Стоманеният револвер

Отмъщение. Това бе единственото, което се въртеше в главата на дванайсетгодишната Сузи вече половин час. Тя седеше на един избелял с времето матрак, върху който бяха поставени вече намачкани мръсно-бели чаршафи.Крехкото й бледо тяло изглеждаше още по-бяло под яркочервената й коса. Черните й очи се взираха невиждащо в отворения прозорец срещу тях. Завесите, които притежаваха неопределен цвят, силно се развяваха от нежния вятър, нахлуващ в малката стаичка. Той сякаш се опитваше да стопли помещението, да стопли душата на Сюзан, да довее цветове и да придаде на стените на стаята някаква хубост. Но колкото и да се опитваше вятърът, сърчицето на червенокоската бе свито и затворено за всекиго.
Всъщност, изключение имаше. Един-единствен човек можеше да я накара да се усмихне. Но те го убиха.
Братовчед. Той й бе най-обикновен братовчед, при това далечен, с когото тя успя да се запознае едва преди три години. И двамата бяха сирачета, но и двамата бяха успели да се доберат до някакво жилище.
Той я разбираше. Не й се подиграваше, когато тя говореше на стената. Не й се ядосваше, когато тя безпричинно го спъваше, а после се заливаше от смях, докато той умираше от болка. Не ставаше безразличен, когато тя се разплакваше, припомняйки си блаженото минало. Те просто бяха сродни души.
Но вече бе само тя. Те й бяха отнели единствената радост в живота й. И то пред очите й. Забиваха юмруци в корема му, на няколко пъти го простреляха в краката, докато нея държаха в здрава хватка за ръцете. Тя пищеше, дърпаше се като обезумяла, гледайки как бавно и мъчително го убиват. Но те не я пускаха. Хилеха се злобно, отпивайки кафето си, като от време на време изпускаха цигарен дим.
Сузи извика тихо, сякаш и сега бе там. Сякаш нещата отново се случваха.
Това щеше да е последният удар. Той нямаше да издържи. Юмрукът бавно се приближаваше към разкървавеното му лице, сякаш бе на забавен кадър.
Той й се усмихна окуражаващо и прошепна няколко думи. Те не можаха да го разберат, но тя го прочете по устните му. „Не отмъщавай. Няма смисъл. Ще убият и теб.”
От устните на червенокоската излезе сподавен вик, когато отново видя пред себе си този последен удар. Главата му се отметна на зад и тялото му остана безжизнено. Те бяха напълно безразлични. Шефът им заповяда да хвърлят тялото в някоя река. Допуши пурата си и я изгаси в нежната ръка на Сюзан. Тя изпищя от болка, което му достави удоволствие. Тогава, помисли си тя, няма нито думичка да чуеш от мен!
Въпреки мъката и болката, които изпитваше, тя се усмихна злобно. Планът вече се задействаше в нейните мисли.
Бял гълъб прелетя пред прозореца. Червенокоската го проследи с поглед, изпълнена единствено с жажда за мъст. Нямаше да ги остави да се хилят ей така. Нямаше да им позволи да съсипят още нечий живот. Щеше да омеси голяма баница, както би се изразил братовчед й. Много шум за нищо. Или по-скоро обратното.
Без да мисли повече, Сузи се изправи от матрака, предназначен за легло, премина по мръсния под на пръсти и минавайки през олющената дървена врата, се озова в другото помещение – кухнята, в която спеше бабичката, за която се грижеше момичето.
Без да я събуди червенокоската се озова на стълбището. Черните й като мъниста очи оглеждаха олющените стени, прашасалия парапет и цялата армия от мравчици, които бавно напредваха по стълбите. Мразеше това място. И все пак вече пет години живееше тук.
Улицата бе оживена както винаги. Просяци се бяха разположили на всеки ъгъл, протягайки ръце за милостиня и някой и друг шилинг. Минувачите ги отминаваха с пренебрежение, а само някоя милостива дама се престрашаваше да им пусне една монета, а след това избягваше далече от погледите на хората. Жълтеникав смог тегнеше над стария Лондон и задушаваше жителите му. Конски копита тропаха по паветата в далечината. А тук всички бяха пеша. Бедни, изнемогнали, нещастни. Също като Сюзан. За разлика от тях, тя имаше цел.
Момичето бързо притича няколко преки по-надолу. Мразеше този град, мразеше тази държава, мразеше и хората в нея. Но на никой не му пукаше, разбира се.
Сузи се спря пред една врата с масивно златно чукало на нея. Плахо почука няколко пъти, но докато вратата се отвореше от една прислужница, тя вече бе възвърнала увереността си.
- Какво желаете, мадам? – попита не по-възрастното момиче от червенокоската с мек глас.
- Трябва да ги видя. – отвърна Сюзан остро и се опита да надникне в къщата.
Прислужницата се направи на неразбрала, но когато съзря пламъка, който гореше в бездънните очи на момичето, я пусна навътре.
- Нагоре, мадам. – упъти я слугинята, а Сузи се усмихна. Двете бяха от една и съща общност, и все пак прислужниците наричаха червенокоската „мадам”. Вероятно имаше някакъв респект в гласа й, или пък походката й бе грациозна като на придворните. Но й харесваше.
- Охо, толкова скоро ли се срещаме? – нисък, широкоплещест мъж се откъсна от гледката към Лондон и „приветства” гостенката си. Тя остана мълчалива и невъзмутима. Само той беше в стаята. „Съдружниците” му ги нямаше. И още по-добре, помисли си Сюзан. Щом шефът си отиде, другите ще се разбягат като гонени псета.
- На какво мога да дължа това приятно посещение? – той се усмихна ведро на червенокоската, която го прониза с поглед.
- Стига с любезностите, и двамата знаем защо съм тук! – бе сложила ръце на кръста си и изглеждаше като разярена майка. А пръстите на дясната й ръка лека-полека приплъзваха към револвера, който бе пъхнала в момчешкия панталон, който носеше, за да й е по-удобно.
Мъжът я изгледа, сякаш се опитваше да прочете нещо в очите й. Но там нямаше нищо. Тя бе надянала онази каменна маска, която никой не можеше да разбие. Внезапно обаче, сякаш разбрал намеренията й, шефът се усмихна подигравателно, дръпвайки от пурата си.
- Колкото и да ти е мъчно, пак няма да се осмелиш. – заяви той и отпи глътка кафе, което все още се срещаше съвсем рядко и само богатите имаха от него. Сузи загледа чашата с жадни очи. Винаги бе искала да пробва от това божествено питие.
Мъжът забеляза това и се пресегна към една друга порцеланова кафеена чашка.
- Искаш ли да опиташ? – попита той с мек глас, сякаш предлагаше захарно петле на петгодишно момиченце. Но червенокоската вече бе далеч от тази възраст. Въпреки че кратката думичка „да” напираше на устните й, тя го изгледа с пълен с омраза поглед. Той преспокойно върна чашката на мястото й и отново се загледа през големия прозорец. Гледката вероятно бе красива, но на Сюзан не й се мислеше точно за това.
- Спомняш ли си... – внезапно проговори червенокоската, а гласът й придоби съвсем друго звучене – на зряла жена, която е преживяла много. Той не се обърна. – Ти насочи револвер към него. Малък, черен револвер, в който се отразяваше светлината. – пръстите й напипаха дръжката на оръжието и тя бавно го извади. На вратата се почука. – Той стоеше с гръб към теб и не можеше да види съжалението в очите ти. Ти пък не можеше да видиш увереността в неговия поглед. – женски глас се обади отвън. Сузи въобще не го чу. – Той не ти беше направил нищо. Бореше се единствено за справедливост. Ти го простреля първо в прасеца. – тих изстрел се чу откъм револвера, миг след това мъжът се строполи на земята в агония. Навън настъпи тишива. – То падна на студения под, а ти го простреля и в другия крак. – последва втори изстрел, а плешивеца изстена тихо. – Не, той викаше по-силно. За да ти покаже, че колкото и да го тъпчеш, неговият глас винаги ще се чува. – в този миг червенокоската чу гласа на братовчед си, сякаш той стоеше до нея. „Не прави глупости”, викна той и изчезна. Но Сюзан трябваше да отмъсти. Докрай. – Ти не стреля повече. Искаше той да се мъчи с дни. Но аз не съм като теб. Няма да ти позволя да избягаш и да се наслаждаваш на живота си. Един изстрел и си мъртъв! – гласът й се повиши, а дишането на мъжа се учести. – Както последният юмрук в главата му... А този револвер помниш ли?! – очите му проследиха оръжието от дулото до нетрепващата ръка на червенокоската. В един миг погледът му застина, устата му се разтвори от почуда. Как тя бе успяла да открадне револвера му?! Този, с който бе убил толкова много невинни хора. А сега едно дванайсетгодишно момиченце щеше да го убие със същия този револвер.
В следващия миг куршумът се заби право в сърцето му. Сузи бе изключително точна за човек, който за първи път докосваше оръжие.
От раната му бликна кръв, бялата му риза се напои с червената течност. По стълбите се чуха забързани стъпки, явно прислужницата не се бе бавила. Но червенокоската знаеше какво да прави.
Прескочи с единия си крак прозореца. Бърз поглед надолу я увери, че може и да оцелее. Но не бе сигурна.
Вратата се отвори и вътре нахлуха двама полицаи, придружени от прислужницата.
- Госпожице, недейте, не е нужно... – започна единият, когато я съзря на прозореца. Но вече бе късно.
Момичето полетя от четвъртия етаж с шеметна скорост надолу. По-високият полицай изтича към отворения прозорец и погледна към улицата. Тълпа се бе насъбрала над нещо, но тялото не се виждаше през толкова много хора.
Ниският полицай дотича на местопроизшествието, разбута обърканите лондончани и стигна до това, което гледаха. Малко коте бе премазано от кола.

Кап, кап, кап. Тук долу, в каналите на Лондон, бе студено и влажно. Навсякъде по камъните имаше влага, миришеше неприятно, а на всичкото отгоре и от време на време се чуваше цвърчене на плъхове. Сюзан леко накуцваше от не съвсем премереното падане, но се усмихваше щастливо. Бе успяла. Уби го, уцели дупката на шахтата, а нейната приятелка Вера веднага бе върнала капака на мястото му. Полицаите не я хванаха. Видели са само умряло коте. Това си бе чист късмет.
Какво щеше да се случи нататък, червенокоската не знаеше. Надяваше се да издържи през десетте часа, през които щеше да ходи безспирно. Носеше със себе си самун хляб и мях с вода. Вера трябваше да я приюти в своята къща в провинцията. Там Сузи щеше съвсем да се разхубави и никой нямаше да я познае. А и да я познаеше някой, по-вероятно бе да я похвали, че го е убила. Много хора го мразеха и ги беше страх от него.
Кап, кап, кап. Тръбите безспирно отмерваха отминаващите секунди. От време на време някой плъх се хвърляше в мръсната и ленива река, подплашен от стъпките на Сюзан. А тя продължаваше все така неуморно, сякаш бе стоманено оръжие, което трябваше на всяка цена да достигне целта си.