Тайната полянка

Заглавие: Тайната полянка Сря Юли 14, 2010 1:37 pm

Тази полянка незнайно как бе успяла да се скрие зад дърветата. Малко хора знаеха за нея, а повечето от тях, които успяваха да я открият отново, не можеха да опишат местоположението й на никого.
Най-често тук идваха влюбени двойки, но се срещаше и по някой самотник.

Излежавах се на поляната, радвайки се на слънцето през късната есен. Умирах си за слънце, макар че то залязваше за дърветата и вече беше почти тъмно, особено в гората зад мен. Първо нощния режим на Академията, сега и нощния режим на Дома на Нощта... аз все пак бях наполовина човек. Заслужавах да изляза поне привечер.
Бях облякла една най-обикновена червена рокля, което беше крайно необичайно за мен. Аз обикновено вечно бях по дънки и тениска. Косата ми се спускаше на леки вълни по гърба ми.
Макар че всичко изглеждаше съвършено мирно и тихо, аз не спирах да се озъртам напрегнато около себе си. Може би след всичко, което се случи, бях развила някаква свръх наблюдателност или нещо от този род? Но просто не можех да седна спокойно и да се насладя на залеза. И скоро осъзнах защо.
В душата ми бушуваха странни, противоречиви чувства. Все още мразех майка си, при това много. Не съзнавах как е могла да ми причини това. Бях и облекчена, че нищо от това не ми се е случвало всъщност... А от последния път, когато се съживих, бях донесла тъга и носталгия със себе си.
Едно обаче ми беше ясно. Постоянно вървях по една линия между живота и смъртта. И всеки момент можех да се подхлъзна.
Стори ми се, че чух стъпки зад себе си, макар че най-вероятно си въобразявах. Макар че не тръгнах на оглед из гората или нещо подобно, все пак с едно плавно движение извадих сребърния кол от джоба на якето си, предназначен специално за това.
След малко отново чух шепотът на шумата и трошене на паднали на земята клонки - този път със сигурност не беше въображението ми...

Разхождах се из гората, запътила се към поляната.
Този път носех най - обикновени дрехи, които бях съчетала сам - самичка.
Когато излязох на поляната, забелязах Роуз, която се беше изправила, държейки кола в ръка, готова за бой. Засмях се.
- Не, Роуз, сериозно, спри да вадиш кола, веднага щом чуеш нечия стъпка. Още малко и ще ти стане навик. - казах й и седнах до нея. Неизвестно за мен откъде, но все пак, извадих два шоколада и две недиетични коли. - Май и на мен започна да ми става навик да нося нездравословни неща. - усмихнах се по детски, което въобще не си пасваше с новия ми вид, който бях придобила преди два дни. Все още се чувствах странно заради срещата ни с двете богини.
Пропъдих тези мисли и отворих шоколада, като го разчупих на парченце. Взех си едно и погледнах Роуз.
- Е, какво става? Пак почувствах, че трябва да се видим. - погледнах я очаквателно с тъмно - кафявите ми, почти черни очи. Същите като тези на Роуз... Мда, по много неща си приличахме.

Аз се усмихнах и прибрах оръжието.
- Честно ли? Май вече ми е станало навик. Просто съм малко... хм, напрегната напоследък. - засмях се, но смехът не стигна до очите ми. Поне първоначално. Отчупих си едно парченце шоколад и отпих няколко глътки от кока-колата си. - Не знам какво има този път... Но ми е приятно да се видим. - прегърнах я и седнах на тревата, вече спокойна. Беше ми приятно да чувствам, че не съм сама. - Сега... сякаш всичко е напълно ново за мен, сякаш виждам света с нови очи. - промълвих.
Изведнъж се изви вятър, от който дългите ни светлокестеняви коси започнаха да се веят пред очите ни.
- Въздух, отнеси вятъра надалеч, за да ни остави на спокойствие. - казах и замахнах с ръка.
Нищо не се случи. Вятърът все още беше силен, а аз не почувствах магията на елемента.
- Земя, Вода, призовавам ви? - промълвих, думите ми бяха едва ли не умоляващи. Отново нищо. Тъмните ми очи се разшириха от изумление. - Загубила съм ги. - прошепнах. - Огън, Дух, елате при мен. - гласът ми звучеше съкрушено. Но, за моя изненада, усетих присъствието на последните два елемента. Стана ми топло и почувствах еуфорията, с която винаги ме изпълваше Духа.
- Благодаря ви, можете да се оттеглите. - махнах с ръка. Забелязах, че пръстите ми треперят. - Загубила съм ги. - повторих, този път по-силно. Просто не можех да го приема. - Никс ми ги е отнела! - гласът ми се извиси с няколко октави, а в кафявите ми очи блесна злоба. Знаех, че не е редно, но не можех да се спра. Гневът просто се надигаше и надигаше в мен...

Очите ми станаха на палачинки, когато забелязах какво става, или по - точно какво не става.
- Добре, това е странно. Ти винаги си притежавала петте елемента, а сега от пет - два? Не разбирам. - в момента бях способна да кажа само това. Замислих се за момент и тогава се сетих нещо. - Щом имаме въпроси, значи трябва да намерим отговори. - тя ме погледна въпросително. - Имам предвид да повикаме Никс. - безмълвно откъснах няколко цветя с дълги дръжки и поне двадесет малки стръкчета трева. Започнах да правя различни въртеливи движения и след пет минути бях направила бокал. - Докато владеех Земята доста съм се упражнявала, затова съм научила някои неща. С нокът прерязах съвсем леко китката си и я надвесих над бокала. Забелязах, че Роуз направи същото.
Когато бокала вече бе пълен аз го оставих пред едно старо дърво, което се намираше до нас и всъщност, намираше се в средата на поляната. Тогава във въздуха започна да се носи сребърен образ на жена и скоро този образ се превърна в това, което бе в действителност - Никс. Тя ни се усмихваше топло.
- Ъмм... Роуз има да те пита нещо. - смотолевих едвам - едвам и отстъпих крачка назад.

- Аз... не се оплаквам. - подхванах. - Не се оплаквам от това, че дарбите ги няма, Никс, но... защо ми ги даде, ако нямаше намерение да ми ги оставиш? Зная че допуснах много грешки и съм сигурна, че не съм съвършена. Но... за кого съм пазела тази дарба, Никс? На кой съм я предала? - тази мисъл ми хрумна от това, което богинята бе казала на Риса - "Ти просто ги съхраняваше за Роуз...". Явно моя случай беше сходен. Внезапно в мен се надигна негодувание. - И защо...
- Дъще моя. - прекъсна ме нежно Никс. Аз млъкнах и забих очи в земята. - Недей да се гневиш. Защото гневът води до омраза. А омразата води към нещо тъмно и зло. - беше ми странен архаичния начин, по който се изразяваше, но все пак лесно схванах думите й. Но, честно казано, беше лесно да се каже и много трудно да се изпълни. - Няма да ти говоря за твоите дарби. Ти ще трябва сама да разбереш причината. Намери тази част от теб, която се крие в сенките. - образът й започна да избледнява. Ставаше все по-трудно да я виждам.
- Какво имаш предвид? - тя не ми отговори. Чух последните й думи, преди да изчезне напълно.
- Сенките, Роуз, сенките. Истината се крие в сенките край моста.
- Какво, по дяволите, беше това?! - разбеснях се и седнах до сестра си, като отметнах косата от лицето си. - Заклевам се, ще ми се всичко това да не се беше случвало. Щях да съм в Академията, с хората, които ценя и обичам, а не да се мъча заради някакви проклети дарби...
И в мига, в който го изрекох, усетих болка, адска, най-ужасната в живота ми. Но агонията трая едва няколко секунди. Огледах се в тъмния дисплей на телефона си, обзета от внезапен ужас дали белега не е изчезнал. Не. Там си беше. Някак си усещах, че последните дарби - Духа, Огъня и Лечението - още са с мен. Тогава какво, по дяволите, се беше променило? Погледнах Нериса въпросително...

Замислих се задълбочено над думите на Никс - "Отговорът се крие в сенките край моста". И тогава ми просветна.
- Ами да! - щракнах с пръсти, а Роуз ме погледна учудено. - Нали се сещаш, когато се превърна в стригой и за случката на моста? Как трябваше да избереш между живота и смъртта. - тя кимна. - Ти си била в царството на мъртвите, а щом царството на мъртвите е на моста, ние трябва да отидем в царството на сенките, който се намира край моста. А Никс каза, че отговорът се крие в сенките. - замислих се отново за момент и продължих. - Ние знаем, че стригоите имат постоянна връзка със смъртта и сенките. А ти си била стригой, когато си отишла в царството на мъртвите. Значи трябва да се превърнем в стригои, за да отидем при сенките, а после ще се пренесем в царството на мъртвите и тогава ще откриеш липсващата част от теб. - спрях да говоря, защото очите на Роуз бяха ококорени.
Тогава чух мек и топъл, но властен глас да ми говори.
"Дъще, това, което каза, е правилно." Мориган.
- Роуз, знам, че е трудно, но трябва да го направим, ако искаш да намериш това, което търсиш. Мориган ми каза, че това е правилният начин. Имай ми доверие. Имай доверие и на Мориган. - замълчах си и зачаках да ми отговори.

Поех си рязко дъх.
- Не. Има и по-лесен начин. Аз съм целуната от сянката... мога да се свързвам със света на Мъртвите. - хванах ръката на сестра си. Всички прегради на ума ми паднаха.
И в този миг се случи. Видях моста. Запътихме се предпазливо натам. Бързо видях, че той не беше същия като предишния път - беше обгърнат от... сенки.
Оформяха разни фигури. Сякаш разиграваха театър или нещо подобно... Не различавах почти нищо, но достатъчно, за да видя всички грешки, които съм допуснала, всичко, което съм извършила през живота си.

Стреснах се и осъзнах, че аз и Нериса се намираме обратно на малката полянка.
- Трябва да... трябва ми лист... - промълвих и трескаво се зарових из чантата си, за да намеря лист и химикал. Ръцете ми запрепускаха по редовете, но аз всъщност не осъзнавах какво пиша. Накрая със смайване видях резултата.

Момиче от един малък град,
отраснала в своя самотен свят.
Едно градско момче,
родено в Северен Детройт.
Двамата хванали влака в полунощ, отиващ за никъде.

Певец в опушена стая,
мирис на вино и евтин парфюм,
за една усмивка ще споделят нощта,
и това продължава до безкрайност...

Непознати чакат по булеварда,
търсят своите сенки в нощта,
те живеят само за емоцията,
криеща се някъде в мрака...

Работя много за своята заплата,
всички искат да усетят тръпката...
Бих дала всичко, за да хвърля зара
поне още веднъж...

Някои ще спечелят, други ще загубят,
някои са родени само за това...
О, този филм никога няма да свърши,
и това се повтаря до безкрайност...

Не спирам да вярвам,
държа се за емоцията...

- Какво е т... О, Богиньо! - извиках и закрих устата си с ръка. Нериса го беше прочела заедно с мен и аз се заех да обяснявам, - Момичето от малкия град? Тази, която говори в стихотворението... - гласът ми се снижи до едва доловим шепот. - Това съм аз.

» Тайната врата
» Тайната врата