Итън Уейт

Име
Итън Картър Уейт

Години
156

Външен вид
За Итън Картър Уейт всички казват, че е много красив. Че притежава уникален чар и неповторимо излъчване. Че е способен само с външността си да завладее всички около него. Така казват всички, когато го видят за първи път. После разбират, че не е само външният вид, което го прави толкова уникален. Но той определено помага. На първо място в тази уникалност слагаме рядкосрещаната и изключително красива комбинация от гарвановочерна, тъмна като мрака, коса и големите му светлосини очи. Светли като небето, но оградени с една тъмносиня като здрача линия. След век и половина вампирско съществуване е напълно естествено кажата му да е такава, каквато е – призрачнобяла, без следа от руменина и чиста като сълза. Чертите на лицето му са правилни, симетрични, с прав нос, ясно изявени скули, средноширока челюст и плътни розови устни. Има ли нужда да говорим за тялото му? Добре, щом се налага. Висок е малко над един и осемдесет със слабо, но не хилаво тяло. Ясно си личат изваяните му мускули, но не натрапчиво и неприятно. Има дълги гъвкави крайници и бързи и резки движения. Започваща от полумесеца по челото му, спускаща се по скулите и челюстта му и стигаща до ключицата му, сложната плетеница от сапфиреносини татуировки образува почтинеразбираема форма, в която обаче ако се вглдаш можеш да видиш как те гледат две големи очи.

Характер
Свободолюбив, пада си малко бунтар, може да бъде много забавен и саркастичен, но често достига и до меланхоличност. Това, най-общо са основните черти на характера на Итън. Той е много противоречива личност, може да бъде непостоянен като вятъра и точен като часовник, може да бъде най-веселият в компанията, може да бъде и свитият в ъгъла, изпаднал в меланхолия тъжен нещастник. Може да бъде много неща. И тези много неща зависят от много други неща. Трудно се разплитат сложните мрежи, които твори дори само като си говори непринудено. Може да се изразява по много начини - точно и лаконично, с дълги сложни изречения и думи, без дори изобщо да говори или размахвайки ръце и жестикулирайки. Лесно се поддава на влиянието на заобикалящия го свят - мисли за нещата, които вижда, чувства се така, както се чувства природата или пък хората около него. Но понякога личните му преживявания надминавата влиянието на заобикалящото го. Може отново и отново да си спомня и да сънува едно и също, може отново и отново да говори и да мисли за него, стига то да е разтърсило неговият личен микросвят достатъчно силно. За сега в живота му има няколко такива моменти и всичките се въртят около един човек. В своите век и половина живот е преживял много неща, които са го убедили, че не всеки заслужава доверието му. Затова си е изградил нещо като обвивка - хората го виждат по един начин, по този начин, по който той иска да го виждат, а всъщност отвътре е някой съвършено друг. Итън Уейт определя себе си и е определян от другите като абсолутен реалист. Той вижда нещата такива, каквито са и никога не си позволява да ги смалява или преувеличава. Притежава общ поглед върху всичко и е способен да види проблема от абсолютно всяка позиция, от всеки ъгъл и със своята природена проницателност да намери решението.

История
“Семейството ми се е пренесло в “новия свят” още преди обявяването на Независимостта. Преди това родът ми води корените си от Англия, но най-вероятно са били принудени да се преселят. Не че ме интересува кой знае колко. Както и да е, аз съм роден в щата Южна Каролина. Градът се казавеш Гатлин и май все още се казва така. И досага родът Уейт живее там, в това загубено и забутано място. Но в родословно им дърво аз не присъствам. Но затова по-късно. Бих казал, че Гатлин беше много скучно място. Всъщност всичко в Южна Каролина беше скучно. Всеки познаваше всеки и знаеше всичко за него. Пришълците не бяха гледани с добро око. И винаги имаше някой, който беше набеждаван за странен, биваше отритнат и суеверните жители на града го обвиняваха за всичко.
Времето, по което живях аз беше време на размирици. Накрая търканията между Севера и Юга доведоха до избухването на прословутата Гражданска война. Това стана, когято бях на осемнадесет, но и за това по-късно.
И така, когато започна всичко бях на шестнадесет, млад, красив и умен. Хората в Гатлин ме хресваха и уважаваха, дори ме обичаха. Но най-много ме обичаше един човек. Едно момиче. Тъмните и червеникави къдрици винаги подскачаха весело край мен. Големите и зелени очи винаги горяха игриво и отразяваха всяка моя емоция. Нежната и порцелановобяла кожа винаги блестеше на слънчевите лъчи или докосваше моята. Тогава беше само на четиринайсет, но все пак беше всичко за мен. Поради някаква причина родителите на Жанет, обаче, не ме одобряваха. Не искаха да се виждам с нея. Не бях сигурен дали е защото смятат, че аз не съм добър за нея или обратното. Имаше някаква тайна в тяхното семейство. Тайна, която и до сега не съм научил. Чак ми причинавяше болка, като гледах как яснозелените и очи потъмняват при споменаването на семейството и. Затова гледах да не го споменавам. Иначе говорихме за всемъзможни неща. Никога не скучаехме, когато бяхме заедно. Скучно ми беше само, когато нея я нямаше. Най-щастливите месеци в живота ми бяха тези, които прекарах с нея. После дойдоха и тъжните времена. Наложи ми се да изчезна завинаги от живота и. Наложи ми се да отида в някакво тайно училище с още стотици белязани като мен. За щастие училището беше близо до Гатлин и можех да се връщам тайно и да гледам как животът върви, или по-скоро не върви, в града. Гледах как Жанет линее с всеки изминал ден. Как губи всичката си веселост и цветност и връзката си със света. Искаше ми се да изляза от скривалището си и отново, както можех преди, да я притегля в прегръдките си и тя да зарови лице в гърдите ми. Но не можеше. За мен тя знаеше, че съм мъртъв и аз не можех да променя това. Всеки път, когато моето собствено жаление и линеене станеше изгарящо силно и заплашваше да ме надвие, аз се обръщах и се връщах в Дома на Нощта. Всъщност там не беше лошо. Даже ми харесваше. Но при хората имаше прекалено много, което ми хоресваше и обичах повече. Три години след това, аз най-накрая изъврших промяната. Вече можех да се отделя от вампирите за повече от един-два дена без да има опасност за живота ме. Вече си бях пълноправен вампир. Не исках да последвам нито една от стотиците възможности, които ми предоставяше новата ми вампирска същност. Исках само и единствено нея. И този път не ми пукаше дали ме мисли за мъртъв или не.
За нас, вампирите, това не беше от особено значение, въпреки че хвърляше доста отблясъци и върху нашия живот. Година преди да извърша промяната и да реша да се върна в Гатлин беше избухнала Гражданската война. Янките отново и отново нападаха Юга, а той с още по-голяма настървеност му отвърщаше. Когато се върнах в родния си град, войната беше в разгара си и Севера буквално почукваше на портите на градчето.
Тогава Жанет лежеше притворила очи и стискайки любимата с книга под сянката на голямото дърво в градината. Приближих се тихо към нея и нежно целунах устните и. Тя отвори очи и... Наистина и беше трудно да повярва. Дълго време ми трябваше да я убедя, че не съм призрак, нито плод на въображенето и. Накрая тя се хвърли на врата ми и започна да говори. Сигурно говорихме повече от десет часа. А Жанет не спираше да се смее. Цветовете бавно се завръщаха в тялото и и я превръщаха във веселото и слънчево дете, като което я познавах. Зелените и очи говореха повече от устата и и не спираха да ми се усмихват. Вече се беше стъмнило. Кръглата луна украсяваше приказките и и допълваше до съвършенство красотата и. Тогава чухме първия писък. После до нас долетя и втория. Веднага надуших черния пушек, сеещ разруха. С присъщото си любопитство, Жанет искаше да види какво се случва. Но аз вече знаех и не исках и тя да научава. Накарах я да не мърда от мястото си и за последен път в живота си притиснах устните си към нейните.
Всички къщи тлееха под пламъците на смъртоносната стихия. Най-сериозно беше пострадало имението Дюшан, а съседното на него – Рейвънуд – не беше достигнато и от един от огнените езици. Нямах време да се замислям върху това. Впрегнах цялата си вампирска сила в опит да спася поне хората. Мигновено изтичах до къщата на родителите си. Елис и Лоусън, още малки дечица, търчаха като подхлашени зайчета наоколо и крещяха имената на родителите ни. Грабнах и двамата и ги отведох в пещерата, в която и аз се криех като бях дете. За майка ми и баща ми вече беше късно. С мъка се отделих от родната си къща, която изгаряше в пламъци и се върнах при имението Дюшан. Чух как познатият ми глас на сестрата на Жанет пищи неистово и се втуртах в къщата. За нея още имаше спасение. Щях да успея. Тогава чух как нежният като камбанен звън глас на моята любима ме вика уплашено. В първия миг се разгневих – тя не ме беше послушала, - но после се сетих какво значи това. Бях успал да измъкна сестра и, но тя сама се беше набутала в пастта на лъва. Крещях отчаяно името и, докато накрая не я намерих вече напълно безжизнена на пода в стаята и, дръжаща в ръката си книга с огромна призрачна луна на древната си корица. Вдигнах я нежно и скочих през прозореца. Когато я положих на росната трева тя отвори клепките си и за последен път усетих погледа на тези зелени очи върху себе си, за последен път видях кривата, по детски невинна усмивка. Така тя умря в ръцете ми.
Напуснах Гатлин завинаги. В продължение на век живеех напълно несъзнаващ какво правя и какво се случва около мен. През цялото време живеех в друга вселена. Вселната на миналото. Не помня как съм си набавял храна и кръв. Но помня къде съм ходил, къде съм бил и какво съм правил. После реших да взема живота с в ръце. С едновековен опит бързо успях да спечеля посвещението си в Син на Еребус. Сега вече живеех според клетвата си. Тя сякаш водеше моя живот. Бил съм Пазител, бил съм помощник, бил съм и преподавател. Видял съм много Домове на Нощта в цяла Европа и Америка. Запознах се с хиляди жени и момичета, но нито една от тях не беше Жанет. Нямаше втора като нея. Затова изключих любовта от живота си. Отказах се от нея. Клетвата към Богинята ме водеше.”

Длъжност
Син на Еребус, учител по фехтовка

Местожителство
Роден е в Гатлин, но след като го напуска не се задържа да живее за дълго почти никъде, неговият дом е Дома на Нощта

Домашен любимец
Жанет - снежнобяла котка, на три години, със зелени очи. Запознава се с нея в предишния Дом на Нощта, в който е бил преподавател.

Снимки