Дяволската статуя

Тази статуя изглеждаше наистина като произведена от Дявола и донесена в училището от Ада. Е, никой не би могъл да потвърди или отрече това твърдение, но със сигурност бихте могли да чуете най-различни версии за тази статуя. Някои казват, че втората Висша жрица на "Домът на нощта" станала такава чрез тайното убийство на първата. Когато само след година и тя умряла, а тялото й изчезнало безследно, започнало да се носи мълвата, че тя е затворена в тази статуя завинаги.
Други твърдят, че целта на каменният призрак бе да пази някакво скрито съкровище. Но най-вероятно просто големите ученици плашеха малките...
А всъщност статуята бе сложена в една ниша, която бе издълбана в стената. Никаква светлина нямаше около нея, и все пак човек би могъл да различи всяка една подробност по нея.

Скай тихо пристъпи по стъпалата и се озова лице в лице с така наречената Дяволска статуя. Усмихна се леко, въпреки че стомахът й се бунтуваше, а умът й бе зает с видяното от преди час и нещо. Но въпреки всичко тя не вярваше на нито едно от поверията за тази статуя и даже се забавляваше, когато децата страняха от нея. Да се страхуваш от нещо каменно бе просто посмешище.
Чернокоската се облегна на стената до нишата и въздъхна едва чуто. Наоколо нямаше жива душа, а дъхът й отекваше в каменните стени, сякаш сто души дишаха едновременно. Главата я болеше, но определено бе по-добре от сутринта. Само че тогава нямаше ангажименти, а сега имаше.
Лия бе видяла Роуз. Бе видяла и някакво момче. Той я бе ухапал, а след това й беше дал да пие от току-що порязаната си ръка. Когато, макар и за секунда, Висшата жрица бе съзряла червения блясък в очите на четвъртокурсничката, отчасти бе разбрала. Хатауей вече беше стригой, или както там се наричаше. Въпреки че толкова открито ги бе мразила, сега бе една от тях. Скар не се страхуваше за Роуз. Но се притесняваше за сигурността на учениците, които й бяха поверили. Едно нещо бе запомнила за стригоите - те бяха опасни. Не искаше на следващия ден да се събуди и някой да я посрещне с новината, че някое дете е било ухапано. Не, това бе немислимо.
Едва доловим звук от стъпки стресна чернокоската и тя веднага се отлепи от стената. Коридорът бе съвсем леко осветен и беше в полумрак. Но Ели разпозна появилата се фигура от стълбите. Роуз. Очите й леко присветкваха в червено, и тя се усмихваше странно. Не злобно, не дяволито, но беше нещо подобно. Сякаш бе доволна от новата си зла същност. Което бе напълно невъзможно за Роуз Хатауей. Лети искаше веднага да я попита защо го е направила, но реши да се направи на незнаеща. Така може би щеше да е по-добре за нея самата. А можеше и да бърка. Да е нещо от светлината, а пък тогава просто... Просто да си е въобразила. Но гласът на Роуз, който разкъса гробната тишина, накара Лия да потръпне. Бе напълно променен. Някак властен и същевременно невинен, като мъркането на майка котка...
- Здравей, Елина. - Ел свъси вежди и сви юмруци. Мразеше това име. Мразеше го от все сърце, и Роуз знаеше това. А сега я наричаше с цялото й име по съвсем невъзмутим начин. Тогава, каза си Скарлет, и аз ще те наричам така!
- О, Роузмари! Колко съм изненадана... Доста подрани. Добре ли си? Гласът ти ми звучи променен. Нека се качим нагоре, там ще ти е по-добре. - Лия се опитваше да я подразни, или да направи нещо, каквото и да е. Но лицето на ученичката оставаше съвсем невъзмутимо.

- Дали ще можем да изгасим поне част от светлините? - попитах сковано. - Знам, че и без това са малко, но ми причиняват известно неудобство... Стана по-бързо, отколкото очаквах. Все пак се радвам, че съм жива. - Висшата жрица се изсмя и на новото ми съзнание този смях му прозвуча грубо. - Забавно ли ти се вижда? - Гласът ми се извиси с една-две октави. - Сега съм в отлично състояние, но преди си мислех, че да си стригой е същински ад. Той щеше да ви убие, Скарлет. Теб, майка ми, Ирина, Ванеса, Нериса... Нямаше начин да го позволя. Но честно ли - не исках да умирам... а очевидно това да ме промени го устройваше. И ако трябва да сме искрени... Вече и мен ме устройва. Колко глупава съм била преди! - изсумтях пренебрежително. В тъмнокафявите ми очи, украсени с червеникав пръстен около зениците, се четеше разбиране, въпреки студенината и жестокостта.
- Мисля, че е време да ти кажа всичко. Преди смятах, че ще загазя... Сега поне знам, че няма как да стане. - изсмях се. - Наистина всичко. Без съкращения.
- Родена съм в град Тервио, Финландия. Отраснала съм в академията "Св. Владимир", обучавах се за пазител на Лиса Драгомир... - усмихнах се и въпреки че усмивката ми беше различна, изразяваше привързаност. - Имам две сестри и един брат. Кристиан не издържа промяната. И... ами когато бях на шестнадесет, се влюбих в наставника си - Дмитрий. Познаваш го. Но доколкото разбрах, той е... - млъкнах, за да преглътна буцата, заседнала в гърлото ми. Имах чувството, че ще се раплача. Мисля, че Скарлет го видя. - ...загинал в битка. Аз знаех, че няма как да съм с него, но все пак... не е като да е мъртъв. И докато беше тук, също имахме връзка. Предполагам, трябваше да ти кажа. - додадох невъзмутимо. Видях обезпокоеното й изражение и въздъхнах отегчено.
- Виж сега. - започнах рязко. - И без това, преди този живот, какво имах? Нищо. Помолих Кристиан и Ванеса да не ти казват, но... Бях пристрастена, към вампирските ухапвания. - в очите й се изписа нещо средно между отвращение и изненада. - Нямаш представа какво е усещането... много по-хубаво от всеки наркотик или алкохол. Неземно. И в един момент става така, че не можеш да живееш без тази омая... Какъв беше смисълът? Не беше живот, Скар. - Гласът ми беше тих, бях свела глава и очите ми сякаш бяха обагрени само в старото си кафяво. Изглеждах като миналата Роуз. И беше същото, както преди малко, когато едва не се разшлаках за Дмитрий. Чудовището временно си бе отишло. - Не беше живот.... а просто едно бавно самоунищожение.

Нещо ужасно се беше случило с Роуз. Лиса тичеше надолу по стълбите към подземията, без да гледа къде стъпва и през какво минава. Не знаеше защо беше решила, че Роуз е там. Нещо като инстинкт. А откакто дойде в Дома на Нощта, Вася се беше научила да вярва на инстинктите си.
Продължи да тича по разклонените коридори на подземията, силно надявайки се, че не е объркала нещо.
Тогава чу гласовете им и заби пети в прашния под. Ясно и отчетливо се чуваше гласа на Висшата жрица, а другият глас беше на... Роуз? Нещо странно имаше в гласа и и Лиса се страхуваше да разбере какво е то. Искаше просто да се обрне назад и да избяга обратно в стаята си, но продължи да върви напред, пристъпвайки едва-едва, а с всяка следваща стъпка гласовете им долитаха до ушите и все по-ясни и все по-ясни. Вече беше способна да различава думите им, но не искаше и ги пропускаше покрай ушите и. Точно преди завоя, след който би трябвало да е помещението, където се намираха те, тя спря. Сърцето и биеше лудо, а страхът, от това, което предстоеше да открие изпълваше всяка клетка от тялото и.
Накрая преглътна и направи последните няколко крачки. Огледа залата, в която се намираше. По средата имаше огромна гортесна статуя, май изобразяваща дявола, а на няколко метра от нея стоеше Скарлет. Срещу нея се беше изправила високата слаба фигура на Роуз. Но... това Роуз ли беше?
Когато я видя, Лиса сложи длани на устата и, а по ъгълчетата на очите и се появиха сълзи. Беше готова всеки момент да се разпищи. Чувстваше се сякаш всичките и страхове се бяха сбъднали. Баща и беше мъртъв, майка и беше страгой, а сега и Роуз се беше превърнала...
Бившият и пазител се обърна към нея и впери червените си очи в Лиса. Те присвяткваха зловещо и контрастираха с неестественобялата и кожа. Вече нищо в нея не беше естествено, нищо в нея не беше нормално.
Вася свали треперещите ръце от устата си и прошепна:
- Роуз? - страхът и мъкъта, които я бяха заляли сякаш бяха отнели гласа и. Тя едва успя да каже името и, преди треперещите и колене да поддадат и цялото и тяло да рухне на земята и да започне да трепери болезнено, неоткъсвайки очи от приятелката и.

Очите на Лия придобиха странен блясък. Дали от ярост, объркване или учудване, и тя не знаеше.
- Роуз... Тези неща, които са ти се случили, са ужасни. Наистина съм ти благодарна, че си ме спасила, макар и така да си... продала душата си. Но не вярвам, че този стригой наистина е щял да нарани майка ти, сестра ти, камо ли пък мен. И, бъди сигурна, много добре знам какво е усещането да пиеш вампирска кръв. Всъщност, ти знаеш много по-малко отколкото аз, тъй като не си на... - Лети точно щеше да каже, че тя не е на това ниво, когато изведнъж иззад ъгъла се появи Василиса. Очите й бяха вперени в бледото тяло на Хатауей и тя вероятно се опитваше да осмисли това, което виждаше. Вероятно и тя бе объркана. Но явно бе много по-зле, отколкото Ели, тъй като се строполи на земята и затрепери в конвулсии. Чернокоската веднага изтича към нея, въпреки че усещаше погледът на Роуз, забит в гърба й.
- Василиса. - гласът й прозвуча много по-ясен, отколкото беше преди това. Момичето въобще не й обърна внимание. - Василиса! Чуй ме! Роузмари не е... Не е точно каквото си мислиш. Тя... Направила го е за добро. За Бога, виж - да не би да ме е ухапала, убила или нещо такова? Не, жива и здрава съм. Тя не е като тях. - най-накрая момичето спря да трепери и премести погледа си към Висшата жрица. - Успокой се и се изправи. - чернокоската хвана третокурсничката за лакътя и й помогна да стане от мръсния под. Дългата й коса падна пред лицето й, но момичето я отмести с треперещи пръсти. Изправи се и отново се вторачи в Роузмари. Нина направи няколко крачки назад към стената, за да остави момичетата да си говорят. Знаеше, че имаха сложна връзка и не искаше да им се бърка в разговора.

- Не казвам, че зная какво е да пиеш кръв, казвам, че знам какво е да пият твоята и... - разфучах се, но млъкнах по средата на изречението. - Лиса? - гласът ми прозвуча някак детински - сякаш не вярвах на очите си. Затичах се към нея и по пътя свалих тъмните очила от глава си. - Лис, всичко е наред... - казах тихо и я прегърнах. Усетих как изтръпна и това ме накара почти да се разплача. После се смъмрих за това. Какво ми ставаше? Това не беше част от плана. Не би трябвало да плача за хората, които обичах. Всъщност, не се предполагаше изобщо да обичам каквото и да било. Нещо от душата ми беше останалов мен.
"Не е било нужно да продаваш душата си"...
Да продам душата си. Господи, какво бях направила?!
- Лис. - подхванах наново. - Няма да... Няма да те нараня. Заклевам се, Лиса, няма да ти направя нищо... - отдръпнах се няколко крачки назад, като се обърнах към Висшата жрица. - Боже, каква каша забърках... - почти изплаках, сложила ръка пред устата си. - Не бих го направила, но... - в същия миг усетих, как онази част от мен, която до този миг се опитвах да потисна, се завърна. Какво ми пукаше? Все пак, вече нямаше никакво значение... Усмихнах й се, но всъщност не беше истинска усмивка - беше пълна с тайни и мистерии. - Макар че, честно ли? Гладна съм. - облизах устните си и се опитах да намеря нещо... някого, който да върви в околността. Освен Лиса и Скарлет, естествено. - Но няма да... няма да се храня сега.
Отново се запътих към Лиса. Коленичих край нея и я погледнах. Въпреки че знаех, че в очите ми се чете студенина, злоба и жестокост, все пак някъде, някъде из всичко това, в тъмнокафявите ми, недокоснати от червеното ириси, все още се виждаше загриженост.
- Лиса... - започнах тихо, като отклоних поглед. - Обещавам, че няма да ти сторя нищо. Направих го заради вас... той щеше да ви убие... Ако искаш, ще се отдръпна. Мога дори да си тръгна... не се страхувай. Няма да те нараня.

Не се страхуваше от нея, а за нея. Страхуваше се от това, което и се беше случило, страхуваше се от студената безчувственост на тялото и и святкащата червена линия, обрамчаваща някога топлите и кафяви ириси.
Лиса се изправи бявно, като тялото и още трепереше, а по бузите и продъжаваха пда се стичат сълзи. Изглеждаше едновременно страшна и жалка. Кичури тъмна коса падаха пред лицето и, но не можеха да скрият зачервените и от плача очи, които продължаваха да се взират в Роузмари Хатауей. Мръсните и от въргалянето по прашния под дрехи, седяха някак провиснали по изваяното и слабо тяло. И все пак тя изглеждаше и красива.
Василиса протегна ръце и също прегърна приятелката си. Знаеше, че Роуз няма да я нарани, но нямаше сили да и го каже. Хатуий я потупа успокоително по гърба, а Скарлет стоеше отстрани и ги наблюдаваше. Висшата жрица и зглеждаше странно спокойна и хладнокръвна за ситуацията, в която се намираше. Или поне Лиса така си мислеше.
Принцеса Драгомир отстъпи крачка назад, така че застана на няколко педи от Роуз, и вдигна поглед към студените и червени очи.
- Какво стана, Роуз? Защо го направи? - болезнен трепет се усещаше в изнемогващия и глес. - Нали каза, че... никога... - тя не беше в състояние да продължи. Прехапа устна и отклони поглед към Дяволската статуя, която зловещо се извисяваше над прашната зала, осеяна с паяжини.
Лиса потръпна и се сви щом очите и срещнаха тази гледка. В главата и се въртеше само един въпрос, който тя отново зададе на пазителката си, след като се престраши да вдигне очи към тебеширенобялото и лице:
- Защо?

Гледах Лиса и в очите ми се четеше нещо средно между безмълвни състрадание и лукава жестокост. Протегнах ръка, за да я прегърна, да я успокоя, както правех преди... да направя нещо изобщо, но бързо размислих. И без това изглеждаше достатъчно шокирана. Предполагах, че когато се съглася да платя тази цена, вече няма да изпитвам нищо - нито привързаност, нито загриженост, че всякак капка човечност ще си отиде от мен. И на моменти действително беше така. В други мигове обаче - мигове като този - аз все още бях загрижена за Лиса. Тя беше повереният ми морой, най-добрата ми приятелка...
Не. Нямаше да я нараня, ако ще да ме бяха превърнали в стригой два поредни пъти. Не че подобно нещо беше възможно, де.
- Имаше един стригой... Алекзандър Райконен. Той ме преследва още откакто беше морой. - започнах, вперила очи в пода. Не исках да я плаша допълнително. - После обаче го пробудили и оттогава постоянно ме заплашва... мен и всичко, което обичам. Брат ми - Кристиан, не издържа промяната. Дмитрий е загинал в някаква битка, много далеч оттук. А той заплашваше да убие теб, сестрите ми, Скарлет, майка ми... Попитах го дали ще го направи, ако му позволя да ме превърне в... това, което съм сега. Той се съгласи... И аз си помислих - какво губя? Смятах, че ще мога да се сдържа да не нараня някого, а и знаех, че да продам душата си ще е много по-лесно, много по-незначително, отколкото да загубя всички вас... и се съгласих.
- Има и още нещо. - допълних тихо, въпреки че студеният ми глас странно отекваше в тъмния коридор. - Знаех още нещо, последен изход, но не му го казах. Чувала съм, че силата на Духа може да излекува стригой... Стригоят трябва да бъде прободен със сребърен кол, а после някой, който владее лечението, да го приложи върху него... и така той отново ще стане това, което е бил. Аз владея духа, но не мога да се самоизлекувам, нито да се пробода сама.. тоест, мога, но в момента съм с доста ограничени възможности. Дори не мога да вляза в храма на Никс, сякаш някаква невидима стена ме спира. Неживите не могат да влизат на святи места. - допълних горчиво. - И така, аз реших, че все някой ден някак, някой ще може да ме излекува от това...

Скай наблюдаваше двете момичета безмълвно. Рамената й бяха някак отпуснати, тя не изглеждаше така енергична като преди. И все пак излъчваше увереност и благородство, макар че никак не се чувстваше така - бе притеснена. И притеснението й се увеличи, когато чу последните думи на Роуз. Че би могла да стане отново "нормална", но сама не може да го направи.
Известно време никой не продума. Отдалече се чуваха приглушени гласове, вероятно някои ученици бяха на първия етаж. И трите бяха толкова умислени, сякаш се опитваха да измислят план за убийството на Барак Обама. Внезапно обаче на Лия й хрумна нещо, нещо, което вероятно можеше да спаси Хатауей.
- Аз владея Духа, Роуз. А... Все някой може да лекува. Даже... Даже да не е от тук. - погледът й се премести към лицето на четвъртокурсничката, която я гледаше с почуда. Не знаеше за какво говори Ели. Но един кратък замислен поглед от страна на чернокоската и последвалата дума я накараха да разбере.
- Джонатан. - Хатауей се намръщи, но Скар не й обърна внимание. Даже с цената на своите нерви и какво ли още не, тя щеше да спаси Роуз. Нямаше да я остави такава, не и сега. А и... Щеше да й е нужна по-нататък. Все пак, тя бе лидерка на Дъщерите на мрака, подготвяна за Висша жрица и не можеше изведнъж в началото на годината всички да разберат за нейната нова същност. Не, това бе немислимо.
- Е? Искаш ли да си си старата Роуз или предпочиташ да си... това?

» Дяволската статуя