Кабинет № 235 на проф. Кентли

Гост

Тук се намираше кабинетът на Елеонора Кентли. Не много претенциозен, както е нормално за едно фермерско момиче.

- Хей не. Другата врата е не тази. Доколкото помня последният път. - А за Ерик не мисля, че е нещо особенно, но поне Роуз си намери гадже. Сигурна съм, че го харесва. Като ги видях как се гледаха. Пък и предпочетох да ги оставя. Нека си останат насаме.
Изкисках се тихо, а Сани също се засмя. Винаги когато си влюбен е нужно спокойствието и да прекарваш повече време с него. Пък и момчетата са големи идиоти.
- Мога да те уверя как брат ми търпи да му правят някакви шибани кучки свирки. То и аз съм правела свирки на момчета в старото даскало и тук няколко пъти, но не е нещо особенно. Нямаш представа когато брат ми се надруса до основи какв е ужасен. Веднъж искаше да отида на купон с тях, когато бях още на 10. И какви кючеци игра, а някакви шибани кучки как му се предлагаха. Беше ужасно просто. Нямам думи буквално. Пък и да за думите на Имона ще говоря. Те вече, не ме притесняват толкова, но все пак нека чуем от възрастен човек. Можехме да попитаме и Висшата жрица, защото тя присъстваше, но ми е малко неудобно да говоря с нея за това.
Бяхме се отнесли доста в приказки и замалко да подмина вратата. Почуках притеснено.

...Изчакахме известно време.Добре де пет минути и професор Кентли ни отвори.
-Здравейте момичета.-Поздрави ни тя.
Ние с Вики също я поздравихме.Бяхме малко притеснени и аз леко започнах да се потя.Вики усети притеснението ми и ме хвана за ръката,за да се успокоя.Май аз трябваше да успокоявам нея не тя мен.Хм. Размяна на ролите. Идеше ми де се засмея,но го прекратих с леко покашляне.Вики ме погледна притеснено и очите ми започнаха леко да се навлажняват от сълзи.Дали си помисли,че умирам.Може би доста я притесних.По-добре да й кажа.
-Спокойно!Просто прикрих смеха си!!!Спокойно!-Нашепнах и така,че професора да не ме чуе.-После ще ти кажа на какво се засмях.
Тя се поуспокои и започна да говори:....

- Добър ден, проф. Кентли. Може би се учудвате, че идвам...понеже аз веднага свикнах училището и научих всички места тук. Както знаете отначало дори нямах нужда от ментор, защото не знаех какво всъщност крие цялата опасност. Сега, обаче знам и искам да говоря с вас за нещо важно. Знам, че е налудничаво да се появявам ей така изведнъж, но въпреки това е важно...повярвайте ми.
Погледнах към Сани за подкрепа, а Елеонора Кентли почака да продължа.
- Не зная как ще го пресметнете вие... като нахалство или пък не, но искам да споделя няколко неща с вас. - започнах аз и въздъхнах тежно като стиснах леко ръката на Сани. - Може би сте чули, че вчера т.е още на вторият ден едно момиче почина в час по Социология на вампирите. Първото, което исках да кажа е, че го усетих вечерта преди това. Знаете за силата ми Астрална проекция с която се преместих в друго тяло. Намирахме се в тъмен коридор без прозорци и каквото и да било осветление. Там видях Имона. Беше облечена с дълга черна рокля. Не беше бална и също така не бе по нейният вкус. Отначало се разхождаше из коридора сякаш ме нямаше. Опитах се да я заговоря, за да попитам къде се намираме, но тя не ми отговори въобще. Помислих си, че ми е обидена, защото преди това нейното гадже я бе зарязало и беше тръгнало с мен.
При тези думи въздъхнах тихо и отново погледнах към Сани за подкрепа.
- Тогава и казах, че и нареждам да ми каже понеже проф. Скарлет Грийн ми бе казала да бъда нейн ментор. Тогава тя сякаш се разбуди от своята мълчаливост и ми заяви, че в никакъв случай няма да и бъда ментор. Наговори ми още неща като, че съм щяла да се освободя от нея и ще си ходя с гаджето и без да ме безпокоят. Всичко това ми се стори странно, докато тя не ми каза, че аз ще бъда виновна за нейната смърт. Бях страшно притеснена когато се върнах във същото измерение. Чуствах се ужасно. Съобщих на Висшата жрица, но както знаете нищо не можеше да се направи. Щом едно тяло започне да отхвърля промяната няма избор. Смъртта и беше в часът по Социология на вампирите. Докато я пренасяха с носилката, тя ме хвана за ръката и ми каза неща, които...
Сълзи потекоха от очите ми. Сани ме прегърна, а проф. Елеонора Кентли ме хвана за ръката. Знаех, че трябва да продължа и да и кажа думите, които тя каза.
- Имона каза, че с нея ще се видим отново, но тогава аз няма да оцелея. Дълго аз и приятелите ми мислехме за разгадаването на найните думи. Имаме някакви подозрения, но решихме, че е по - добре да разговаряме с възрастен вампир за това.
Е, бях го казала. Добре, че Сани беше с мен.

...Вики се справи много добре!!!Гордея се с нея!
Изчакахме професор Кентли да отговори,но тя мълчеше и размишляваше.Казах на професор Кентли:
-Професор Кентли,ако искате ще ви дадем малко време да обмислите нещата!Не бързаме за никаде.-казах.-Или предпочитате да ви оставим сама?
Вики ме погледна скришом и изглеждаше доволна,че и аз съм се осмелила да кажа нещо.Е,изчакахме петнадесет минути професора да отговори,но нямаше отговор!Чудехме се какво да правим!...

Гост

Разказът на Виктория доста ме учуди. Такива неща да им се случат... Вероятно си измисляха повечето случки. Въобще не ми се занимаваше с тези две хлапачки, и без това си имах работа с конете, но все пак бях ментор на Маккорт.
-Вероятно наистина е имала предвид, че ще се срещнете отново чрез дарбата ти. - оповестих това, над което "размишлявах" толкова дълго време. Не бях казала нищо съществено, но двете третокурснички сякаш повярваха на глупавите ми думи. - Е, може и просто да са ти се причули думите, тъй като си била много уплашена и притеснена... - ... предполагам. Това изречение обаче май не трябваше да го казвам. Доста обидих и двете момичета, като не им повярвах. Какво можех да направя аз, че бръщолевеха измислици?! Защо все аз бях виновна на всички за всичко?! Глупави хора.

- Те не си измислят! - гласът ми може би беше малко по-рязък, отколкото подобаваше отношението на ученичка към учител. Макар да изглеждах като най-неорганизирания човек на планетата - носех най-обикновена блуза, новите си дънки и обувки, оставеното незакопчано дънково яке, също така носех купчина учебници и тетрадки в едната си ръка - символ на разхвърляността - а в другата носех дамска чанта, но косата ми се вееше след мен леко заплашително.
- Трябва да им повярвате. Аз бях там. - в очите ми се четеше скрито съжаление, че са говорили с учител. Не биваше... щяхме да се оправим с това и без да се намесват учители... чертите ми се напрегнаха.
- Междудругото, аз съм Роуз Хатауей, лидерка на Дъщерите на Мрака. - представих се разсеяно. - И Имона наистина каза това. Седях точно до нея когато всичко това се случи. - лицето ми не трепна, докато говорех за смъртта на момичето. Каквото и да ми струваше, никога нямаше да се разплача пред непозната, нито пък да показвам, че мога да бъда и уязвима. За околните винаги съм била опора и подкрепа, така че никога не се размеквах.
- Всичко беше точно така, както го казват. Чух го със собствените си уши. - казах твърдо накрая.

Гост

Добре, тези ученички явно бяха решили да ми лазят по нервите. Как можеше да си позволи да влезе така в кабинета ми?! Да не почука, нищо...
-Виж какво, малката. - новодошлата повдигна учудено вежди при споменаването на епитета, който използвах, но не й обърнах внимание. - Хубаво, нека приемем, че не си го измислят. И? Аз какво мога да направя по въпроса? Това, че съм ментор на Виктория, не означава, че трябва да отговарям на всичките й въпроси и да бъда най-милият човек с нея. - третокурсничката остана без думи от казаното от мен, а аз се обърнах към Виктория. - И смятам, че за теб въобще не е зле да има някой, тоест аз, който да бъде малко по-строг с теб. Трябва да се научиш на малко повече уважение към другите. Приятелките ти също. - завърших острата си реч и седнах обратно зад бюрото си. Правех се, че разлиствам някакви документи, но всъщност съвсем прецизно наблюдавах какво щяха да направят трите мънички дяволчета.

Бях адски бясна. Опитах се да се овладея не за друго, ами защото вероятно ако подпаля кабинета - всеки от петте елемента, които владеех, влияеше върху настроението ми и Огънят определено отговаряше на гнева - най-вероятно ще ме изритат от училището. Въздъхнах. Дали щеше да е в миналото ми училище, отвратителната Академия за вампири, където се отнасяха с нас полувампирите като с машини за убиване, или тук, няма значение - учителите навсякъде са едни си същи. По-добре е да си нямаш работа с тях, защото ще те направят на бъз и коприва. Странно, защото Скарлет не беше такава. Тъкмо щях да пусна някоя язвителна забележка от рода на "Хайде, момичета, това си е чиста загуба на време" и да се махна с презрителна усмивка на лице, но се отказах. Защо пък да се предавам?! Опитах се да се овладея, но направо избухнах.
- Първо на първо, никой не си позволява да ме нарича малка! - започнах, като вътрешно си напомних, че наистина ще ме изритат. Както винаги, когато се ядосвах, очите ми станаха с цвят на пламъци. - Второ на второ, менторите са именно за да изслушват учениците и да им помагат, когато имат проблем. Трето на трето, избиването на комплекси върху Вики, която са Ви поверили, е жалко. - косата ми се развя и аз усетих неспокойното присъствие на елементите около себе си. Бях опасно близо до пълно избухване, плюс това си отбелязах, че току-що казаното е обида, и то голяма. Затова усещах елементите - пазеха ме, закриляха ме. Но веднъж набрала скорост, аз не можех да се спра. Гневът ми винаги е бил всепоглъщащ. - Четвърто на четвърто, Вики ми е приятелка и никой, ама никой няма право да я нарича лъжкиня! И, пето на пето... - продължих аз, но в този момент някой ме прекъсна...

- Роуз.. ЗАМЪЛЧИ! - изкрещях. - Аз знам какво да правя. Въпреки това ти благодаря, но вече казах на Сани, че ще остана сама. Така е най - добре.
Едвам се държах на краката си. Сигурно бях много груба, но не исках да забърквам и тях и после да си патят заради мен. Не наистина не исках. Сама щях да се оправям с трудностите. Дали ще ми се сърдят или не...не исках да ми се сърдят, но това е най - лесният начин да ги отдръпна от себе си, за да не пострадат. Сани и Роуз ме погледнаха учудено от избликналия ми гняв. Нормално...до сега си седях толкова ненужно.
- Най - добре си вървете... - отвърнах аз поглеждайки към Роуз и Сани.
Те обаче не помръднаха, но това не ме интересуваше. Доближих се до бюрото на моят ментор Нора Кентли и започнах да говоря със своя нормален глас...толкова спокойно, сякаш преди секунди не бях притеснена от избилкналия ми гняв.
- Винаги съм се отнасяла към вас с уважение. По - точно аз винаги съм се отнасяла с възрастните с огромно уважение каквито и да са били те. Не ми пука как ще реагирате от това, което ви кажа. Нямам абсолютно никакви намерения да споменавам на Скарлет за тази случка, не че ми пука дали тя ще знае, но е важно да се оправя с вас. Ще ви кажа само няколко думи преди да си тръгна. Радвайте се, че не сте на вашите години. Нямахте представа какъв шамар щяхте да отнесете, ако бяхте. Не ви заплашвам. Не мога да ви направя нищо. Вие със сигурност сте по силна от мен. Кефете се, знаете ли колко ме грее??
Тръгнах към изхода все още натъжена, а Роуз и Сани не говореха нищо. Излязох и затръшнах вратата след себе си. Благодаря на Роуз и Сани, но нямах намерение да ги забърквам в моите проблеми. Нямаше смисъл и те да пострадат заради мен.

Паникъосах се.Не знаех какво да правя.И аз исках да избухна да се разкрещя и да замеря професор Кентли с нещо.Каквото и да е.В този миг се сетих нещо и тръгнах към професора (уж) бавно и самоуверено.Хехе актюрската ми игра беше ужасяващо добра още от малка.Приближих още по-бавно и загадъчно и вирнах брадичка нагоре.След това погледнах професора (пак уж професор) и стрелнах пронизващ поглед към нея.Тя се стресна и после потрепери.(Яко!Актюрската ми игра наистина е забележителна.)Седнах на стола пред бюрото `и и скръстих ръце и казах много самоуверено и без завои:
-Госпожо Кентли!!!Вие се държите ужасно като за ментор!Предполага се,че от вас учениците ще получават съвети и ще им помагате,но не.Ето защо ние си тръгваме и няма повече да потърсим безотговорна жена като вас!!!Вие също не ни търсете освен ако е по спешност-Самоуверено с вирната нагоре брадичка казах и всички се запътихме към вратата и излязохме!!!

Гост

Само за секунди премислих всичко, което бяха казали третокурсничките, а и аз. Е, явно бях сбъркала за тях. Или по-точно щях да ги накарам да си помислят така.
Станах от стола, бързо се озовах пред вратата и я отворих. Уж си прочистих гърлото и трите момичета се обърнаха.
-Добре. Прави сте. И трите. - примирена се приближих към тях и сложих една миловидна маска на лицето си. - Съжалявам, че ви казах такива неща. Наистина не трябваше, но бях много разтревожена. - естествено, Сани веднага понечи да изстреля въпроса си "Защо?", но я изпреварих. - Лични проблеми. Не е ваша работа. - чак сега дадох свобода на дарбата си и над главите и на трите веднага се появиха бледи ореолчета. Ох, гадост, бяа си добри момичета. Затова явно не се спогодявахме. Но и без това не ми пукаше. Да какво са ми някакви три тийнейджърки, към които да се отнасям добре?! Аз към "Висшата жрица" се отнасях като с... боклук, образно казано, а пък с тях ще бъда добра. Друг път.
-Бих... Бих поговорила с вас още, но нямам никакво време. Имам много работа. Така че все пак мисля, че е по-добре да тръгвате, да си починете малко и да отивате в час. Довиждане! - бързо ги изгоних и се прибрах в стаята си. Продължих работата си, но през цялото време тази Роузмари ми беше в главата. Толкова гневна, толкова... властна даже... Не бях виждала такова момиче-вампир досега. Е, за всичко си имаше първи път.

» Кабинет №311 на проф. Блейд
» Спалнята на проф. Кентли
» Кабинет №320 на Елизабет Мей Бенингтън
» Стаята на проф. Бенингтън
» Пасивните герои на Нора Кентли