Midnight Cry

Заглавие: Midnight Cry Нед Мар 13, 2011 6:13 pm

Той седеше в един бар в покрайнините на Детройт, когато я зърна за пръв път от година насам.
Вече почти се беше отчаял. Бяха му дали съвсем бегли и бледи насоки, макар че той знаеше, че ще я рапознае мигновено, дори при положение, че вероятно се беше... променила. Джеймс обикаляше около сградата, чудейки се какво да прави оттук нататък. Къде би могла да отиде? Какво би направила тя? Неговото момиче-полувампир можеше да е навсякъде, но той имаше лошо предчувствие... което се засили, когато чу приглушен смях с познат до болка тембър от другата страна на бара. Забърза решително натам. И въпреки чевинаги можеше да владее емоциите си до съвършенство - като член на висшето общество на вампирите, беше посветен в това умение още в невръстна детска възраст - сега се закова на мястото си, неспособен на самоконтрол... неспособен да запази невъзмутимото си изражение.
Очите му се нуждаеха от само няколко мига, за да привикнат на лошата, потискащи приглушена светлина пре бара, където седяха три или четири момичета. Всичките бяха предизвикателно облечени, в изрязани и пресилено искрящи дрехи. Може би допреди минути бяха учавствали в някакво шу, включващо танци - богатите вампири обичаха да гледат момичета от тяхната раса, наполовина хора, с много малко дрехи по себе си и по възможност с толкова много пайети, че да се губят в тях. Едва сега той забеляза, че до една бяха облечени почти еднакво. Но останалите нямаха значение.
Единствената важна беше тази, която стоеше полуобърната към него и точно в момента се смееше. Прелестната й тъмноруса права коса, която някога стигаше до кръста й, сега бе подстригана и бе до средата на гърба й. На челото си, като диадема, бе затъкнала тъмни очила. Не й пречеше слънцето - и без друго сега беше нощ - защото слънцето не нараняваше полувампирите. Просто тя обичаше да държи така тъмните си очила от доста отдавна. Носеше дънкова пола, стигаща до около десет сантиметра над коляното й, и много изрязана тясна блузка с доста щедро деколте. Както винаги, не носеше много грим, само леки сенки и спирала, колкото да подчертае тъмните си, прекрасните си очи, които той толкова обичаше преди... Дългите й, грациозни пръсти завършваха със съвършен маникюр, лакиран в черно. В лявата си ръка държеше чаша от стъкло или пък кристал - беше бляскава, както всичко останало - с някакво питие.
Отне му само миг, за да се наслади на вида й, преди тя да осъзнае присъствието му и да го забележи. И тогава очите й, тъмни като самия Ад, срещнаха неговите за една безкрайно дълга секунда, която сякаш продължи цяла вечност, преди тя да реагира.
Киаран се затича грациозно към него на главозамайващо високите си кожени ботуши, стигащи й до коленете, като го прегърна през врата. Лъхна го познатият й парфюм, усети топлината на косите й, които на слънце изглеждаха като изтъкани от злато.
- Джеймс! - гласът й нанесе непоправими щети над и без това разрушената му сред раздялата им психика. - Знаех си, че ще ме намериш!
За съжаление, точно това беше очаквал. По развеселено-замъгленото изражение на очите й осъзна, че всичките му тревоги са се сбъднали. Обзе го гняв. Никога дори не си бе помислял, че ще може да позволи на някой друг да я докосне, камо ли пък да пие от кръвта й, докато... сгади му се. Нежно отметна косата й, където се червенееха няколко белега от ухапване.
- На колко... на колко души си давала кръв днес, Киаран? - попита потресен. Развеселената искра в тъмните й очи сякаш потъмня, когато той произнесе пълното й име. После обаче му се ухили насреща.
- Трима... или четирима... или може би дори петима? - рече, като първо показа три пръста, после четири, а накрая разпери длан триумфално. - Пълна мистерия, никога няма да разберем! - избухна в кикот, макар че според него по-скоро бе изпаднала в делириум.
- Кира... - гласът му се сподави, без да довърши. Дъхът му секна, когато топлите й ръце обгърнаха лицето му и деликатно го притиснаха към рамото й.
- Пий. - думите бяха тихи като песен и все пак толкова привлекателни. - Моля те, Джеймс. Ще оттървеш и двама ни от болката... за един последен миг. Ще видя какво ще правя следващия път, когато се нуждая от това...
Сякаш омаян от близостта й, той се подчини. Устните му се разтвориха и се впиха дълбоко в кожата й.
Кира отметна коса назад. На лицето й изгря лека усмивка. Твърде много липсваща кръв, твърде много болка... За разлика от единствената любов на краткия й живот, тя знаеше, че следващ път няма да има.
Откъсна се от обятията му и впери гаснещия си поглед в него. Треперещата й длан погали лицето му за последен път. Слънцето започваше да изгрява и очите му останаха поразени от медночервените отблясъци в прекрасната й коса.
- Обичам те. - промълви. - Не... Не ме забравяй, Джеймс... - отпусна се безволно в ръцете му. В този миг той осъзнаваше с цялата си душа, че през цялото време тя наистина го е обичала с цялото си сърце, толкова много, че накрая твърде силната им любов безмилостно беше убила и двама им.
- Няма да те забравя. - знаеше, че тялото в ръцете му няма да го чуе. Прошепна думите на въздуха, миг пред първите кървави лъчи на слънцето да озарят хоризонта. Очите му срещнаха изгрева - първият и последен изгрев, който виждаше в живота си. Гледката бе толкова красива, че сърцето го заболя от това какво беше пропускал през всичките тези години. Посрещна последната светлина, която зърваше в живота си с усмивка, озарила устните му.
До последния миг ръцете му инстинктивно задържаха Кира в обятията му.

Заглавие: Re: Midnight Cry Вто Мар 15, 2011 1:04 am

Леле, Мия! Просълзих се. Сериозно говоря. Имайте предвид, че много рева на филми, обаче да прочета нещо и да почнат да ми сълзят очите не се е случвало досега. Наистина е... просто прекрасен! Даже и това е малко да се каже. Страхотни описания и невероятно просто... Не ми стигат думите да го опиша!

Заглавие: Re: Midnight Cry Вто Мар 15, 2011 8:29 am

Наистина ти благодаря! Честно казано, това че разказа - ако може такада се нарече- те е просълзил, по един или друг начин ме вдъхнови повече от всякакви други похвали. Благодаря ти още веднъж!

Заглавие: Re: Midnight Cry Вто Мар 15, 2011 10:58 pm

Трябва да благодариш на себе си, не на мен. НЕВЕРОЯТЕН разказ е!