Зловещият полет

Заглавие: Зловещият полет Вто Мар 08, 2011 9:42 am

Наоколо летяха птици. Многобройни, черни, пляскащи шумно с огромните си криле. Грачеха заплашително, сякаш всеки момент щяха като рояк пчели върху мед да се спуснат над самотното момиче. Но те продължаваха да се въртят в кръг на десетки метри над нея, като че ли огреждаха хоризонта – да не би някой да се появи и да наруши спокойствието й.
А това не можеше да се нарече спокойствие. По-скоро тишина. Празнина. В сърцето й вече нямаше нищо, нямаше кръв, нямаше желание за живот. То просто продължаваше да тупти в един и същи ритъм, сякаш за да я кара да страда още повече.. Вместо веднъж завинаги просто да спре да бие и мъките й да свършат.
Мелиса отметна кичур черна като катран коса и смарагдено-зелените й очи се впиха в камъка пред нея. Студ. Земя. Мирис на почва. Тишина. И най-вече.. Покой. Почивай в мир.
Още от малка мразеше тези три простички думички, които изпъкваха, големи и черни, на всяко възпоменание.. Сякаш я гледаха от всеки лист, от всяко дърво, само за да й напомнят, че тя вече няма родители.
Тогава тя ги подминаваше с високо вдигната глава, сякаш за да покаже на тези ужасни думи, на на хората, които ги бяха измислили, че тя ще се справи и сама, каквото и да й коства това. Беше се зарекла никога да не стъпи в гробище.
Но ето я сега тук, в „Бърънс Грейвярд”, склонила поглед към земята, а спомени отново нахлуваха в главата й.
За него тя бе единствена и неповторима. Толкова години се бореше за нея. Показваше любовта си към невзрачното момиче, за което почти никой нямаше добри впечатления. Мелиса знаеше той колко много я обича. Но не искаше да го приеме. Не и тя. Никой не можеше да се влюби в нея. Особено пък такъв честен и непримирим с видимите неща човек. Тя всякак се опитваше да го отблъсне, да го накара да повярва, че тя не се интересува от него. Но той бе непреклонен. Шесто чувство ли имаше, или просто искаше на всяка цена да я има.. Но не се отказваше.
И ето, той реши да направи ужасна глупост, само за да я впечатли. Не осъзнаваше, че още в първия миг, в който Мелиса разбра за неговата любов към нея, тя също се влюби в него. Но не искаше да го прави, беше я страх от любовта.. Да, от любовта!! И си донесе още по-големи мъки и проблеми, като не позволи на това прекрасно чувство да я завладее.
Ето, сега тя стоеше пред неговия гроб, безмълвна и безчувствена. Бе изплакала толкова много сълзи, бе изкрещяла толкова много думи, че вече не й достигаха сили за каквото и да било. Оставаше й само да стои там и да слуша зловещите крясъци на гарваните над нея.
Чу се далечен гръм. Мелиса погледна нагоре към потъмнялото от сиви облаци небе. Не бе мърдала главата си от часове, прониза я силна болка във врата. Беше се схванала. Изохка. Наблизо катеричка, досега търсеща жълъди необезпокоявана, вдигна рязко глава, ослуша се и щом забеляза огромното за нея бледо момиче, подскочи и се скри в хралупата си.
Така минаха няколко минути. Чернокоската продължаваше да се взира с празен поглед в надвисналите дъждовни облаци. Кога ли щеше да завали? След минута? След десет? Или след час? Беше й все едно. Нямаше намерение да си тръгва от тук. Колкото и неприятно да й беше това място, колкото и да ненавиждаше тази миризма на пръст, колкото и да мразеше да си мисли за него.. Нямаше да помръдне и на метър от неговия гроб.

***

Времето летеше все по-бавно и по-бавно. Сякаш почти беше спряло. Единствено лекият полъх на ледения вятър й подсказваше, че секундите все още се нижеха една след друга, секунда след секунда, минута след минута.. Време. И него ненавиждаше, също като всичко друго наоколо.

***

Ръката й потръпна конвулсивно. Тя усети внезапен глад, внезапно желание.. Наистина бе загубила усет за времето. Дотолкова, че бе забравила да си намери още хероин. Сега не знаеше дали ще издържи. Колко ще издържи. Но и не я интересуваше. Тя нямаше за кого вече да живее, предпочиташе да е на оня свят, след като и той беше там.

***

Вече не издържаше на болката. Седна в калната трева и прегърна с ръце коленете си. В ума й се въртеше един и същи образ, една и съща мисъл.. Дрога. Трябваше да си намери дрога. Иначе нямаше да издържи. Но и сега не можеше да направи нищо. Бе толкова изнемощяла, толкова уморена.. Нямаше смисъл.

***

Потта се стичаше по челото й. Вятърът духаше право в лицето й, сякаш да я ободри, да я накара да се осъзнае. Но надежда вече нямаше. Тя бе умряла много, много отдавна.
Мелиса за пореден път потрепери конвулсивно. От бледите й напукани устни се отрони една-единствена думичка, пропита с толкова нежност, толкова желание.. толкова любов.
- Джон..
Мускулите й се отпуснаха, ръцете й паднаха безжизнено до тялото й. Сега вече бяха заедно.
Едри капки се заспускаха от тъмния небосклон. Отмиваха калта от лицето й, но никога нямаше да успеят да отмият болката, с която бе пропит целият й живот. Но всичко вече свърши. Тя беше заедно с него и, макар по по-странен начин, “happy end” все пак имаше.

П.П. Това го написах поне преди седмица.. Много се радвам, най-накрая успях да напиша един свестен разказ, от толкова време не бях писала.. Направо се бях притеснила да не би музата ми да е умряла. ;дд

Ех, страхотен е. Много тъжен, наситен с много чувства и въпреки това със щастлив край. Ето така те искам! ^^

Къде пък видя щастлив край..? о.О Тя умира, той е умрял, всички са мъртви, като в "Едип цар".. ;дд