По ръба или надолу?

Пръстът му докосна леко ръба на чашата и я обиколи лениво. Звукът от допира между човешка кожа и наръбено стъкло бе някак странен. Тих. Стържещ. Зловещ. Зъл, какъвто бе и алкохолът. Нещо, което ти доставя удоволствие, кара те да вършиш необмислени неща, а накрая те съсипва. Съсипва те, съсипва те, съсипва те... Докато не решиш да сложиш края на живота си. Живот, който вече е твърде жалък, твърде опропастен, за да заслужава да бъде изживян.
Блуждаещите му очи най-накрая се фокусираха върху нещо. Снимката на Жасмин. Неговата любима. Но и тя си отиде. Като всичко друго хубаво, алкохолът я пропъди.
Тя имаше очи като малки тлеещи пламъчета. В тях винаги играеше огън, понякога игрив, понякога буен, понякога и застрашителен. Той винаги бе там, за да я защитава от външни фактори.
Косата й се спускаше като бурен водопад по раменете й, гъста и червена на буйни къдрици. Коса, която никога не би подхождала на очи с меден оттенък. Но Жасмин бе една богиня с тази си външност.
Той отпи поредната голяма глътка от уискито, за да пропъди спомените. Как нежните й и тънки като на пианист пръсти докосваха загрубялата му от морския вятър кожа... Как сочните й като праскова устни се долепяха в неговиге в страстна прегръдка... Не, той не можеше да си позволи да си припомня тези блажени мигове, подлагайки се на още по-голяма болка. Чувството, че главата му се разцепва на две, което го мъчеше вече почти цял месец по цял ден, бе достатъчно неприятно.
Зеленикаво-кафявите му очи се преместиха на друга снимка. На нея вече бяха и двамата. Бяха на пикник в парка и един минувач ги снимаше. Всичко бе така райско тогава... Утринното слънце, което стопяваше измръзналата през нощта почва, прохладният ветрец, който развяваше косите й, пролетните птички, които се събуждаха с песен... Сигурно даже и в рая не е толкова хубаво, помисли си Джак.
Погледна чашката с тъжен поглед. Оставаше му една съвсем малка глътка. Шишето с вино, непокътнато от няколко месеца, стоеше точно пред него. Това шише специално бяха пазили за годишнината им. Виното бе отлежало петнадесет години, от колкото време и те бяха заедно. Неомъжени, но завинаги заедно. Бяха се забавлявали на ръба между съпружество и лятно увлечение. И ето че Джаксън залитна от ръба и падна в пропастта, където нямаше нищо. Където нея я нямаше, където той бе едно жалко нищожество и където алкохолът бе спасението. Не смяташе, че някога щеше да излезе от тази пропаст. Бездна. Тя нямаше край. Не и за такива като него. Нещастници. Загубеняци. Пияници. Да, той вече бе такъв. От преуспяващ брокер се превърна в търсещ утеха в уискито безделник. Едно нищо. Това бе той без нея.
Кукувичката на часовника се показа и с весела песен отмери два часа. Поредният спомен се опита да нахлуе в съзнанието на Джак. Но този той умееше да игнорира. Доставяше му най-много болка и за разлика от други, този бе най-лесен за отблъскване.
Русокосият мъж се изправи, остави чашата на стъклената маса и се огледа, сякаш не знаеше къде се намира. Не, той много добре знаеше къде е. Просто оглеждаше щетите. Нещата, които бе съсипал след нейното заминаване. Масичката, по която бяха останали многобройни петна, кое от алкохол, кое от пръсти, кое от храна. Стените, които на няколко места бяха издрани. Картините, по които се бе наслоил голям слой прах. И въобще всичко. Цялата стая бе в безпорядък, откакто нея я нямаше. Животът му също. Но за разлика от помещението, животът му не можеше просто така да се подреди и всичко да е постарому. Всичко се бе променило напълно.
Пръстите му уловиха оставената в пепелника цигара и той я запали наново. Дръпна си и силно издиша струя цигарен дим. Винаги бе мразил това. Цигарите, алкохолът. И занемареното. Но след като тя изчезна от живота му, Джак не намираше за нужно да се грижи за себе си.
Приближи се към големия прозорец и го отвори. В стаята, задушлива и с мирис на застояло, нахлу свеж вечерен вятър. Леко разроши косата му, докато той си поемаше дъх. Поогледа улицата под себе си – безлюдна, неосветена, освен ако не се брояха двете улични лампи в двата й края. Идеалното време за една разходка, би казала тя. След това щеше да се усмихне лъчезарно и да го погали по рамото. Щеше да му предложи да излязат да се поразходят с онзи неустоим глас, на който никой не можеше да откаже. Навън щяха да се гонят като малки дечица из парка, да си правят забавни снимки и да се смеят. Накрая щяха да се уморят, да изядат по един сладолед в градинката пред блока и да се приберат.
Ала една такава идеална вечер никога повече нямаше да се състои. Той нямаше да вижда жизнерадостната й усмивнка и блясъка в очите й никога повече. Думичка, която го измъчваше. Никога, никога, никога. Най-ужасната дума на света.
Джаксън допуши цигарата си, смачка фаса в перваза и го хвърли надалеч. Надали бе паднал върху нечия глава. По-скоро да бе угаснал в някоя локва. Както и надеждата му за добър живот бързо угасваше.
Той бавно затвори прозореца и с въздишка на умора се приближи до един шкаф. Отвори най-горното чекмедже и се загледа в него. Да го направя ли? Това ще оправи ли нещата? Въпросите се въртяха в главата му, докато ръката му посягаше към пистолета. Надяваше се с това всичко да се свърши. Болката, мъчението, тъгата, спомените... Тези неща трябваше да изчезнат завинаги.
Опря спусъка в слепоочието си. Щеше да стане точно като по филмите – бум! – и тялото му да падне безжизнено на мекия персийски килим.
- Даже когато магията отмине, аз ще те обичам. До края на живота си. Заедно завинаги. – Той промълви думите с глас, напомнящ шепот на изнемогващ старец. Тези думи те си повтаряха след всеки спор. И след всеки спор отново се сдобряваха. Важното бе сега отново да се сдобрят.
Тихо щракване. Изстрел. Кръв. Това бяха първите три неща, които Джак си спомни, когато отвори очи. Така и не разбра защо се е самоубил – началото на съня винаги му се губеше. Заради каквото и да е било, сега нямаше значение. Всичко губеше значение, щом той погледнеше в нейните очи.
- Скъпа моя... – прошепна той, а тя го загледа с интерес. Имах странен сън, искаше да й каже той и да й го разкаже. Но не можеше. Думите отказваха да излязат от устните му. – Ще ми направиш ли кафе, докато аз се приготвя за работа? – Джаксън прочете раздразнение в очите й и тя едва видимо сви устни. Мразеше да става преди него. Но го направи.
Русокосият мъж сложи ръка на студената метална дръжка и се обърна към Жасмин. Очите му потърсиха онази люов, която се таеше в нейните очи. Но не я намери. Там бе празно. Пламъчетата бяха угаснали.
И тогава той се сети. Началото на съня. Те се бяха разделили. Онова, което му се струваше невъзможно, вече приближаваше с шеметна скорост към него.
Той отново вървеше по ръба на чашата. Този път щеше да се колебае между други две неща – работата или жената? Но и този път щеше да пропадне. Надолу, в бъздънната бездна... Където кошмарите се сбъдваха.