Златната клетка

Заглавие: Златната клетка Пет Окт 22, 2010 4:18 pm

Седях в дъното, отчуждена от всичко и всички. В тъмнокафявите ми очи се четеше недоверие и отвращение. Как ме бяха нарекли? А, да, опърничава. "Пригответе се за укротяване на опърничавата", беше казал той и се беше разсмял, сякаш подигравката с името на книгата го забавляваше. Точно тогава запратих по него една ваза. Което само ги развълнува още повече.
Когато съм затворена в златна клетка, единственото ми успокоение е, че някъде някой прави моя ключ. Но времето минаваше и в един момент аз с болезнена яснота осъзнах, че никой не се е заел с това. Всички са прекалено заети да гледат себе си, за да се занимаят с мен.
И тогава разбирах, че сама ще трябва да изработя своя ключ. Да, той се извайваше постепенно, с десетки безплодни и безрезултатни опити. Трябваше да се боря със зъби и нокти за скъпоценното злато на решетките, за да го изработя, да понеса много болка и разочарования, когато метала не поддаваше под упоритите ми пръсти. Имаше мигове, в които захвърлях изработеното досега в някой ъгъл, започвах да оплаквам нещастната си съдба. Обземаха ме безсилие и отчаяние, но най-често ярост. Обвинявах света за това, което ми е причинил. Опитвах се безполезно да разбия златните решетки. Но тяхната потискаща блестяща материя не се подчиняваше.
И аз не се подчиних.
Продължих да дълбая златото, за да направя своя ключ. Беше трудно и мъчително, но всяко парче, всяка секунда, в която виждах, че ключът към моята свобода - към моя живот - придобива форма, ми даваше нова сила да не обръщам внимание на твърде бавния напредък и да продължавам. Волята да продължа беше това, което ме спаси от разкошния ми затвор в онзи миг.
Най-накрая, в издраните ми до кръв ръце, лежеше прекрасния златен ключ. Решетките бяха наранени много по-малко от ръцете ми, но аз знаех, че всяка кървава драскотина си е струвала цената в името на този ключ. Треперещите ми, изранени пръсти, с последните си, сетни сили, отключиха вратата, която заскърца с раздиращ звук, напомняш на древност. Затичах се навън, дробовете ми се изпълниха с чистия планински въздух. Тичах, все по-напред и все по-нагоре, все по-надалеч.
Изморих се и се препънах в една скала. Седнах задъхана, косата падна пред лицето ми. Краката ми вече не можеха да направят и последна крачка, устните ми не можеха да поемат сетен дъх.
И въпреки това, пътя до тук беше само половината на това, на което бях способна. Скоро щях да продължа.
И да отлетя надалеч.

Коментирайте тук.

Колко е кратичко... Но пък е невероятно. (: Ако трябва да съм честна, почти нищо не разбирам от замисъла, но пък е много хубаво. Както всичко твое. ;д А това... От името на някоя птица ли се разказва, или?

Не, всъщност... от мое име. Не се притеснявай, никой не ме е заключил... все още. xD Обикновено когато чувствам някаква силна емоция, имам навика да я изливам на хартия... Когато го писах, се чувствах затворена и объркана... беше по-точно за това как се чувствах отвътре; какво беше състоянието на душата ми...

» Златната река