Многобройните алеи около училището

Всички малки и големи пътечки, алеики и така нататък, по които стигате до различните сгради в двора на училището.

Стоях сякаш като статуя и не помръдвах. Да аз сгреших. Вярно е. Не се упреквам. Тогава ми хрумна една идея. Все още стоях заедно с Жрицата на поляната.. вече дори не й казвах името. Бях виновна. За това нямах и смелост.
- Знаете ли къде е Елеонора Кентли? - попитах инстинктивно.
- Сигурно е в каб... - започна Висшата жрица.
- Не, не е там. - отвърнах. - И заради това, че тя не е там, а сега прави каквото си иска на воля съм виновна само аз. - Скарлет Грийн ме погледна с учудване. - Да аз съм виновна. Помниш ли преди в часа по социология когато имах видение и.. и те помолих да ме пуснеш. Тогава ти обещах, че ще ти кажа какво видях, но не го направих.. точно заради Елеонора Кентли. Защото.. защото тя не е човека на който се прави. С поклон на Никс мога да потвърдя, че тя точно заради това ме използваше. Знаеше.. знаеше, че аз няма да ти кажа нищо.. да няма. Защото чувствах.. чувствах омразата си към МОЯТ МЕНТОР! И въпреки това.. въпреки, че усещах какво представлява тя.. аз..аз не ти казах. Сякаш имаше нещо познато. Чувствах, че тя и аз имахме нещо познато.. не зная какво беше то, но това чувство ме накара да объркам цялата работа. Сега да бъда мъртва, но аз съм благодарна на Никс, че поне ме остави да ти кажа всичко. Знам.. обърках всичко и сега вече постоянно се моля на Никс да ми даде още един шанс, но знам, че трябва да поискам и прошка от теб. Не биваше да те избягвам... Не ме беше срам да ти призная всичко, което усещах.. самите видения, подсказките. Просто не исках да го направя. Тогава... Исках да прикрия ментора си...
По лицето ми се плъзнаха горещите сълзи (за втори път истински сълзи). Не знаех какво да кажа.. нямаше какво да кажа...освен...освен едно.
- Скарлет, прости ми...

Червенокоската гледаше към момичето, без да бъде способна да каже каквото и да е. Да... Трябвало е да повярва на себе си. Знаеше си, че нещо не е наред с Кентли. И все пак се надяваше тя да се оправи, да стане по-добра... Но явно бе сбъркала, като е чакала.
- Аз... Спокойно. Прощавам ти. Ти не си виновна. Тя те е използвала, както ти самата каза. Нямаш никаква вина. Но сега... Сега би ли могла да ми кажеш какво точно представлява тя? И какво е било видението ти? - Лети знаеше, че това бяха неприятни спомени за Виктория. Да си спомниш видение никак не бе приятно. Но този път беше нужно. Скар щеше да уволни Елеонора, разбира се. Но първо трябваше да има основателна причина за това. Причина, която тя да не може да опровергае.
Последна сълза се търкулна по бузата на МакКорт и тя се поуспокои. След няколко минутки, през които двете ходеха мълчаливо по алеите безцелно, момичето най-накрая проговори.

Поех си въздух и се вгледах напред. Насреща беше разклона за гората и ясно изписано се виждаше и езерото. Да, езерото моето любимо място. Може би го виждах за последен път...
- Ами всичко започна от тогава когато дойдох тук. - започнах плахо. - Може би никога няма да забравя онзи ден. Аз бях странното момиче, което никой (почти) не харесваше с един ментор към който чувстваше сякаш някаква закрила. Нашите също се държат добре с мен (трябваше да излъжа поне за нещо), но те често пътуват и почти нямат време за семейните разговори и тем подобни. Та тогава дните ми бяха хубави. Виждах се единствено с брат ми.. и тогава всичко се обърка. Започнах да имам скапани видения за какви ли не глупости, а когато казах за дарбата си на Елеонора Кентли тя ми заяви, че виденията ще ги казвам единствено на нея. И понеже знаеш моя характер аз естествено попитах "Защо?", а тя отговори, че ти си била прекалено заета и по - важните видения щяла да ти ги казва. Всичко започна така. Казвах на нея виденията си, но когато и тя започна да влиза в тях или просто да чувам името й спрях. В повечето видения някой ме викаше или се озовавах в тъмни коридори (навсякъде с кръв). Виждах Имона - онова момиче, което не издържа Промяната в часа по социология. Нея я виждах доста често, но тя също не беше тази, която е. Беше странна.. очите й бяха червени, белегът-беше избледнял и най - ужасното.. миришеха на лошо..да, сбърках, че не им предложих да се изкъпят. След това можеха да си поръчат нещо за хапване.. аз щях да платя всичко. - отвърнах, но някой ме прекъсна.
- Освен, ако не се нахранят с теб.
Кимнах. Макар, че не мислех същото...
- Та виждах Кентли вече във всяко едно видение.. притеснявах се. Не ги споделях с нея. Тя ме питаше дали имам скоро видения, но аз и заявявах, че за момент нямам или повечето са неясни и ако видя нещо ще й кажа. В едно от тях, тя беше облечена в червена старомодна рокля. По краищата й имаше черни ивици. На бюста й беше от сатен. Имона и всички, които са умрели бяха там. Привестваха я. Това се случваше в същите тунели. В дъното лежеше човек. Не зная кой беше, но видях, че беше мъж и не беше вампир.. някакъв човек, който повече приличаше на бездомник. Кентли взимаше от кръвта му и си повтаряше нещо като някаква фраза От кръвта на човек ще се пролее... След като тя взе нужното... навсякъде около тях започна да кърви.. чувствах ужасна болка и не мърдах. Всичката тази кръв.. сякаш беше моята, но всъщност не беше.. просто сякаш земята я поемаше. - изтръпнах при спомена. - В този момент всичко прекъсна. Озовах се на същото място заедно с приятелките ми от Дъщерите на мрака. От тогава станах много внимателна на тема "Елеонора Кентли", но все още мислех, че не трябва да ти казвам...
Въздъхнах. Сега оставаше да кажа и как умряхме и за всичко, което ми се случи последните дни.. но вече няма какво да се направи.. мамка му!

Земята кърви... Внезапно тази мисъл изникна в ума на Скарлет, но тя бързо я отхвърли. Не знаеше откъде измисли това, но не можеше да има нещо общо с видението на Виктория. Вероятно мисълта бе... просто реакция към странното видение на момичето.
- Възможно ли е Елеонора да е... - тихо прошепна Скар, но млъкна. Първо, че бе невъзможно, и второ, че не искаше да плаши Виктория. Достатъчно главоболия й се бяха насъбрали, не трябваше сега да я притеснява още повече.
- Да бъде какво? - рязко попита МакКорт и Лети сведе глава. Не искаше да го произнася. Знаеше толкова много страшни легенди около това и се надяваше просто проблемът отново да бе голямото й въображение. Но случките напоследък доказваха съвсем обратното. Че можеше и да е истина.
- Кралица Тси Сгили. - промълви червенокоската и въздъхна. Виктория я гледаше неразбиращо. Разбира се, тя никога не бе чувала това име. И сега Грийн бе принудена да й разкаже всичко, което беше чувала за нея.

Древна сила спи в очакване да се въздигне,
когато мощта на земята пролее своята
алена свещена кръв.
Белегът сочи истината, Кралица Тси Сгили повелява
той да бъде изтръгнат от гроба си.

От ръката на мъртвеца той ще бъде освободен,
ужасяваща хубост, чудовищна гледка.
Властта си отново ще възвърне,
жените ще коленичат пред неговата мощ.

Песента на Калона звучи сладко,
докато сеем смърт навред.

Лили изрецитира стихотворението, което, макар и несъзнателно, бе успяла да научи наизуст. Толкова пъти беше го чела, опитвайки се да вникне в него. Толкова много книги бе разлистила, за да разбере за какво се говори в стихотворението. И чак сега разбра.
Виктория леко трепна при споменаването на Калона.
- Да не би да си го чувала? - притеснено попита Скар, но и в същото време леко облекчено - нямаше да обяснява толкова много.

Потреперих като чух името.
- Н-не споменавай.. повече това име! - започнах, но тогава в съзнанието ми избълва стихотворението от едно видение, което реших, че е правилно да скрия от Елеонора Кентли. Нямах представа коя е кралица Тси Сгили, но за Калона бях чула достатъчно и нищо от това, което съм слушала за него не е довело до нищо добро и няма да доведе. - Скарлет.. в едно мое видение имаше едно стихотворение, което така и не успях да разгадая.. сега се сетих. Мисля, че се сещам за какво става въпрос.. имам чувството, че К-Калона е замесен в него. Само да си спомня.. може да съм го забравила... не, не съм.. няма проблем.. слушай:

Сенки,скрити в сенки,
чрез сънищата вижда той.
Крилете му - по-черни от нощта
Осанката му - като канара,
Той вече е дочакал на гарвана зова.

Скарлет ме изслуша и след това погледна притеснено.
- Това го разбрах веднъж, когато бях отново в тези тунели. Елеонора Кентли я нямаше... не чакай беше там... сякаш аз бях нея. Този път все едно аз съм нея. Бях в нейното тяло. Говореше с онези, които ти казах.. това в което се превърна Имона. И тогава забелязах и нея. Тя драскаше нещо върху стар лист пергамент.. пишеше точно това. "Взех го и го погледнах, а след това се усмихнах." Обясних точно какво направи Кентли и след това отново се озовах на това място и го преписах. - обясних аз и погледнах към Скарлет.
Изражението й показваше, че мисли нещо и личеше леко притеснение.
- Не. Аз не мисля, че това може да е истина. - отговорих бързо, но всъщност не бях сигурна напълно в това.. може би даже повече на обратното. - Това са митове и легенди, които четох в учебника за шести курс по социология. Там се споменава за тях. - отвърнах аз. Да, доста бях напреднала. Да не говорим, че още когато брат ми стана вампир му взех учебника и го прочетох доста бързо. Сега просто повтарям знанията си и ги припомням.. та няма значение.
Вгледах се някъде в пространстовото.. тогава ми се стори, че вибрирам. Извадих телефона си от джоба на късата ми черно-червеникава поличка. Беше Сани. Бях й обещала да се видим след това.. пък и много ми се спеше..
- Скарлет.. ако има нещо важно, което искаш да ме питаш - аз съм на среща. Просто можеш да намериш Дейзи и тя ще...
Тя кимна. Затърчах се към общежитието.. търсейки Сани..

» Относно училището
» Промени около героите
» Промени около героите