Далече, далече

Заглавие: Далече, далече Вто Мар 08, 2011 9:57 pm

Ако тръгнем да разказваме историята на Мария Хиуксет, може би първото, което трябва да кажем, е: "Имаше някога едно момиче, което много обичаше да печели.". Или пък: "Тя беше една много амбициозна млада дама, която никога не се отказваше." Или пък може би още по-важното: "Мария беше момичето, което никога не губи, което граби живота алчно с пълни шепи и иска да получи всичко, плюс това винаги да е на първо място."
Да, последното определено е най-точно. Също така тя обичаше всички да й се възхищават, да й завиждат и едва ли не дори да изпитвт леко страхопочитание към нея. Майка й я тласкаше към това, когато бе още съвсем малка. Самата тя имаше амбиции и се чувстваше красива и харесвана още като дете. Така че отрасна, свикнала да печели, каквото и да става и който и да трябва да стъпче по пътя си. Научи се да изисква хората да я харесват, дори и да не им се нрави, докато не успееше да им внуши по един или друг начин, че заслужава да й се възхищават. Наистина много трудно понасяше провала. Всъщност, на десет години бе най-безскрупулното и целеустремено момиче, което околните бяха виждали.
След това малката Мия порасна и на четиринадесет вече знаеше какво иска от живота си, беше открила талантите си. Гордееше се със себе си, защото наистина бяха много - можеше да свири на китара и малко на пиано, можеше да пее, както и да пише всякакви видове разкази и есета. Учителките по литература и тези, които я обучаваха на история, музика и чужди езици, я обичаха и хвалеха. Гордееха се, когато казваха на колежките си, че тя е тяхна ученичка. Към останалите предмети като математика, химия и физика, които не харесваше, Хиуксет се отнасяше с пълно пренебрежение. Винаги беше в бойна готовност да се покаже като най-смелата и най-силната. Съученичките й следваха примера й, четяха творбите й, и тя беше щастлива. Защото всички я харесваха. Беше на първо място.

***
На шестнадесет години Мария, която някога се държеше наполовина като кралицата на света, наполовина като аутсайдер, защото мразеше съучениците си, сега въртеше всичко на пръста си. Имаше прелестна тъмноруса коса, стигаща до средата на гърба й, която на слънце изглеждаше като изтъкана от златни нишки. Очите й бяха тъмнокафяви, почти черни, и дълбоки като самия Ад. Вечно се обличаше в черно, не говореше с никого, но именно това привличаше всички към нея.
Странно, защото тя всъщност наистина нямаше какво да си каже с тях.

***
24 декември 2015 година; навечерието на Коледа, Атлантик Сити; зала Бордуоук, 6:30 вечерта

Мия сложи лекия шлейф, който вървеше към роклята й, и разбута гримьорките около себе си. Грабна спиралата от ръцете на едната и заяви студено:
- Парите са ей там. Вземете ги и можете да си вървите.
Жените изглеждаха облекчени - все пак беше Бъдни вечер, а те не можеха да си идат вкъщи. Но тя им плащаше толкова много, че не можеха да си позволят да напуснат.
Певицата се отпусна, въпреки роклята в тъмночервено и черно и кожените си ботуши на висок ток, като леко набра шлейфа. Седна и затвори очи блажено, като махна леко с ръка.
- Кай, умирам за кока-кола. - имиджмейкърът й изтича за желаната напитка, след което се върна и я изгледа накркиво.
- Хм, Мия? Бъдни вечер е, а ти ще пееш?
Тя сви рамене.
- Викат ме да пея, аз идвам да пея, по Коледа е пълно с разни благотворителни събирания, дарявам десет хиляди долара на някой дом за деца и се прибирам вкъщи, за да пиша.
Кай продължи да се взира в нея. Знаеше, че не беше в добри отношения със семейството си, но това беше прекалено. Мия се надигна енергично от широкото си, удобно и меко кресло, като пооправи шлейфа си, поразвя артистично дългата си тъмноруса коса, усмихна се на момчето и взе микрофона.
Както винаги, когато беше напът да изнася концерт. Първо изчакваше дългата интродукция, която изсвирваха музикантите й. После сърцето й започваше да бие като парен локомотив, тя вземаше микрофона и се доближаваше до там, където вече можеше да излезе под светлините на прожекторите. Стисна очи и се появи с царствената си походка под бурните овации на публиката. Стилът, който бе избрала за музиката си - готически и симфоничен метъл - беше доста ефектен с нейния външен вид.
Едно от любимите й занимания на сцената беше докато пее,да оглежда лицата на хората. Често виждаше как екзалтираните й фенове крещят, пищят и така нататък, но точно в момента се чудеше какво, по дяволите, правят тези хора тук. Те имаха семейства, близки и приятели, а бяха дошли да я гледат как пее?
Внезапно се почувства едва ли не виновна, сякаш тя ги е накарала насила да дойдат. Защото тя знаеше, че на другия ден ще се прибере вкъщи и ще пише, за да издаде следващия си роман... А после и да пише и композира песните за следващия си албум. Но тези хора? Те трябваше да празнуват... Тя самата не празнуваше, защото просто... ами, нямаше с кой.
И макар да бе в зала, пълна с хора, които я боготворяха, както винаги бе харесвала, внезапно се почувства ужасно самотна.

Заглавие: Re: Далече, далече Сря Мар 09, 2011 9:40 am

Оо.. Много е красивоо!! ^__^ И с много чувство написано, просто прекрасно. (= <3

Заглавие: Re: Далече, далече Сря Мар 09, 2011 7:07 pm

О, мерси! ^.^ Междудругото, разказът е наполовина автобиографичен - поне до четиринадесетгодишнината на момичето... Аз съ точно такава. ;дд