Старото дърво

Заглавие: Старото дърво Сря Авг 18, 2010 3:05 pm

Toва е едно по-голямо и забележително дърво в двора на училището...

Заглавие: Re: Старото дърво Сря Авг 18, 2010 3:07 pm

В двора се стелеше мъгла, толкова гъста, че не виждах нищо. Но все пак забелязах по-тъмното петно - фигурата, застанала под дървото в нощта.
- Ето ме! Искаше мен, ето ме. Сега остави всички на мира. - в гласът ми се долавяше почти треперлива нотка.
В главата ми се зароди една кристално ясна мисъл - "Не искам да умра." Обичах живота. Имах още толкова много да направя, бях пълна с мечти... Не. Не можеше да свърши просто така. Тази Роуз Хатауей, която бях аз като личност, нямаше да се предаде като робиня.
Тази Роуз Хатауей щеше да продължи да живее... дори да е под друга форма.
- Няма да ме убиеш. - заявих, като се постарах да звуча примиренчески. - Печелиш. Превърни ме... направи го.
Видях смайването, изписано по лицето му. Бях разсеяла чудовище. Аз нямаше да умра, не и наистина.
- Ще боли ли? - изхленчих. Този път страхът ми не беше престорен.
- Не. - обеща той тихо. - Няма да почувстваш нищо. Ще изпаднеш в безсъзнание.... тогава ще е малко мъчително. И после ще се събудиш за новия си живот. - кимнах. Въпросите бяха излишни.
Усетих острото ухапване, после устните му засмукаха раната. Първоначално извиках от агонизиращото усещане... но то изчезна. Замени го познатото, жадувано чувство на чисто блаженство.
Когато той приключи, аз вече бях в полубезсъзнание от замайването и загубата на кръв. Видях как сряза китката си с нещо, което ми заприлича на нож.
- Пий! - заповяда ми. За своя изненада, го послушах с охота. Първоначално ми се стори противоестествено. Дампирите не пият кръв. "Но аз вече не съм дампир...", припомних си смътно. После изгубих съзнание.
Алекзандър беше предупредил, че ще е мъчително. И наистина беше. Колкото и клиширано да звучи, целият ми живот мина като на лента пред очите ми. Академията, Лиса, Дмитрий... мигът, в който се запознах с двете си сестри... Никс... благословията на Мориган... крилете... всичко се изтече като река пред мен.
Накрая остана само споменът, ехтящ в напълно пустото ми сърце.
Очите ми се отвориха рязко.
Ахнах. Виждах всеки един детайл. Усещах аромата от кухнята в училището. Чувах как две третокурснички гледаха "Бързи и яростни " трета част в общежитията и се смееха. Чувах дори репликите на героите. Когато се изправих, жестовете ми бяха изискани и леко надменни, изключително бързи. Реакциите и инстинсктите ми бяха изострени докрай. Движех се тихо и гъвкакаво, с фина грациозност на хищник от семейство котки. Сетивата ми бяха напълно пробудени.
Сложих тъмните си очила заради болката, която вече ми причиняваше изгарящото слънце. Видях лека рана на ръката си, когато един слънчев лъч попадна върху нея. Спомних си за уговорката с Висшата жрица и се подсмихнах леко злобно под нос. Сега това ми се виждаше съвсем естествено. Чувствах се глупаво, задето преди съм мразела стригоите. Чувството беше изумително. Аз бях като богиня...
Затичах се с удивителна скорост към подземните коридори на Дома на Нощта, вече приемайки напълно - и с охота - новата си същност на стригой, зарязала дампирските си убеждения, че да си такъв е извратено и гадно.
Чувството беше фантастично. Преди не бих си го и помислила, но тогава съм била толкова глупава, казах си. А сега... сега го приемах. Вече да.

Заглавие: Re: Старото дърво Пет Окт 29, 2010 5:38 pm

След разговора с Роуз реших малко да се поразходя, затова се запътих към старото дърво. През главата ми минаваха спомените от тези седемнайсет години. Постъпването ми в Академията, тренировките, Джанин, баща ми, назначаването ми за пазител на моята полу - сестра по бащина линия, първата ми битка със стригой, татуирането на първата ми мълния, Алекзандър, който се опита да ме изнасили, Ейт, който бе починал, катастрофата и как станах Целуната от Сянката, белязването ми, обявяването ми за официален пазител, връчването на кола, постъпването ми в Дома на Нощта, запознанството с Висшата жрица, как се срещнах с моята полу - сестра по майчина линия Роуз, белязването на Мориган, новата ми дарба от Никс, промененият ми външен вид и разговорът с Роуз, който проведох току - що.
Не усетих кога бях стигнала до дървото. Огледах се наоколо и с две хищнически движения седнах на един дебел клон. Отпуснах се в "прегръдката" на дървото, чувствайки се защитена (не че не мога и сама да се защитавам).
Загледах се в нощното небе, което ми напомняше за онази вечер пред седем години, когато седях на прозореца на стаята ми в Академията и се чудех какво ли ще бъде, когато стана пазител.
Но този път бе различно. Вече не бях на десет, а на седемнадесет и не бях просто обучаващ се дампир, а истински пазител. А и вече не бях просто дампир, белязан дампир, дарен с Хипноза и благословиите на Мориган и Никс.
Енергичните стъпки на някой ме изтръгнаха от унеса, затова се обърнах, за да видя кой е...

Заглавие: Re: Старото дърво Пет Окт 29, 2010 7:18 pm

Странно, но Лия вече не се чувстваше така, както бе преди. Не изпитваше съжаление за изминалите години, а напротив. Радваше се, че те вече са си тръгнали и че сега имаше шанс да започне наново. На чисто. Можеше да бъде друга, различна, никой да не знае истинската й същност и никой да не я мрази. Е, вероятно чак никой нямаше да е, но поне ако някой я ненавиждаше, нямаше да е толкова сериозно. Или поне нямаше да завърши с нещо от рода на проклятие за вечен живот сред смъртните.
Ел се усмихна на себе си, оглеждайки се наоколо. Днес имаше пълнолуние, и макар да оставаха едва два часа до изгрева, кръглата месечина все още ярко осветяваше замръзналата природа. По-рано бе завалял първия сняг за годината, на който доста от учениците се зарадваха. И както бе нормално за Тулса, през нощта температурите падаха много ниско, така че сега всяко останало листенце бе замразено в прегръдката на леда. Времето бе напълно тихо, нямаше никакъв вятър, никакви нощни животни не се обаждаха. Природата бе в пълно спокойствие, а с нея и Лети.
Чернокоската се замисли как бе могла толкова много години, даже векове да се самообвинява, да се мрази, да се ядосва... За нещо, което не бе сторила тя. Чак сега, днес, сутринта, бе осъзнала какво всъщност се бе случило. Майка му, неговата собствена майка го е убила. Макар и все още да не знаеше как, Лили бе сигурна в това. Нямаше друга възможност. И тя вече бе свободна, не изтезаваше душата си с мисли от рода на "Аз го убих."...
Внезапно Лострис вдигна поглед от земята пред себе си и се взря в далечината пред себе си. Бе стигнала източната стена, там, където имаше дупка, при старият дъб. На един от по-ниските клони се бе отпуснала фигура, която обаче Скай не можеше да различи. Не че не можеше, просто не й се занимаваше сега да изостря сетивата си. Чувстваше се прекалено добре, че да понижава енергията си за безсмислени неща.
Когато приближи още няколко метра, Лия разпозна в леко прегърбената фигура с гръб към нея Розелина. Пристъпи достатъчно шумно, че момичето да я чуе и да не се стресне.
- Здравей. - меко поздрави чернокоската и четвъртокурсничката се обърна към нея. На лицето й се появи лека усмивка, но не достатъчна, че да излъже Ели, че е в добро настроение. - Какво има? - веднага попита Скар, вече ненавиждаше тези безсмислени реплики, които хората и вампирите си разменяха в началото на всеки разговор.
Шелски помълча минутка, като с привидно голям интерес наблюдаваше едно замръзнало клонче до ръката си. Чак когато Лили се настани до нея на клона, сядайки отгоре му с грациозно движение, подходящо точно за една Висша жрица, Розелина проговори.

Заглавие: Re: Старото дърво Съб Окт 30, 2010 8:26 am

Поех си дълбоко дъх, а след това издишах и заговорих, обяснявайки на Висшата жрица какво правя и защо съм тук.
- Имах нужда от спокойствие. Шокирах се, когато разбрах, че Роуз бе изгубила три от петте елемента. Трябваше ми малко спокойствие, затова дойдох тук. - спрях за миг и след това отново продължих. - Припомних си целия ми живот - от постъпването ми в Академията "Св. Владимир" до белязването ми от Никс и Мориган. - забелязах как Лия ме погледна стреснато и аз усетих, че не знае за какво става дума, затова заобяснявах. - Ти знаеш, че Роуз е моя сестра и аз съм дампир. Е, кръвната връзка по майчина линия, която имаме с нея не беше единственото общо по между ни. Онзи ден ни се явиха Мориган и Никс. Явиха ни се след срещата с Джанин, тоест, нашата майка. Аз съм белязана от Мориган от както съм се родила, а моите корени всъщност не са руски, а фински и ирландски. Затова Мориган ме е белязала. - за доказателство смъкнах ръкава на коженото ми яке. Под якето бях с потник с тънки презрамки и заради това Лия ясно виждаше черния гарван с черни очи на рамото ми, който бе доказателство за белязването ми от Мориган. - Появи се когато тя ме беляза. Роуз също е белязана, това е другото общо нещо помежду ни. - спрях да обяснявам, защото разбрах, че на Лия ѝ стана ясно. - Та... Дойдох тук, за да осмисля всичко, което съм направила, целия ми живот. И тогава всички спомени, които имах се изредиха като на лента пред очите ми. - предположих, че това, което казах е достатъчно, затова спрях да говоря. - Ами ти, защо дойде? - попитах Лети и зачаках да ми отговори.

Заглавие: Re: Старото дърво Съб Окт 30, 2010 2:47 pm

Жената се замисли за известно време. Всъщност нямаше никаква идея защо бе дошла тук. Може би просто й се бе приискало да се поразходи и първото място, за което се е сетила, е било при това дърво. Но Лия си знаеше, че не това беше причината.
- Аз... Това дърво винаги ми е напомняло за миналото ми, за това каква бях и каква съм сега. Всичките тези неща, за които се разказва, че са се случвали тук... Никога не са ми се стрували страшни, както и нещата, които аз съм вършила, никога не са ми се стрували страшни. И странното е, че, въпреки че вече знам, че това, което правя, е лошо, все още не мисля, че е така. И... - Ели млъкна и заби поглед в земята под себе си. Усети се, че е казала прекалено много. Само до преди пет минутки си казваше, че никой нямаше да разбере каква е тя. А ето че сега почти беше казала същността си, почти беше признала, че... Че убива възрастните хора че ги измъчва, че им прави мръсно. Не обичаше това, никак не го обичаше, но такава бе родена и такава щеше да си остане. Нямаше как да промени това и го осъзнаваше добре. Даже прекалено добре. Дотолкова добре, че сега отказваше да бъде себе си и да изпълнява това, което й бе предначертала съдбата. А може би... Може би тя имаше две съдби? Може би сега следваше волята на Никс, а преди бе следвала просто... Просто правилата, които са й били втълпени от всичките възрастни хора. Тези правила, които на никому не са нужни, но трябва да се спазват, защото иначе си различен и всички те мразят.
- Хей, Скар! - гласът на Розелина прекъсна умствения монолог на Ели и тя се сепна от внезапното разчупване на тишината.
- Извинявай, замислих се... - тихо промълви чернокоската и отново замълча. Известно време никоя от двете не говореше, всяка потънала в своите мисли, или пък просто наблюдавайки мълчанието на природата.

» Старото дърво