"Хрониките на Еванс"

Предговор:
Твърдо решена излизах от стаята си. Повиках със спокоен и мек глас прислужницата. Тя се появи с усмивка, която изчезна от лицето й... Силите й не я държаха, но аз ставах все по- силна...
Започна като досадно бърмчене в главата. Знаех, че е свързано с Абигейл. Мразех това... Но внезапно бръмченето се превърна в адска болка и аз се хванах за главата и паднах на пода. Изкрещях. Сякаш някой изгаряше вътрешностите ми...

Глава Първа
"Двама могат да опазят една тайна, само ако... единият е мъртъв."

[Алекс]

"Болката беше непоносима... Не ми позволяваше да припадна... Гърчех се, умирах..."
Събудих се облян в пот и с учестено дишане. Бавно се успокоих, а с успокоението идваше и раздразнението. Докога щях да сънувам Пробуждането на Аби? Тя вече беше мъртва... Или поне технически погледнато. Беше стригой. А, това си беше равнозначно на смърт. Това ме караше да се чувствам отхвърлен и нежелан...
Въздъхнах. Ето, отново тези гадни мисли се промъкваха в главата ми. А, защо? Когато тя беше споделяла нещо с мен? Кога се беше интересувала от нещо свързано с мен? Отговорът беше лесен- "Никога". И въпреки това, превръщането й в гадно неживо същество ме измъчваше от дън душа. Сякаш някой изтръгваше частички от мен всеки ден... всеки час... всяка минута... всяка секунда... всеки миг... Тези мисли ме караха да се давя в ужас и мъка, така че ги извърлих от главата си. Изправих се рязко и отидох в банята. Наплисках се със студена вода и се втренчих в отражението си. За пореден път се взирах в черните си очи, в безплоден опит да открия зениците си. Но и този път безрезултатно. Трябваше да го приема... Край, нея я няма!- изкрещях си наум, едва след това осъзнавайки, че отново мисля за сестра си, която нямаше нищо общо с изчезналите ми зеници. "Е, има нещо общо."- обади се подло гласче в главата ми- "И нейните зеници не се виждат." Извиках отчаяно и се втурнах към гардероба си. Навлякох някакви черни дънки и тениска в същия цвят, плюс Nike маратонките пак в черно. Не обърнах внимание, че отново приличам на погребален агент. Заключих стаята си и излязох навън. Пред вратата на момчешкото общежитие естествено стояха ято кикотещи се момичета причакващи мен и съседът ми по стая- Том. За разлика от него мен непрекъснатият кикот и подканващи погледи ме дразнеха. Но поне отвличаха вниманието ми от Абигейл. Усмихнах се на момичетата, подчертано сдържано и забързах към залата за хранене. Щом влязох естествено към мен се изсипаха милион съжаляващи ме погледи. Не исках да ме съжаляват. Исках да ме оставят намира. Да престанат с извиненията. С глупавите лъжи- сестра ти беше страхотна. С нея бяхме добри приятелки. Чудесно си знаех, че сестра ми е проклета кучка. А, тези тук допълнително ме изнервяха. Предпочитах истината в очите отколкото лъжа, за която си знам, че е лъжа. За да се измъкна от купът приближаващи хора се стрелнах към помещенията за кръв.
- Господин Еванс.- възкликна изненадано г-жа Муур щом ме видя. Прегледа графика за няколко секунди и ми се усмихна извинително:
- Свободна е само г- жица Жизел, но ако желаете може да почакате да се освободи...
- Не благодаря. Г- жица Жизел е идеална.- прекъснах я аз.
Г- жа Муур кимна и ми посочи с ръка, кабинката където стоеше Жизел.
- Здравей, Алекс. Радвам се да те видя отново.- усмихна ми се подхранващото момиче. Погледът й беше отнесен и замечтан. Е, обикновено на човешките донори им се изписваше това изражение. Но при нея то сякаш беше там отпреди да бъде донор... И въпреки, че изглеждаше толкова щастлива и радостна за мен беше пълна загадка защо беше решила да стане донор толкова рано. Беше едва на 15. И бледа като призрак. Според мен нямаше да доживее дори 20.
- Е, ще се храниш ли или ще си стоиш тук?- гласът на Жизел прозвуча някак отдалеч и ме стресна.
- О, да извинявай, Жизел.- отвърна искрено аз. Приближих се до нея и захапах врата й. Момичето първо се стегна и захапката ми, а после се отпусна и от устните й се откъсна леко стенание. Знаех, че и доставям удоволствие, но все пак спрях. Не исках да я наранявам. "Или да нараня себе си."- казах си мислено. Преди да изляза от стаята за кръвните донори проточих врат да проверя дали е чисто. Докато се промъквах навън забелязах, че г- жа Муур ме гледа все едно съм се побъркал. "Ами, ти какво очакаш? Проточваш врат все едно с жираф!"- отново се обади подлият глас в главата ми. Вече се чудех дали да си го кръстя някак. Например Многознайко? Не осъзнах, че съм излязъл докато не усетих полъха на ветреца върху себе си. Продължих с гневна крачка и пресякох границата на академията. Навлизах в една от гъстите гори на Монтана. Но въпреки това продължавах ожестичено да движа крака през щипещият хлад...
Внезапно пред мен изскочи фигура. Очите й блестяха в червено острите зъби бяха оголени. Със свит стомах разпознах в чудовището сестра си.
- Здравей, братко.- каза тя със злобна усмивка.

» "Хрониките на Еванс" [коментари]
» Олимпия Еванс