Крайно време беше и аз да пусна някой мой разказ... Така, този го написах на един дъх и не намерих време да го редактирам... Заповядайте, но ще ви помоля да коментирате и да бъдете откровени ^^
Тя плъзна пръста си по редиците прашни книги. Дебели томове се редуваха с опърпани ръкописи. Внимателно и бавно издърпа едно старо томче и издуха прахта от него. Заглавието беше написано с келтски руни. Кратка усмивка пробягна по устните й. Някога това беше нейният език, това беше нейната народност... Бавно разгърна корицата и прокара пръст през пожълтялата, ронлива страница. Усети незначителния релеф, оставен от перото. За миг се потопи обратно в тези времена. Представи си някой от нейното племе, седящ на маса и дращещ с перо на светлината на свещ... След секунди образът изчезна и тя решително затвори книгата. Върна я обратно на мястото й и се запъти към прозореца, който обхващаше почти цялата източна стена от пода до тавана.
Застана неподвижно пред него и обви ръце около нежното си тяло. Отстрани изглеждаше сякаш гледа покритата със сняг земя, призрачните силуети на огромните борове, гъстата мъгла, небето, което изсветляваше и в момента беше с цвят на мастило, разредено с вода. Всъщност очите й не фокусираха нищо. Погледът и съзнанието й се рееха из някъде далеч от този свят...
Чу стъпките отвън. Бавни, ритмични. Дебелата махагонова врата се отвори, но тя дори не трепна. Усещаше присъствието му. Обърна се и го стрелна с поглед. Беше много, много висок, с тъмна коса, която едва докосваше раменете му и се виеше около бледото му лице. Очите му, също толкова тъмни изглеждаха някак... пусти.
- Съветът реши... - каза той с бавен, плътен глас и пристъпи към нея.
Тя се извъртя изцяло към него. Медночервеникавите й вежди се повдигнаха в очакване.
- Ти... трябва да...
- Да умра?
Той извърна поглед. Не можеше да изтърпи очите й, вперени в неговите. Тези леденосини очи, толкова студени, но и толкова открити. Не, не можеше да гледа необичайно красивите черти на лицето й, обрамчено от гъсти вълни медна коса, докато й съобщава смъртната й присъда.
- Да. - отвърна той. - Така реши Съветът.
Въпреки всичко отново я погледна. На лицето й не се четеше изненада, очите й си оставаха все така открити. Дори не беше трепнала.
- Ами добре. - отвърна тя и отново обърна лице към прозореца и гледката отвън. - Скоро ще се съмне, така че трябва да действаш бързо.
Той поклати глава. Тя не спираше да го учудва.
- Ти си спокойна. - не беше въпрос, беше просто факт. - Знаеш, че ще умреш, знаеш, че съм тук за да те убия... И си все така спокойна.
Тя повдигна рамене.
- Защо? - той застана до нея и се загледа в бледото й лице. - Защо го правиш? Та ти си по-стара и по-могъща от целият Съвет накуп. Можеше да прикриеш следите си. Можеше да изчезнеш. Можеше да ги разиграваш, можеше да отречеш всичко, за Бога, можеше и да ги избиеш всичките дори. Защо? Защо ги остави да те хванат?
- Четири хиляди години. - започня тя, а гласът й бе спокоен и равен. - Знаеш ли колко много са това? Много са, дори за вампир. Ти самият на колко си? Сто? Двеста?
- Около сто и седемдесет. - отвърна той, отмествайки поглед от нейния.
- И ти се струват много, нали? А имаш ли представа колко са четирдесет века? Знаеш ли, когато живееш толкова дълго, когато си по-стар дори от Исус, когато си видял и изживял толкова много, когато вече имаш абсолютно всичко... Тогава смъртта е най-чаканото от всичко.
Той тръсна глава. Можеше и да е вярно, но... неговата логика се разминаваше с нейната. Просто не можеше да проумее защо толкова ценен живот трябва да се похаби... Дори по нейните думи, четири хиляди години са ужасно много... Може би вампирите на нейната възраст се брояха на пръстите на едната му ръка. И въпреки всичко, тя седеше тук, излъчваща хладно спокойствие, очаквайки смъртта, сякаш й е стара приятелка.
- Ще побързаш ли? - попита тя, уловила погледа му. - Наистина скоро ще съмне, не се прави, че не го усещаш.
Ръката му бавно се плъзна под дългия му шлифер и той измъкна наострен дървен кол. Ръката му трепереше. Дори не смееше да го насочи към нея, камо ли да ги забие в сърцето й.
- Не мога... - промълви той със сподавен глас, сякаш в гърлото му беше заседнала буца. Колът се изплъзна от вдървените му пръсти и с глухо тупкане падна върху стария килим. - Ако те убия, ще се чувствам като престъпник, а не като...
- Спри. - тя хвана китките му и го погледна право в очите. - Убивала съм още преди предците ти да се родят. Убивала съм деца, убивала съм невинни хора, убивала съм бременни жени, дори църковни служители. Може и да съм имала дълъг живот, но никога не съм била светица. Така че би трябвало да се чувстваш като супергерой, а не като престъпник.
Погледът му се плъзна по нежните бели ръце, обхванали китките му в желязна хватка. Въпреки всичко, което каза...
- Няма да те убивам. - заяви.
- Не, ще го направиш, и то веднага, защото слънцето ще изгрее след по-малко от пет минути. Освен това ако не го направиш ще си имаш работа със Съвета, а не е хубаво да се забъркваш с такива безскрупулни задници като тях. Просто го направи.
Тя се наведе грациозно, вдигна кола и му го подаде. Той затвори очите си, пое си дълбоко въздух и взе кола. Трябваше да действа. Беше обучен да бъде безжалостен, бърз. Трябваше просто да забие проклетия кол в сърцето й и да се маха, преди да настъпи изгрева. Съвета беше пределно ясен...
Вгледа се за последен път в тези леденосини очи. Никога досега не му е било толкова трудно да убие някой вампир, при положение, че тя дори не оказваше съпротива.
Замахна рязко. С нечовешка скорост дървеният кол се заби точно в целта си...
Докато затваряше махагоновата врата, той избърса кървавите сълзи от очите си и се запъти към подземията, където слънчевата светлина нямаше да може да му навреди.
