също се засмяхме.
- О, Боже. - тя се плесна по челото.
Да не би да си си изгубила ума при падането? Много силно ли си удари главата?, занарежда Рукс в ума ми.
Не! Ти също си падаш по Иън...
Не е вярно! Просто се замислих за някой неоспорими факти!, защити се Руки.
Като колко сладко пада косата в очите му или каква атлетична "секси" фигура има?
Казах ти, неоспорими факти., настоя тя и изчезна от главата ми.
Едно на нула за мен.
- Окей, да го отпразнуваме тогава. - изхихика се Рукс и отиде до огромната уредба. - Лошото е, че нямам подходяща музика...
- Охо, какво е това? - Иън се озова до нея и взе някакъв диск.
- Блек Сабат, глупако. - тя го погледна невинно.
- Много добре знам какво е! Мисълта ми беше, че очевидно предпочиташ записите с Дио... - отвърна й той.
Оо, не. Със сестра ми не можеше да се излезе наглава, особено на тема музика.
- Естествено, че ги предпочитам. - отвърна хладно тя. - На всеки с малко ум в главата би му станало ясно, че Рони Джеймс Дио е най-хубавото нещо, което се е случило на Сабат.
- А Ози Озбърн? Да не би да отричаш успехите му с групата?
- О, я стига! Та Дио е гласът на хевиметъла, дума да не става за сравнение...
Щеше да ме заболи главата от тези двамата. Свих се в Ерик и сложих глава на гърдите му.
- Няма да ни е лесно с тези двамата. - изкоментира той и насочи поглед към Рукс и Иън.
Изсмях се.
- Не познаваш сестра ми. Страшен инат е.
- Не познаваш брат ми. И той е страшен инат.
Засмяхме се. Мислите ми бяха концентрирани само около него. Аромата му, вкуса на кръвта му, плътния му глас, ръката му, която сега ме обгръщаше. Разбира се, все още дочувахме Иън и Рукс. Хвърлих им един поглед.
- Да се поразходим ли малко из двора ви? Тези тук ще ме подлудят. - преложи Ерик.
- Разбира се. - приех с готовност.
Излязохме на двора през задната врата. Минусът беше, че сега чувахме останалите вампири, а плюсът - че не им обръщахме внимание и бяхме само двамата.

Ето я и следващата глава... Късичка е, за което се извинявам, но... Енджой.

ГЛАВА 5: Разкази /Ruxandra's POV/

Изтегнах се като котка, излежавайки се на голямото си легло. Не че имах нужда от сън или че бях уморена. Просто въпреки всичко и вампирите понякога имат нужда да не правят нищо. Нищичко. Просто си лежах, без излишни движения. Поглендата отстрани изглеждах като в кома....
Не чувах Неси, което значеше, че и тя се е отдала на това кратко "удоволствие". Ерик и Иън си бяха тръгнали преди малко. Трябваше да отскочат до къщата си. Дано само другите изчадия са се успокоили...
Забих поглед в тавана.
Погледът ми беше празен, но пред очите ми преминаваха спомени за отминали години, векове, събития.
Толкова ярки. Сякаш отново се намирахме в онези времена...
За първи път отворих очи. С изнанада установих съвършеността, необхватността на зрението ми. Първата ми глътка въздух. Дробовете ми не реагираха, бяха безразлични към кислорода, който им поднасях. За сметка на това обаче ароматът на гора ме изпълни - миришеше на борове, на мъгла, на дребни животинки, на влажна папрат... Тялото ми беше съвършено неподвижно върху влажните борови иглички, застлали земята. Странно, но ми беше все едно дали ще лежа на охладнялата земя, или ще съм на меко и топло легло... Тогава усетих нейното присъствие... На Нериса, моята сестра. Нямаше нужда да поглеждам към нея. Аз я познавах, макар, че не помнех нищо от преди тези няколко секунди...
Звънецът звънна и изпълни къщата с напевна мелодия. Да си призная, стреснах се. За първи път някой използваше звънеца ни и ми трябваха секунди, за да установя какъв е този звук.
Стрелнах се по стълбите приблизително със скоростта на звука и замалко да отнеса Неси.
- Как мислиш, дали е капан? - попита ме тя и ме изгледа настоятелно.
Напрегнах цялата си сила (не физическа, а онази, психическата). Усещах нечие съзнание отвън, но то беше съвършено чисто. Свих рамене и отворих вратата.
На прага стоеше мъж... Добре де, вампир. Беше на видима възраст около трийсет години, но усещах, че е много по-древен от това. Беше и много внушителен. Извисяваше се с около една глава над нас с Неси, а това си е забележително, предвид факта, че сме доста височки. Кожата му бе съвършено бяла, а косата му - бледоруса, спускаща се права от двете страни на лицето му, чак до раменете. Изражението му беше сериозно, а очите му - фрапиращо черни. А това не беше нормално за вампир. Въпреки това излъчваше достолепие, внушение, и още нещо, което не можех да определя...
- Мога ли да вляза? - попита той.
Гласът му беше властен, но и мелодичен.
Да го пуснем ли?
Да, изстрелях на секундата. Имах доверие на този странник, макар и сама да не знаех защо.
- Да, моля. - отвърнах и затворих вратата след него. Изрядната ни звукоизолация ни предпазваше от любопитните жители на Монтана. Нери предложи на мъжът да седне на кожения ни диван, а ние седнахме на фотьойлите срещу него.
- Вероятно ще бъде най-благовъзпитано да ви обясня кой съм защо съм тук, така и смятам да направя. Аз съм Филип, Филип Дънстън. Бихте ли изслушали разказа ми? - попита той. Освен забележителната му външност и глас, начинът му на изказване също беше някак... странен, древен.
С Неси си разменихме решителни погледи и кимнахме. Простата истина беше, че и двете наистина изггаряхме от любопитство да разберем на какво дължим посещението на този непознат.
- Е, добре. - започна той и гласът му стана още по-достолепен. - Но ви предупреждавам, че в тази история са преплетени много легенди, всичките до една вярни. Нека започнем от самото начало.
Някога, много отдавна, когато аз още бях човек, принадлежах на древно племе, наречено келти. Мориган беше наша най-върховна богиня, олицетворение на войната и гарваните. Но нашите богове не бяха като тези на другите племена - те бяха истински божества. Тогава вампирите още не бяха така многобройни, както сега. Тогава, ако не ме лъже паметта, келтските вампири се брояха на пръсти. Моят народ приемаше един от тях като божество, понеже той беше един от Древните - истински вампир, а не създаден от някой. Наричаха го Рогатият бог. Нашият народ живееше щастливо, защото благодарение на любовта и грижите на Мориган имахме всичко.
И тогава започна войната. Нашият народ беше прогонен от земите ни и постепенно зачезвахме. Въпреки цялата мощ на викингите, въпреки неизчерпаемата мощ на Мориган, келтите изчезваха постепенно... Чуждите богове се обединиха и ни съсипаха. В знак на прискърбие Мориган напусна небесните си селения и заживя за постоянно на земята. Тя и Рогатият бог, чието истинско име е Маркъс, заживяха заедно и обединиха едни от последните, най-достойни келти в своя клан - кланът Дънстън. Гордо мога да кажа, че бях един от първите избрани - присъединих се първи към фамилията Дънстън. Лично Маркъс ме превърна във вампир, и оттогава не съм спрял да им служа вярно.
Затова и знам толкова добре тази своеобразна легенда. Единствените деца - имам предвид истински, биологични деца - на Мориган и Маркъс им бяха отнети от боговете от скандинавските пантеони и им беше казано, че момичетата ще израснат сами, без представа какви са и ако успеят да докажат своята достойност, могат да бъдат потърсени. И тъй като Один е много наблюдателен, след няколко наистина дълги години, когато те спряха да стареят и замръзнаха във времето, той реши, че те са достойни да се нарекат дъщери на Мориган. Затова ме изпратиха тук... Руксандра, Нериса, това беше вашата история.
Замръзнах на място. Не смогвах да си поема дъх, да мигна или да извърша каквото и да било движение... Значи оттам идваха всичките ни дарби... аз бях... ние бяхме дъщери на Мориган... нещо като... полу-божество и полу-вампир...
Рукс, чу ли това? Чу ли го само?
Имах чувството, че съм в шок. И изведнъж, противно на всяко логика, аз и Нериса се хвърлихме върху Филип и го прегърнахме.
- Значи ти си част от семейството? - засмя се Неси, след като го пуснахме.
- Точно така. - потвърди той с усмивка.
Все още не разсъждавах съвесм трезво. Винаги знаех, че с Неси сме различни, но не съм и предполагала, че сме част от нещо толкова древно и магическо... Изведнъж сякаш станах друг човек, макар да не се бях променила и мъничко...
- Има ли начин да се видим с... родителите си?
Погледнах Неси. Изглеждаше адски развълнувана.
- Всъщност, затова съм тук. Засега кланът ни се е установил във митичния град Скасгард, намиращ се във Скандинавия. Можете да отпътувате за там когато пожелаете.
С Неси си разменихме заговорничекси погледи.
- Естествено, вероятно имате нужда да останете насаме за няколко часа, за да осмислите информацията. А след като така и така съм тук, ще поразгледам Монтана. - оповести Филип и се запъти към вратата. Ние с Неси го изпратихме и в мига, в който огромната ни дъбова врата се затвори след него, започнахме да пищим и да подскачаме като малки деца.
- Леле, не мога да повярвам... ние двете - дъщери на Мориган! - изписка Неси и се озова върху дебелия мек килим пред дивана.
- Толкова е.. уау! Имам предвид... - започнах аз развълнувано.
Затворих очи и отворих съзнанието си за Неси. Легнах, а червеникавата ми коса застана като ореол около лицето ми. Започнах да премислям... Сега някои неща ми се изясняваха. Като например налудничавите ми мисли, че ние с Неси сме нещо като... ами, това, което хората наричат "древни души". Винаги сме били много по-зрели, по-задълбочени от останалите вампири... И винаги съм изпитвала чувството, че не принадлежа измежду обикновените вампири или изобщо към тази епоха...
Мислите на Неси се преплетоха с моите. Ето защо предпочитаме животинската кръв... Защо останалите ни мислят за толкова странни... Единствената причина, поради която се чувствахме съвесем не-на-място тук... Ние сме келтки, дъщери на Мориган!
Изправих се на лакти и я погледнах, Неси, която толкова много приличаше на мен, освен по гъстата си, тъмна коса, която се стелеше около лицето си. Неволно се замислих за собствените си медночервеникави къдрици. Дали те ми бяха наследство от Мориган? Дали изобщо приличахме на нея? Ами Рогатият бог?
- Олеле, трябва да съобщя на Ерик! - изписка Неси и подскочи.

***

Повдигнах въпросително едната си вежда и се вторачих в Иън. Беше се облегнал на моя диван в моят хол и разглеждаше една от моите книги. Русолявата му коса, подстригана на неравни степени и едва докосваща раменете му закриваше час от очите му. Най-накрая обаче той улови погледа ми, а аз се наместих по-удобно.
- О... ъм... Нищо, забрави. Просто ако заминем с вас за Скандинавия... Не споменавайте фамилията ни. - изрече той на един дъх, старателно отбягвайки да ме погледне в очите отново.
Бях се разположила на единия от големите ни кожени фотьойли. Беше толкова голям и мек, че буквално потъвах в черната му тапицерия. Обхванах краката си с ръце и облегнах главата си на коленете ми. Червената ми коса се разпиля по гърба ми.
- Смяташ ли да ми дадеш някакво обяснение, или ще се наложи да го измъкна чрез мъчения? - изсъсках аз с присвити очи.
Трамонто най-накрая ме удостои с поглед. На лицето му играеше лукава усмивка.
- Май варианта с мъченията по ми допада, Руки-Рей.
За части от секундата Иън се озова надвесен над мен. Ръцете му бяха на облегалките и мускулите му... О, Боже, мускулите му се очертаваха съвсем ясно. Лицето му беше на сантиметри от моето. В очите му играеше лукаво пламъче.
- Разкарай се. - казах и го бутнах. Тръснах глава раздразнено и добвавих: - И не съм ти никаква Руки-Рей.
Свих се още по-удобно в огромната облегалка.
- Казвай защо да не споменавам фамилията ти.
- Ами... да речем, че Дънстън няма да реагират особено добре, ако разберат, че сме наследници на Трамонто. - каза Иън, връщайки се на дивана. Отново подхвана книгата ми, намеквайки за край на разговора.
В този момент Ерик и Нериса буквално връхлетяха през плъзгащата се врата откъм двора. Ерик държеше сестра ми в ръце, а тя се заливаше от смях. Не че някога щях да го кажа на глас, обаче беше много сладурско и миличко.
- Заминаваме за Скандинавия! - оповести Неси.
- Сякаш не знам. - измърморих уж ядосано, но в действителност им се ухилих щастливо.
Прокарах ръка през косата си, колкото да има с какво да се занимавам.
- Трябва да си съберем багажа и да се подготвим... - продължи сестра ми все така ентусиазирано.
- Да, и ние също, затова... Чао, Неси. - Ерик и Неси се целунаха отново, а Иън неохотно стана от дивана и се насочи към вратата.
- Ще се видим по-късно, Руки-Рей. Всъщност, ще се виждаме много често. - изтресе Иън със сваляческата му усмивка.
Не на мене тия, разглезени женкаре, помислих си. Входната врата се затвори в същия момент, в който запратих възглавничката по самодоволната му физиономия.

***

» Дънстън и Трамонто [коментари]