Най-мечтаният кошмар

Пролог

Любов. Една проста на вид думичка, която обаче крие много размисли и щастие в себе си, а накрая завършва с тъга. Не, не съм песимистка. Но от личен опит знам, че от любовта няма как да се измъкнеш. Не и без потоци от сълзи.
И все пак, понякога някой може да съзре светлината. Надеждата. Тя е важната. И трябва този човек да я улови, преди тя да е избягала и да си е намерила друг собственик.
Животът преминава бавно, лениво... Но когато видиш надеждата, любовта те сполетява. Няма начин да не го стори. А с любов светът изглежда, както казват, розов. Да, ама не. Не слушайте другите. Не и когато се говори за любов. Повярвайте ми. Защото аз изживях своя най-мечтан кошмар.

http://www.vbox7.com/play:34bfdd8e

Първа глава

„Намерих те”

- Хей! Мръдни се, не мога да мина! – изрекох бавно и с досада хвърлих поредния поглед към приятелките ми. Наблюдаваха случващото се с интерес, а скоро щяха и да се засмеят. Но после щяха да съжаляват...
Едно момче, което от един час, откакто бяхме дошли с приятелките ми, ме беше зяпало от съседната маса в ресторанта. Накрая ми писна да се опитвам да не го гледам и отидох уж до тоалетната. Исках да разбера дали ще спре да ме наблюдава. Е, явно опитът ми бе неуспешен, а непознатият беше решил да ме спре на излизане от женската тоалетна.
Намръщих се, скръстих ръце и нервно затропах с крак по красивите тъмночервени плочки. Момчето обаче май нямаше да се предаде скоро.
- Какво искаш от мен? – попитах без да очаквам отговор.
- Само името ти. – отвърна непознатият и се усмихна игриво. Божичко... Имаше толкова красива усмивка... Не. Тръснах глава, за да изгоня неподходящите мисли и чувства, които се загнездяваха в мен.
- Все някой ще поиска да влезе. – усмихнах се на свой ред, като се опитах да не обръщам внимание на предишния му отговор.
- Нека влизат. Но аз все още те чакам. – това момче определено беше доста надменно. Сигурно имаше богати родители. За какъв се мисли, че да препречва пътя ми и на всичкото отгоре да иска да узнае името ми?!
- Хубаво. Аз пък си имам мобилен телефон и ще се обадя на гаджето си, за да те разкара оттук. – всъщност аз въобще нямах гадже, даже отчаяно си търсех такова. Но животът ми ме беше научил на отдаващо ми се лъжене и лесно блъфиране за заблуда на противника.
Усмивката му леко трепна, а след това се изпари. След няколко секунди ръката му вече не препречваше пътя ми и можех най-свободно да мина. Но по някакъв странен начин не исках. Сиво-сините му очи се бяха впили в моите тревисто-зелени и сякаш се опитваха да проникнат вътре. Но не трябваше. Там бе забранено даже и за най-добрата ми приятелка, а какво оставаше за нагъл непознат. Но аз исках да му покажа тази част...
Минах покрай момчето и в този миг той ме докосна съвсем леко по голото рамо. Усещането от допира на неговата студена ръка до топлата ми кожа накара всички малки косъмчета по мен да настръхнат. Той забеляза това и отново се усмихна.
- Не ме пипай! – почти изсъсках и рязко се обърнах. Не исках да правя това, но не бях готова. Все още не.
Срещу мен бе застанала доста закръглена жена със смешно облекло, бабешка прическа и очила, която ни гледаше учудено. За малко щях да се заям с нея, но си замълчах.
Щом се върнах на масата, приятелките ми веднага се заеха да ме обсипват с въпроси. Естествено, та нали ние бяхме клюкарките на гимназията?!
- Какво зяпате? – троснах им се и замълчах, а те продължиха глупавите си разговори, които така или иначе не следях.
Известно време наблюдавах приятелките си. Елизабет Фоукнър, високо и стройно момиче със сладка, малко къдрава руса коса, която се спускаше на леки вълнички по гърба й. Тя беше „модната персона” в нашата групичка.
До нея се беше настанила Роберта Брайън, пълната противоположност на Лиз. Тя бе нисичка, закръглена, с бухнала къса кестенява коса и никога в крак с модата.
И последна, но не на последно място, беше Тереза Лировидаре. Най-добрата ми приятелка и най-ненормалната от всички нас, която седеше до самата мен. Тя изглеждаше напълно нормално – средно висока, не много пълна, но не и хилаво слаба, гарваново-черна коса, която беше прекалено къдрава и винаги поставена в различни прически. Единственото „ненормално” при нея беше кожата – Тера бе негърка. Но това не пречеше на нито една от нас.
Ще кажете, какво друго ненормално тогава има в нея? Ами просто е. Имената й (да, много са – Тереза Лилиян Верона-Челси Габриела Видаре. Но тя реши да си остане просто Тереза Лировидаре...), цветът на кожата, характера... Но не мога да ви разкрия всичко още отсега.
Няма да забравя да спомена и себе си – Катлийн Ребека Франсоа Екзюпери. Французойка, живееща в Ню Йорк само с баща си. Имам дълга до раменете червеникаво-кестенява коса, която в повечето време се спускаше свободно и лъщеше в различни нюанси на слънце.
- Кат! – Тера ме сръга лекичко в ребрата, но не очаквах това и леко подскочих, удряйки коляното си в масивната дървена маса.
- Какво?! – ядосах се, но после се усмихнах извинително. Точно Тереза не ми беше виновна.
- Той е тук. – мистериозно ми отвърна тя и се засмя заедно с останалите.
- Кой, какво...?! О. Уф. – въздъхнах и се обърнах на другата страна. Точно така, дразнителят стоеше там.
- Какво искаш?
- Името ти.
- Това отдавна го разбрах. И ти трябва да си схванал, че няма да го получиш, нали? И така. Какво да направя, за да се разкараш от главата ми?
- Кажи ми името си. – боже.... Този освен нагъл, май и не беше с всичкия си.
Обърнах се за помощ към приятелките си, но те така захласнато го бяха зяпнали, че едва ли щяха да забележат умолителния ми поглед.
- Ама ти вече чу какво каза Тера! – упс, казах нейното име. Но само един кратък поглед към нея и разбрах, че тя въобще нямаше нищо против.
- Ребека. – промърморих през зъби. Лъжливото (но не съвсем!) име извади приятелките ми от унеса им.
- Благодаря ти. Чао. Може и да се видим после. – моля?! Поиска името ми, а сега си тръгваше без да каже своето!!!
Момчето се отдалечи с походка, която аз веднага сметнах за ужасно наперена.
- Какво секси дупе...
- Колко красиви очи само!
- Прекрасна прическа...
Приятелките ми само за него говореха, а аз седях намръщена и със скръстени ръце. Опитвах се да измисля нещо, но не се получаваше. В мен бушуваха две коренно-различни чувства и нито едно от тях не смяташе скоро да се предаде.
Определено ме дразнеше с надутата си походка, насмешката в очите му и присмиването в говора му. Но ме привличаше, и то много повече, отколкото заслужаваше.
Най-накрая все пак се реших.
Огледах неголямото ресторантче набързо. Нямаше го на масата до нас, нито пък виждах рошавата му коса някъде. Значи най-вероятно се разхождаше навън.
Без да предупредя останалите, станах от масата и с уверени крачки се запътих към масивната дъбова врата.
В мига, в който излязох в студената ноемврийска нощ, увереността ми се изпари. На нейно място се настаниха страх и притеснение.
Навън не се виждаше никой. Но знаех, че той беше тук. Чувствах го.
Продължих по чакълената пътечка, навлизайки все по-навътре в тъмната гора. Косата ми се развяваше на необичайно силния и студен вятър и усещах как вече измръзвах.
Дочух звук от стъпки по шума зад мен и рязко се обърнах.
- Здравей, Ребека. Очаквах те. – косъмчетата по тялото ми настръхнаха, но не от студа, а от нежността в гласа му. Сега бе напълно различен. Сякаш онова момче, което ми препречи пътя пред тоалетната, беше някой съвсем различен човек.
- Ъъъ... Здрасти. – изтърсих по възможно най-глупавия начин. Той долови притеснението в гласа ми и се приближи към мен.
- Забравих да спомена. Казвам се Джоуи. – щеше да каже и още, но по лицето му разбрах, че прецени, че засега това не е нужно. Бе усетил моята половинчата лъжа и сега и той не казваше всичко за себе си. Но това не ме интересуваше.
- Хубаво име. – промълвих, колкото да кажа нещо. Мълчанието ни не беше неудобно, но просто мразех да не говоря.
- Искаш ли да поседнем? – попитах след няколко минути, през които просто се разхождахме, а аз накрая съзрях малка пейчица.
Джоуи огледа мястото – дървената пейка, липата над нея, луната и прекрасните звезди, всяка от които светеше по свой собствен, уникален начин.
- Съжалявам, но трябва да тръгвам. – с нежелание промърмори момчето, когато понечих да седна на студеното дърво.
- О. Ами... добре. – той ме погледна, а в очите му се таеше тъга, скрита зад обичайната игривост. – Тоест... Жалко. Аз... Ох, извинявай. Просто не знам какво да кажа. – усмихнах се невинно, макар че наистина бях загубила думите си. Не заради това, че той си тръгваше. Щяхме да се срещнем отново и и двамата го знаехме.
Но Джоуи... Самият той ме караше да онемея. Пълната луна хвърляше бледи отблясъци върху изрусената му коса. Очите му бяха придобили по-тъмен цвят, когато около нас нямаше никаква друга светлина, освен тази на луната. Приличаше точно на някой ангел, дошъл да ме спаси от този студен и негостоприемен свят.
- Не са нужни думи. – чух тихия му глас отдалеч – вече бе отстъпил няколко крачки назад. – Не казвай за това на приятелките си. – още докато го изричаше, Джоуи вече бе изчезнал в нощта. Остави ме сама на пейката, но сърцето м в никакъв случай не бе самотно. То вече беше запълнено до край.
Изправих се и бавно тръгнах обратно към ресторанта, гледайки замечтано към звездите.
Внезапно над мен в кръг прелетя нещо бяло. Забелязах, че е листче, което бе откъснато с доста нерви. Улових го с ръка и се усмихнах, доволна от рефлексите, които бях придобила от каратето.

„Десет часа вечерта на площад Невада.”

Едно съвсем малко послание, изписано с красиви букви. Но за мен означаваше много. Щях да съм там на всяка цена. Защото Го намерих.

Втора глава

„Площад Невада”

За пореден път погледнах към „Ролекс”-а на ръката си. Вече беше почти девет и половина, а нямаше изглед скоро останалите да си тръгват. Но аз не можех да чакам повече. И без това „Невада” беше далеч от този ресторант, а сега на всичкото отгоре другите не искаха да си тръгват.
- Аз... Трябва да тръгвам. – надвиках музиката, която някаква група свиреше вече половин час. Мразех да ходя на ресторанти с жива музика, и то джаз, и все пак бях тук. Но само тялом.
- Защо? – попита Лиз. – Да не би да си срещнала някой навън...? – в гласа й се долавяше насмешка и репликата й накара останалите да се разсмеят. Намръщих се и се приготвих за малко по-дългичка лъжа.
- Майка ми се обади. Каза, че братовчедите ми ще пристигнат още късно тази вечер, вместо утре сутринта, и трябва да й помогна да оправи стаите.
- Но ти не си ни казвала, че братовчедите ти ще те посещават. – обвини ме Роби, но аз вече бях готова и за това.
- Не исках да ви казвам, понеже те са много гадни. Гадни в лошия смисъл, например такива като Гейл. – Гейл беше едно момче от нашия клас, което обожаваше да тероризира другите, да ги обижда, да ги бие и най-вече да ги тъпче като малки мравчици. А Тера, Лиз и Роби никак не го обичаха. И, разбира се, лъжата подейства.
- О-о-о, ами ти си направила много добре, като си замълчала. – първа проговори Тера и се усмихна извинително.
- Няма нищо, момичета, разбирам ви. Но сега наистина трябва да тръгвам.
- Добре. Чао! – отвърна ми Тера и двете се прегърнаха.
- Чао! – почти викнаха Лиз и Роби в един глас. Усмихнах им се в отговор, взех си якето и чантата и побързах да изляза.
Навън бе станало още по-студено, но това точно сега не ме вълнуваше. Облякох си любимото черно кожено яке в движение и забързах към булеварда, който бе наблизо.
Успях да спра още първото такси, което съзрях. Вмъкнах се вътре и упътих шофьора към площад „Невада”. Той ме изгледа леко притеснено и в същото време сякаш ме преценяваше. Причината? Единственото нещо, което човек би могъл да посети на площада по това време, бе един стриптийз клуб, кръстен на името на площадчето.
- Не си го и помисляй! – твърдо отвърнах на незададения му въпрос и колата потегли.
В продължение на петнайсет минути гледах през прозореца, като следях минаващите покрай мен светлини. Най-накрая колата забави ход и спря.
- Заповядайте. – промълвих, подадох десетдоларова банкнота на шофьора и излязох, преди да е успял да ми каже нещо.
Стъпих на тротоара и се огледах. Досега не бях идвала тук. Надпис „Невада”, изписан с големи, червени, неонови букви „украсяваше” пространството над една най-обикновена кафява метална врата. Няколко улични лампи слабо осветяваха безлюдния площад.
Внезапно осъзнах, че бях сама. Джоуи го нямаше. Аз бях седемнайсетгодишно и много добре изглеждащо момиче, което стоеше само пред стриптийз клуб на празен площад в покрайнините на Ню Йорк, и то вечерта. Божичко. Как може да съм толкова глупава?! Сигурно това беше някакъв капана. Не трябваше да се хващам на... чувството за взаимно допълване. Чувството, че ни беше писано да се срещнем и да бъдем заедно.
- О, не. – промърморих, когато съзрях двама мъже, облечени в черни дрехи, да се приближават бавно, но сигурно към мен. Паниката се загнезди в тялото ми и ми попречи да направя каквото и да било. Не можех да те затичам, нито пък да викна за помощ. А те бяха все по-близо.
Предполагах, че може само да си въобразявам. Вероятно лицата им не бяха наистина враждебно настроени, вероятно и походката им не беше наперена и готова за бой. Но едно нещо виждах със сигурност. Проблясващият метал, полускрит в ръцете им.
Мъжете спряха на два метра от мен и ме огледаха, а лицата им не издаваха никаква емоция. И слава на Бога. Бях облечена с дънки, размъкната тениска и коженото ми яке – това със сигурност не бе предизвикателно облекло.
- Хей, малката! – обади се единият, който беше по-нисък, широкоплещест и плешив.
- Какво правиш тук сама по това време? – попита другият, по-висок и с доста по-добро телосложение.
Само за една секунда през ума ми преминаха десетки лъжливи отговори. Но само един от тях беше достатъчно лъжлив.
- Чакам брат си. Би трябвало да сте чували името му. Роб Лъва. – Роб Лъва беше някакъв кечист, чието име бях чувала по телевизията. Добре че не беше просто кечист, а трикратен световен шампион.
Дишането ми се успокои, когато мъжете се спогледаха и си размениха леко уплашени погледи.
- Ако искаш може да изчакаме с теб. Не е добре да стоиш сама точно на това място. – каза високият и се усмихна искрено. Ако можех да ги заблудя още малко... Но нищо не ми идваше на ума. Три лъжи за една вечер явно трябваше да са ми достатъчни. Но не бяха.
- О, не, момчета, няма нужда. Той ще дойде съвсем скоро, а и знам как да се отбранявам, ако ми се наложи. – ухилих се като идиот и мислено започнах да се моля да се разкарат оттук. Никакъв шанс.
- Но ние искаме да му вземем автограф. Големи почитатели сме му. – отвърна ниският и после продължи. – Между другото, забравихме да се представим. Аз съм Биг Бо, а това – и той сложи ръка върху рамото на високия – е брат ми, Лени Мъника. – в първия момент не разбрах какъв е смисъла от прякорите им, понеже явно ги бяха объркали. След секунда размисъл обаче се досети какъв е смисъла и се разсмях. Мъжете ме погледнаха недоумявашщо, а аз бях готова с поредната си лъжа.
- Извинете ме за реакцията. Просто един стар познат се казваше Лени, и когато се сетя за него, се разсмивам. Беше наистина голям клоун. – промълвих все още през смях, а след като видях изражението на високия, добавих: - Не казвам, че ти си такъв. – лицето му поомекна и реших, че е време аз да се представя. – А аз съм Франсис. – да бе, друг път. Но те бяха такива идиот, че надали разбираха и една десета част от емоциите, които се изписваха по лицето ми.
Точно бях успяла съвсем да ги забаламосам, когато нечий вик провали всичко.
- Ребека! Махай се оттам! – познатият глас накара пеперудките в корема ми да запърхат, но нямаше време за това. Всичко се разви за секунди.
Не се обърнах, когато чух името си, но двамата идиоти се осъзнаха. Те се намръщиха, а в следващия миг двайсетсантиметрово острие проблясна на лунната светлина. Затичах се натам, откъдето бях чула Джоуи и, слава на Бога, краката ми се подчиниха веднага.
Чудила съм се какво е да бягаш, когато те грози смъртна опасност. Смятах, че е като в кошмарите. Тичаш с всички сили и все пак сякаш стоиш на едно място. Но не беше така.
За секунди се озовах пред тъмносиньо BMW, което подозирах, че е на Джоуи. Вмъкнах се на предната седалка и мощният двигател накара колата да потегли с бясна скорост на секундата.
Гледах как силуетите на двамата мъже бързо се отдалечават от нас. Когато вече се скриха от поглед, бях способна да дишам.
- Да. Разбира се. В десет вечерта на площад „Невада”. – укорително се обърнах към Джоуи, дишайки на пресекулки. – Следващия път може и да не закъснееш. – не получих отговор, както и очаквах. Щях да продължа с обвиненията и заяждането, ако не се бях загледала в лицето му. На пръв поглед не издаваше никаква емоция, а очите му бяха също така сиви и безизразни. Но аз виждах много повече от това. Беше подразнен от закъснението си. Ядосан, че ме е „накарал” да дойда тук. Дотук добре. Но едно нещо ме притесняваше. Изглежда той съжаляваше, че въобще е поискал да се срещнем.
Доста дълго време никой не продумваше. Не знаех накъде ме водеше, но май нямаше определена цел. По радиото звучеше техно, почти най-омразната ми музика. Опитах да се съобразя с Джоуи, но след двайсет минути не издържах и смених станцията.
Не зная как, но ръката му светкавично се озова върху моята. Докосването му отново ме накара да настръхна и да изпитам странно удоволствие. Но по-странното беше, че кожата му отново бе студена.
- Какво?! – раздразнено попита Джоуи, когато се разсмях. Не казах нищо и това явно още повече го подразни. – Сподели, ако е възможно. – усмихнах се дяволито, зарадвана, че най-накрая и аз можех да го дразня.
- Все си студен. Умът ми на бавно развиваща се стигна до заключението, че си вампир. – отново се разсмях, а този път и той се развесели.
- Вампири не съществуват.
- Знам. – съгласих се и двамата отново потънахме в мълчание.
Колата продължаваше все напред и имаше да обикаляме още доста. Това обаче въобще не ни пречеше.
Усмихвах се самодоволно, кой знае защо, а Джоуи гледаше в пътя, но бях сигурна, че и той размишляваше.
Дали пък все пак не си заслужаваше той да ми препречи пътя на излизане от тоалетната?
Дали пък все пак беше направил добре, като ме бе поканил на „среща”?
Дали пък... не се бях влюбила?!

» Най-мечтаният кошмар [коментари]