Старата бална зала

Залата вече не се използва, или поне не официално. Всеки ученик знае за нейното съществуване, но малко са тези, които припарват дотук. Защо ли? Има много легенди, свързани с тази бална зала, и всичките до една са ужасяващи.

Скар леко докосна една роза и дълбоко вдиша от напоения с дъх на цветя въздух. По всяко възможно ъгълче на залата червенокоската бе забола по няколко червени рози. По тавана се стелеха червени воали, които придаваха странна романтичност на помещението. Няколко кристални полилеи висяха от тавана, хвърляйки червеникави отблясъци по блестящата повърхност. Залата бе запълнена с малки, кръгли масички с по два стола. Имаше и няколко сепарета - част от тях за учителите, а останалите - за учениците, които предпочитаха меките тъмночервени диванчета. И за първите пристигнали. На всяка от масите имаше по една мъничка червена вазичка с бяла роза в нея. Да, определено залата бе станала "розова". Точно каквато се харесваше на Лети.
Червенокоската за последен път се огледа пред едно огледало, което бе поставила точно за такива случаи - когато някое момиче искаше да провери дали не стърчи кичур от косата й или някое момче да види да не би вратовръзката да му е накриво. Е, надали всички щяха да дойдат официално облечени. Все пак това бе купон. Но Лили искаше да изглежда добре, така, както би трябвало да изглежда една Висша жрица.
Воалите на тъмночервената й рокля в готически стил лениво се спускаха надолу, скривайки черните й и елегантни обувки на токчета. Разбира се, не бе обула много високи токчета, тъй като просто не можеше да ги понася.
Косата й бе хваната в небрежен кок, от който бе изпаднал един кичур. Скар го постави внимателно зад ухото си, така че да открие малките рубинени обици, които украсяваха ушите й. А на главата й бе закрепена изящна черна коронка, каквато бе носена от принцесите. Не че Скарлет се възприемаше за принцеса, просто обожаваше този вид коронки.
Лети откъсна поглед от отражението си в огледалото, когато чу вратата да се отваря. Както и бе очаквала, в залата стъписана пристъпи Ариа.
- Здравей. Харесва ли ти? - гласът на Лили бе доста променен от преди, когато го използваше само за да се кара на непослушните. Сега звучеше като... мед. Странно, но факт. Ако можехте да я чуете, веднага щяхте да си представите пълно гърненце със златист мед.

Вървях към старата бална зала,без да зная,защо,по дяволите,вървя натам.Ох,все едно.
Вървях с изискана и самоуверена походка към балната зала.Бях облякла новата си къса и маркова черна рокля,която си отиваше с чисто новите ми скъпи черни кадифени обувки на не много висок ток,украсени със скъпоценни камъни.Прическата ми изглеждаше така,но бях пуснала няколко кичура на свобода.Колието ми беше сребърно,украсено със зелен сапфир и малък син кристал,а по верижката тук-там се виждаха скъпоценни камъни.Обеците,които носех също бяха сребърни,украсени със скъпоценни камъни и две вълни бха преплетени в една.Боже,за къде се бях нагласила така,не знам.
Въздъхнах.Отворих вратите на балната зала и ахнах.Нмаше и следа от прах,паяжани и всякакви такива.Точно обратното.Тази зала беше превърната в същинска бална зала.Ох,както и да е.
Продължих да вървя и забелязах Висшата Жрицата.Поздравих я с юмрук на сърцето и се поклоних.
Продължих да се разхождам и да оглеждам залата.Добре,че все още нямаше много ученици.Защо ли трябваше да го казвам?!?
В залата влязохо доста ученици,но аз не им обърнах внимание и седнах на една от масите.Сред тяха беше и онази,Ашфорд,от Фехтовката.
-Ей,Хатауей!-извика тя и аз я приковах на място с погледа си.-Хубава рокличка си имаш. Откъде я взе?От кофа за боклук ли?-попита тя с насмешка,а аз станах и я огледах.
-Я първо ти се погледни,а пък после ме обиждай.Аз не съм виновна,че носиш тези парцали от магазините за втора употреба.И не,не е от кофа за боклук.А сега се разкарай,за да не стане лошо.-в очите ми се появиха искри от огън и тя ги забеляза.Ашфорд се уплаши и си отиде.
Въздъхнах.Това момиче нямаше да ме остави намира.Е,както и да е.Някой трябва да я постави на мястото,което `и се полага.

Поех си дълбоко въздух и влязох облечена като за хипер купон.Роклята ми едвам стигаше до коленете на бялата ми кожа с малко тен.Обувките ми с токчета бяха високи и краката ме боляха.Изглеждаше доста високо от тях,но аз тръгнах напред.Още преди да съм огледала мястото зърнах Викс с нейната супер готина рокля.Отидох до нея и я поздравих:
-Хелол!
Тя кимна и се загледа някъде.Не се сдържах и я попитах:
-Искаш ли да седнем на онова черно канапе?!
Тя кимна отново и се запътихме натам.Докато ходихме към канапето спряхме и си сипахме пунш.Стигнахме и седнахме.Сложих си една възглавница на гърба и се облегнах.Зачаках я да ми каже нещо забавно.

Влязох в залата с наперена походка и високо вдигната глава както винаги. Чисто новата ми, купена преди дни черна рокля ми стоеше точно толкова страхотно, колкото се бях надявала. Рокля-убиец. Обувките ми на главозамайващо висок ток правеха фигурата ми някак още по-изящна, отколкото си беше по принцип. И дори за своя изненада от смелостта си, макар че планът на Ванеса беше подействал и аз бях успяла да използвам лечението върху самата себе си, бях вързала косата си на френски кок, който на пръв поглед беше съвсем артистично-небрежен, но ми бе отнел часове. В косата ми бяха вплетени блестящи перли.
- Хатауей!
- Какво искаш, Мириам? - попитах, стараейки се да запазя гласа си спокоен. Усмихвах се миличко - знак, че е твърде възможно да последват неприятности.
- Не че нещо, но приличаш на... - започна тя с тон, който вече ми подсказваше какво ще каже. Вдигнах ръка в отегчен жест.
- Както и да изглеждам... - започнах с най-сладкия си тон. -... ти пак не можеш да ми стъпиш и на малкия пръст. - с един последен жест й обърнах гръб и с рязка походка, в лек контраст с облеклото ми, отидох при Висшата жрица.
- Скар! - усмихнах се лъчезарно. - От кога не съм те виждала... как си?

Лили се обърна и веднага се усмихна лъчезарно, когато съзря Роуз. Малко бе странен начина, по който подготвяната за Висша жрица говореше с Лети. Вярно, разликата им бе само около четири години, но все пак си звучеше странно някоя ученичка да говори най-спокойно с Висшата жрица.
- Здравей, Роуз. - поздрави я червенокоската и отново се усмихна. Наистина не се бяха виждали отдавна. А Хатауей определено бе от онези хора, с които човек можеше да води наистина приятни разговори. - Добре съм... Малко се притеснявам дали на учениците им харесва как изглежда залата. И дали въобще всички ще дойдат? Всъщност... Предполагам, че и ти не знаеш как си се озовала тук? - Роузмари кимна леко и Скар побърза да й обясни интересния си, според нея, план. - Направих малка магийка... Надявам се да успея - да привлека всички ученици насам. Като гледам, засега се получава. - Грийн огледа наполовина пълната зала. Това си бе напредък, тъй като тази магия действаше едва от петнайсетина минути, а поначало бе бавна.
Известно време червенокоската мълчеше и наблюдаваше околните. Изглежда, че се забавляваха, което бе добре.
- А ти? Как си? Нещо ново около теб? - попита Лили след няколко минутки. Роуз въобще не бе в полезрението й, но Скарлет все пак знаеше, че тя все още беше до нея. Странно какви чувства имаха вампирите. От цели две години Скар бе преминала Промяната, и все пак нещата още й се струваха странни.

Вдигнах рамене, като се заиграх с колието и обиците си. Изящният ми пръстен, малко приличащ на годежен, проблясваше с рубините си на ръката ми. Всъщност, всичките ми бижута бяха чиста платина и естествени рубини. Баща ми ги подарил на майка ми, когато е била бременна с мен, а тя ги подари на мен. Не ми се мислеше колко струват. Замислих се върху въпросът на Скар.
- Може да се каже, че има нещо ново. Виждаш ли онова момиче там? Малко прилича на мен, но е с по-различен цвят коса и сини очи? Това е Нериса, сестра ми по майчина линия. Запознах се и с Ванеса, сестра ми по бащина линия. - реших да не споменавам последния, крайно неудобен разговор, който бях провела с нея. - И видях Кристиан, брат си по бащина линия. - видях, че очите на Висшата жрица се разшириха при споменаването на толкова много роднини, които не стига, че бяха вампири по рождение, ами сега бяха и белязани. - И наскоро ми донесоха дипломата за завършено обучение за пазител. - гордо се обърнах с гръб към Скар, показвайки й татуировката на клетвеният знак, виеща се над петте татуирани мълнии. Усмихнах се лъчезарно. - И аз и Нериса тръпнем в очакване да ни дадат и следващата мълния, която ни се полага, сещаш се защо. - странно колко лесно ми беше да говоря за това, че съм извършила убийство. Но все пак... стригоите не се смятахаза живи същества. Така че не се броеше. Или поне в това се опитвах да се убедя аз.
Както обикновено, бях й описала всичките си преживелици наскоро... е, почти всичките, като не броим малките незначителни подробности, но все пак тя беше Висшата жрица. Имаше един въпрос, който исках да й задам, но не бях сигурна дали няма да навлизам прекалено много в личното й пространство, така че си го спестих и попитах само:
- Ти как си?

Лети се засмя леко, тъй като само преди десетина минути Роуз я беше питала как е. Явно бе нервна заради нещо. Но Скар не искаше да узнава по онзи начин, да й се бърка в главата. Мразеше да прави това. Да, беше си дарба, но я използваше само за неприятели. А Хатауей си й беше приятелка. Затова щеше да разбере по честния начин.
- Кажи, какво има? Нещо те мъчи. Не се опитвай да криеш от мен, знаеш, че няма да успееш. - гласът на червенокоската бе станал загрижен и тя наистина бе загрижена. Знаеше, че Роуз щеше да й каже - би предпочела да каже само нужното, отколкото Лети да види много повече от това. Но пък Хатауей не знаеше, че Лили нямаше никакво намерение да използва дарбата си. Но пък обичаше да блъфира.
Зазвуча бавна музика, каквато червенокоската никак не обичаше. Тя се запъти към едно свободно сепаре, което бе наблизо, а бъдещата четвъртокурсничка я последва. Все още мълчеше, когато двете седнаха на меката, тъмночервена повърхност, но накрая все пак проговори.

Даа страхотно.. целия ми живот беше с главата надолу.. със Сани бяхме в неизвестност и сякаш само Висшата жрица знаеше, че сме "мъртви". Бях подслушвала, че щяло да има купон, но не ми се занимаваше. Старк се чудеше къде съм и се бе затворил в своята стая. Стоях там около два часа, но той нито ме чуваше - нито виждаше. Да вярно, че разбра, че има някой в стаята, когато от яд бутнах стъкления му часовник. Даа.. колко вълнуващо. Открих с погледа си Сани, но нямах желание да говоря с никого. Исках да поговоря с някои други. До колкото разбрах от двете момичета с неясни имена, които ни посрещнаха трябва да изберем само един, който има право да ни вижда. Със Сани не сме говорили по въпроса, но сигурно това щеше да бъде Ариа.. струва ми се, че доста проблеми й се натрупаха напоследък. Не зная защо чуствам, че се случва нещо ужасно. А онези двете момичета.. те криеха нещо странно. Да, но не ми се занимаваше с тях. За разлика от повечето аз бях облечена с късата си черна поличка, а нагоре бях с розовият си потник. Навалицата беше голяма и ми се щеше да не бъда тук. Погледнах към вратата, но там беше още по - пълно и се отказах да си тръгвам. Отидох при Сани и тя ми предложи да седнем на едно канапе, което беше що годе свободно. Седнах до нея и я погледнах. Тя също страдаше.. да тя страдаше, аз страдах.. не, няма да оставя нещата така. Отидох при другите дъщери и синове на мрака като погледнах още веднъж Сани и накрая се върнах, за да й кажа това, което си бях наумила.
- Знаеш ли какво? Аз няма да търпя тази бъркотия тук и ако наистина има някаква Висша жрица и е толкова мощтна за каквато се проявява тя ще трябва да ни види. В противен случай не знам какво ще се случи... - започнах аз и едвам сдържах гнева си. - .. всичко беше до тук.. няма да търпя повече ТОВА!
Тръгнах първо към Роуз и останалите. Застнах до тях. Започнах да говоря, но сякаш бях невидима.. Гневът ми надделяваше.. всеки момент щях да гръмна. Стиснах ръцете си в юмруци. Сега ще видим Висшата жрица.. Отидох до нея и сякаш за момент ми се стори, че гледаше точно мен, но когато започнах да говоря тя не ми отговори и едва ли е гледала мен. Не издържах вече.. Погледнах към една от големите маси. Хванах покривката с двете си ръце и я издърпах. Чух крясъци от седящите, но продълживах да гледам само Висшата жрица...

Две немъртви момичета влязоха в залата.Аз усещах присъствието им,защото бях...различна.Всъщност,не само аз бях различна.Роуз,аз Сани,Вики и...още две,но не знаех имената им.Ние се отличавахме от другите.
Станах и се огледах.Вики беше до една от масите,а Сани...тя седеше на едно черно канапе.Усещах ги...Те не бяха напълно мъртви.Частица от тях все още беше останала.Те все още имаха връзка с елементите.
Някакъв трясък прекъсна мисловната ми тирада.Едно от двете момичета беше дръпнало покривката.Вики...
Станах и отидох при нея.
-Какво правиш?-попитах.Не бях ядосана,напротив.Бях съвсем спокойна.-О,между другото.Аз съм Нериса Хатауей.-продължих.Учениците,които бяха дошли,мезяпнаха,сякаш съм луда.Обърнах се и ги приковах на място със синия си поглед.-Какво зяпате?!?Тук няма нищо за гледане!Хайде навън!-те се стъписаха и излязоха от балната зала,а аз затворих вратите.Обърнах се към Виктория,която ме гледаше с учудване.Въздъхнах.-Да,да,виждам те.Е,какво правиш?-попитах още веднъж и зачаках да ми отговори.

Някъде зад гърба си долових суматоха. За момент в замъгленото ми съзнание нещо просветна... аз и Нериса, тунели и един мъж, който ми каза да не се притеснявам, че ще се събудя в леглото си и няма да помня нищо...
Така беше. Днес сутринта се бях събудила в перфектно настроение. Единственото притеснително беше, че не помнех нищо от момента, в който с Нериса бяхме излязли от училището. Но намерих една празна бутилка от водка на масата във всекидневната си (а не ми се вярваше Ванеса да я е изпила) просто бях предположила, че съм се натряскала и затова не помня нищо. Дори се бях смъмрила за това своеволие. Но дали наистина се бях напила или се беше случило нещо друго?..
Не. Няма да мисля за всичките си неприятности. Не и тази вечер. Погледнах към Висшата жрица, припомняйки си последният й въпрос. Засмях се нервно. Отново.
- Имам проблеми... с мъжете. - това си беше леко съкратена оттук-оттам истина. Точно в момента любовният ми живот беше пълна бъркотия. Както винаги, впрочем. Което ме навеждаше на въпросът, който се колебаех дали да й задам. Пък ако го кажех, това щеше да отклони вниманието й от мен... нали? Но аз наистина бях притеснена по този въпрос. Помнех лицето й в последния час по Социология, когато спомена името...
- А ти как си в тази област? - попитах, фино разсейвайки вниманието от себе си и в същото време задавайки въпрос, който ме глождеше от доста време...

Лили не обърна внимание на създалата се суматоха, тъй като вероятно бе просто ученическа шега. Някой бе издърпал една от покривките, голяма работа. Имаше си хора, които да почистят, а днес бе вечер за забавление и Скар не смяташе да разваля предназначението й.
- Аз... Не съм много добре също. - червенокоската се усмихна невинно и двете с Роуз се засмяха. Да, мъжете си бяха трудна работа. Особено тези като Джонатан... Но той отдавна бе забравен за Лети. Не се беше появявал в училището от три месеца, което си беше цял напредък. Да, Скарлет все още изпитваше нещо към него, но се опитваше да затъпи тези чувства. Знаеше, че нищо нямаше да се получи. Просто те двамата бяха напълно различни личности.
Внезапно Грийн се почувства така, сякаш някой я наблюдаваше с голяма прецизност. Висшата жрица се огледа наоколо, но ничия глава, освен тази на Хатауей, не бе обърната към нея. Странно. И все пак Лили усещаше нечий поглед върху себе си.
Червенокоската се обърна наляво, там, където бе издърпана покривката. За миг се досети за Виктория, която не се бе появявала в час от доста време, а и Скар не я беше виждала наистина отдавна. И сега я нямаше. Дали нещо й се беше случило? Къде беше изчезнала? Защо точно сега, когато Лети усещаше, че някой я гледа настоятелно, тя се сети за МакКорт? Не можеше да си отговори, но започна да се притеснява наистина много.
- Роуз... Случайно да се чувстваш странно? - Скарлет погледна тъмнокоската право в очите. Тя се учуди от неуместния въпрос и понечи да попита какво има предвид Висшата жрица. - Все едно някой те наблюдава. - обясни Грийн, преди Роузмари да е успяла да зададе въпроса си.

Влязох в старата бална зала, нямайки представа защо Скарлет ме вика тук. Имах подозрения, че иска помощ за закриването на учебната година. Пристъпих в залата и онемях. Беше прелестно. Забелязах Скарлет. Беше облечена в красива рокля, а на главата й беше поставена малка коронка. Ако пред мен стоеше някоя друга Висша Жрица, а не тя щях да реша, че се мисли за кралица на всички. Но не и Скарлет Грийн- тя беше спокоен и честен човек, който не се мислеше за нещо повече от другите. Явно просто обичаше такъв вид аксесоари. Жрицата се усмихна и попита:
- Харесва ли ти?
Нямах представа, какво да отговоря. Нямаше думи, които да опишат колко добре се е справила с украсата. Във всеки ъгъл имаше рози, а червени воали се спускаха от таваните и обгръщаха стените. Скарлет попита разтревожено:
- Не ти ли харесва? Да не съм прекалила?
Поклатих безсловесно глава, все още нямайки думи. Тихичко казах:
- Напротив- страхотно е. Просто нямам думи.
Поклатих още веднъж глава този път изразявайки възхищение. По лицето на Грийн се разля широка усмивка. Отвърнах на усмивката й.
- Е, какво ще правим сега?- попитах все още усмихната.
Скарлет обясни какво има да се довършва и двете започнахме...

...
Залата беше пълна с ученици. Разпознавах някои от тях- Роуз, Нериса и други. Чувствах се малко неудобно. Всички бяха облечени с рокли и имаха специални прически. Моята коса се спускаше свободно по раменете ми. Носех черните си дънки, една тъмна морско- синя туника и високи черни кецове с мълнии в същия цвят, като туниката ми. Е, какво пък. Поне бях различна. Внезапно усетих присъствието на два духа и потръпнах. Не ги виждах, но некросилата ми подсказваше, че бяха в стаята. Кимнах лекичко на Роуз, която минаваше покрай мен, запътила се към Скарлет. Седнах на едно канапе, с гръб към всички. Затворих очи и се съсредоточих. След минутка, духът ми или по- скоро съзнанието ми започна да се рее над земята. Втренчих се в двата духа, които бяха предизвикали вниманието ми и ченето ми увисна. Бяха Сани и Вики- моите Сани и Вики. Поклатих глава неразбиращо. Трябваше да са мъртви щом ги виждах чрез съзнанието си. Докато използвах некросила всички духове виждах нормално, а нормалните хора, просто ги усещах. Като по- различна енергия. Когато се върнех в тялото си щеше да е обратното. Бързо се върнах при тялото си и се вмъкнах вътре. Затворих очи отново и след минутка бавно ги отворих. Просто не можех да повярвам на това, което видях. Може би трябваше да кажа на Скарлет... Но тя говореше с Роуз вмомента. Добре, значи щях да изчакам. Отидох до бара и си взех една кока- кола. Седнах на едно диванче до прозореца. Воалите се спускаха пред него, така че то ме скриваше от останалите, но аз виждах всички...

- Да... усещането е много... странно... - обърнах се около себе си, за да се огледам, но не видях никого. Бях пуснала косата си, така че сега светлокестенявите вълни на косата ми се спускаха свободно по гърба ми и сега последваха движението на тялото ми. Мернах движение някъде около масите. Очите ми се разшириха от нещо средно между изненада, шок, и недоверие.
Затичах се към Вики и Сани с развяващи се след мен краища на късата ми рокличка, а в очите ми се четеше смесица между гняв и щастие.
- Ще убия сестра си! - разфучах се. - Каза ми, че сте мъртви! Господи, не можете да си представите какво облекчение е да видя, че...
- Хатауей! - чух един мазен, познат глас зад гърба си. По дяволите.
- Мириам, разкарай се, преди да си отнесеш един здрав юмрук в носа. Защото сериозно, ако не се махнеш... при това веднага... точно това ще ти се случи.
- Хей, какво е т... - дръпна герданът на шията ми - не рубините, ами един малък и почти невзрачен в сравнение с платината и скъпоценните камъни гердан с миниатюрен боен рог, на който бяха изписани древнофинландски символи. Пернах ръката й толкова силно, че тя почервеня.
- Коя част от "разкарай се" е толкова трудна за разбиране?! Изчезвай! - изсъсках. С това Мириам явно се убеди, че ще е най-добре просто да се разкара. Отново се обърнах към Вики:
- Всъщност какво, по дяволите, се случи с вас?!

Гледах съсредоточено Роуз. Не ми се говореше за това, защото ние вече бяхме мъртви. Да.. на практика. Всъщност.. не, не знам.
- Виж, Роуз. Значи бяхме отишли в Тулса на KFC и тогава дойде глупавата идея на Сани да минем през шибаното гробище от където започнаха да ни преследват някакви незнам какви.. ужасно миришещи на старо и на мухъл. Всъщност едната от тях беше онова момиче Имона, която се... - не довърших. Не исках да довършвам. Не исках да потвърждавам, че това, което каза тя.. "Ще се срещнем отново.." беше истина. Не исках. И нямаше. - Знам какво си мислите и двете, но тя не е имала това в предвид. Сигурна съм.. пък и Никс беше там когато умряхме... - изключих какво казвах, но Роуз също беше на страната на богинята. Нямаше какво да крием. Аз имах.. Старк. Моят Старк.. да, да страхотно.
Вгледах се към Сани, която се бе сгърчила на земята. Паднах на колене и хванах ръката й. Повдигнахме я някак с Роуз и чаак тогава аз погледнах гърба й. Имаше нови татуировки. Отлични в всякакви шарки и размери.. разноцветни и наистина удивително красиви.. но..но..с какво ТЯ беше заслужила това, а не АЗ? Няма да я бъде тая работа. За миг отново почуствах гняв. Отклоних погледа си от Сани и се вгледах назад. Тогава видях Жрицата. Тя ни гледаше и се усмихваше.. на..Сании.. Изправих се машинално.
- Браво, Сани моите поздравления.. - изимитирах с омраза. - Нищо не си направила, че да си заслужиш дар от богинята. Ако искаш да знаеш аз направих шибаната саможертва, защото можеш и да не умра в оня прeе*aна катастрофа, но стана и то заради ТЕБ! - извиках гневно. Роуз гледаше нервно, а жрицата сякаш идваше все по - близо и по - близо. - Тези дарове трябваше да бъдат мои, не е чесно! - държах се като малко дете... знам, но наистина не беше чесно.
Погледнах към изхода и се затичах натам без да ги вида повече за минута дори.

Скар се усмихна, зарадвана, че най-накрая ги вижда, Сани и Виктория. Изглеждаха странно, някак умърлушени, но все пак бяха добре.
- Виктория, стой! - извика червенокоската подир бягащата третокурсничка. Беше разбрала усмивката й погрешно. Лети никога не би показала, че се радва за нечий татуировки, независимо дали ги заслужава или не. Не би накарала друг да страда заради това. А сега МакКорт си бе помислила точно това.
Лили изтича след Виктория, която вече бе успяла да излезе на двора. Бързо си тичаше това момиче...
Скарлет хвана МакКорт за ръката и силно я дръпна.
- Престани да бъдеш такава! Усмихвах се, защото ви видях вас двете. Отдавна ви нямаше в училище и се бях притеснила. А сега сте тук. И се радвам. А това че Суитбел е получила татуировки, въобще не ме засяга. - чак когато червенокоската обясни положението на Виктория, усети ръката й много странна. Беше сякаш бе... не напълно плътна. Глупости. Просто си измисляше. И внушаваше. Това бе невъзможно.
- Какво става? Защо ви нямаше? - попита Висшата жрица с онзи поглед, на който не можеш да устоиш дълго време и накрая се предаваш. Е, МакКорт бе силно момиче, но все пак се поддаде.

П.П. Габи, пиши направо някъде на двора.

Стоях като препаринана,нямайки представа какво се случва в момента.Все още не можех да си избия от главата случилото се преди малко.
Продължавах да размишлявам върху тази тема,докато някакъв глас не ме отклони.
-Хатауей!-досадната Мириам.Обърнах се и й се усмихнах "миличко" и "приветливо.
-Какво искаш,Ашфорд?-попитах я и "милата" ми усмивка се изпари.
-Нямаш право да ми говориш така,ясно ли ти е?!?Аз съм от Дъщерите на мрака,а ти си просто третокурсничка.-изрепчи ми се тя,а на лицето ми разцъфна подигравателна усмивка.Засмях се,а тя направи тъпо изражение.
-Не разбра ли?Роуз те покани в Дъщерите на Мрака,само за да види точно това твое тъпо изражение.-засмях се отново и я погледнах.
-Я внимавай какво говориш!-отвърна ми тя,а аз й отправих злобен поглед.Огледах се наоколо.Нямаше никой освен мен,Роуз и Ашфорд.
Усмихнах се и я погледнах,а после протегнах ръка към една чаша с кола и запратих колата срещу нея.След секунди Ашфорд беше цялата в кола и гледаше невярващо.
-Така ти се пада.-ухилих се,а тя изръмжа и излезе от залата.Обърнах се към Роуз,която гледаше усмихнато и отидох при нея.
-Лесна работа.-усмихнах й се и зачаках да каже нещо.

Гост

Учителите бяха предупреди, че тържество в старата бална зала ще има. Не обичах особено да нося рокли, но за по-важни поводи се обличах официално. Бях облякла оранжева рокля, която добре си отиваше с русо-кестенявата ми коса. Няколко деца ме поздравиха учтиво, а аз им отвърнах с усмивка и ги поздравих. Присъединих се към тълпата. Имаше толкова много хора на едно място, а аз не бях свикнала особено с това. За миг мернах и Висшата жрица, която тръгна на някъде неясно след кого, защото просто сред толкова хора човек едва ли може да види нещо.. няма значение дали е вампир или човек.. или пък има. Нейна си работа. Взех си една фанта и налях внимателно в една стъклена чаша. Седнах на едно от канапетата и се огледах за да поговоря с някого, защото да седиш просто ей така сам е скучно.

П.П - някой ако има желание да пише

» Балната зала
» Древната зала
» Входната зала