Залата с картините

Всяка жена, която е от фамилията Грийн, има изрисуван портрет тук. Естествено, има и някои мъжки изключения, но те са много важни особи.

Гледах виновно в пода, сякаш съм направила нещо нередно, играейки си с колието, висящо на шията ми. Икономът на имението наблюдаваше всяко мое движение и това леко ме изнервяше, но реших, че е крайно време да се науча на търпение.
- Вие бяхте...? - попита той по едно време, нарушавайки неловката тишина.
- Роуз, Роуз Хатауей. - отговорих забързано. Смятах да добавя още нещо, но забравих какво, когато вратата се отвори и Висшата жрица влезе. Скочих на крака.
- Съжалявам. - започнах, както винаги, на бързо обороти. - Съжалявам, че те притеснявам, докато си почиваш, но този път е спешно. - и кое, всъщност, му беше спешното?! Е, за мен си беше важно, но защо бях решила да занимавам и Скарлет с това...
- Не мога да повярвам, че ще кажа това, но вече мисля, че започвам да се плаша. Първо бяха снимките. - показах й снимките от скритата камера в стаята ми в Академията, снимите, за които дори не знаех, докато не ми го пратиха, а после продължих. - И обаждането. Звънна ми... Алекзандър Райконен - дълга история - и ми изпрати някакви парфюми с имената на любимите ми песни. Постоянно ме нарича Моргана, а това ме изнервя до крайна степен. Освен това в момента съм дневна смяна като пазител, но не мога да се върна в училището, защото... ами, защото той е някъде около него. Очевидно някой - Алекзандър, че и още някой - се опитва да ме накара да си мисля, че полудявам. Чувствам се като в Биг Брадър, сякаш някой постоянно ме следи, което май и без това си е така, а и плюс това...
Усетих, че изпадам в истерия и млъкнах.
- Съжалявам. - замълчах и зачаках реакцията й към всичко това.

Скар все още не можеше да разбере какво точно й бе казала Роуз. Изрече всичко толкова бързо и с такова напрежение, че трудно човек можеше да схване основния смисъл. Но едно беше ясно - Хатауей отново имаше проблеми. Лети направо не можеше да повярва на лошия късмет на това момиче, как постоянно все се намираше някой да я стресира и нервира.
Лили понечи да каже нещо, но в този миг през високите прозорци ярка светкавица прониза небето и бе последвана от силен гръм, който сякаш разтресе имението. Е, не в буквален смисъл, но чувството беше такова.
Скар доста се учуди, когато надникна през стъклото - небето бе така потъмняло, сякаш идваше Апокалипсис. Само преди две минутки облачетата бяха най-безобидни и бледосиви. Това време явно съвсем полудяваше.
Внезапно един от прозорците, който се намираше близо до Роуз, се отвори с трясък. Трябваше да са заключени, но...
Вятърът нахлу с пълна сила в помещението и косата на Скарлет се развя около лицето й. Преди да успее да я отметне, за да може да вижда, нещо я удари в челото и падна в разтворената й ръка. Тогава вятърът спря, а икономът се втурна да затвори прозореца.
- Роуз...? - попита червенокоската, когато съзря в ръката си един бледожълт плик за писма. Не беше адресиран до никого. Подателят също бе неизвестен.

- Какво е това? - вдигнах се на пръсти от мястото си, като се изправих от стола и погледнах плика. Смръщих се. - Не пише от кого е. - нищо ново, помислих си мрачно. Защо на всички внезапно им беше хрумнало да си играят на герой от екшъни?! - Не пише и до кого е. Това вече е нещо ново. - отбелязах саркастично и отворих плика с връхчетата на ноктите си. - Е, да видим.
Почеркът беше изящен и фин, сякаш го беше писал някой, който има доста високо мнение за себе си. Намръщих се. Не бях сигурна, че искам да виждам съдържанието.

Когато срещнат се небето и земята
и сладка стане ли водата, не се съмнявай ти,
че стигнала си там, най-накрая,
където Изтокът граничи със Безкрая.

Е, признавам, началото на писмото беше крайно озадачаващо. Хвърлих на Висшата жрица един въпросителен поглед, после очите ми се върнаха върху листа.

До Роуз Хатауей и Скарлет Грийн

започваше писмото. Това ме изненада, не вярвах, че някой ме е включил в сметките.
Има нещо, което и двете знаете. Сила, която все още не се е пробудила, но за чието събуждане вие можете да помогнете. Можете да го предизвикате. Макар че ти, Роузмари, ме разочарова. Не станах свидетел на силата ти, нали се сещаш, там, в тунела. Но Скарлет... виждал съм твоята сила.
Знам, че вие двете ще се справите, стига да го поискате. Знаете за какво говоря, нали? С най-добри пожелания:

Следваше дълъг и изискан заплетен подпис. Потреперих.
- Знаеш ли за какво говори? - попитах. Той... който и да беше, на два пъти каза, че знаем за каква сила говори. - А Тунелите... не помня нищо подобно...
И тогава внезапно осъзнах, че си спомням. Насилих се да си припомня, макар че беше много трудно.
- Тунелите на Тулса... да. Там той ме нападна... и аз се събудих малко преди бала. Не помнех нищо, защото той ми го каза.... владеел е Хипноза. - осъзнах.
- Но кой може да е бил? - запитах се, вдигайки очи, пълни с въпроси, към Скарлет, почти с надеждата, че тя ще има отговорът.

Червенокоската се взираше невиждащо в писмото. Буквите й изглеждаха размазани, не можеше да прочете нищо. Тъпа болка пронизваше главата й. Усещаше как коленете й омекват и всеки миг можеше да се строполи на земята.
Без да отговаря на въпросите на Роуз, Лети бавно се запъти към едно меко кресло. В походката й, която обикновено изразяваше грация и изисканост, сега се долавяше единствено някаква странна умора. Сякаш вече нямаше смисъл да ходи, да бъде Висша жрица, да живее.
Известно време Скар не проговори. Хатауей я наблюдаваше мълчаливо, като от време на време препрочиташе писмото. Вероятно се опитваше да разбере какво означава. Но колкото и да го четеше нямаше да стане. Само Скар можеше да й отговори. Но не искаше.
- Аз... Мисля, че знам кой може да е. - продума червенокоската, когато вече главата не я болеше така силно. Не беше сигурна, че наистина е възможно, но друг нямаше как да е. Джонатан. - Той е... Той е... - самата тя не знаеше какво точно бе той, пък камо ли да го обясни на Роуз. Но все пак насили ума си и успя да скалъпи някакво не толкова шантаво обяснение. - Първо, казва се Джонатан. Джонатан Гривин. Беше ми... съученик, или не съвсем, просто бяхме и двамата вампири. Като завършихме, всеки пое по своя път. Той ми беше много добър приятел. Но още в шести курс нещо се случи с него. Така и не разбрах какво. В началото на тази учебна година той се появи тук, в училището. Два пъти. Първия път си говорихме най-спокойно, разказвахме си за изминалите години. Следващият път обаче аз му се ядосах. Заради... - Скарлет щеше, искаше да каже, че е заради Кентли. Но нямаше сили. Не знаеше дали Роуз знае за това, но по-добре бе да не загатва темата. - Заради една жена. Скарахме се много лошо. Повече не го видях. Но когато... и получи онези крила, аз се досетих какво му се е случило в шести курс. Точно това. И той бе дошъл в Дома на нощта, за да те отведе. Той е твой пазител. - последните думи Лили изговори съвсем тихо и не бе сигурна, че Роуз я бе чула. Но по изражението на лицето й червенокоската разбра, че Хатауей е чула всичко съвсем ясно.

- Мой пазител? - попитах неразбиращо. Звучеше крайно странно. Аз да имам пазител. Цял живот се бях учила да пазя мороите, а сега аз имах пазител. Но бързо проумях нещо.
- Под "пазител"... нямаш предвид това, което значи тази дума за мен, нали? Защото... ами, аз съм пазител. Пазител на Лиса. Убивала съм стригои, дори имам и клетвен знак. Но... аз никога не съм имала нужда някой да ме пази.
Внезапно усетих, че ми се чувства нещо крайно странно. За пръв път в живота си имах нужда някой да ме прегърне и да ме успокои, да ми каже че всичко е наред. Имах нужда от Ванеса, от Дмитрий, от най-добрата си приятелка. Даже... колкото и да ми беше трудно да го призная... имах нужда от майка си. За пръв път.
И сякаш с магия, тя се появи. Някой почука на вратата и без да чака отговор, влезе в стаята. Усмихнах се тъжно. Явно наистина си приличахме в някои неща. И аз все правех така.
- Роуз? - гласът й беше остър и в същото време внимателен. Обърна се към Висшата жрица. - Аз съм Джанин Хатауей. - представи се припряно. - Роузмари, какво става? - попита леко раздразнено.
- Къде е татко? - гласът ми беше рязък. - Къде са Кристиан и Ванеса?
- Баща ти е.... ами, всъщност, той е казал, че иска да вземеш частта от наследството, която се полага на двете ни. Естествено, Кристиан или Ванеса получават титлата, не знам кой от двамата точно, но въпросът е, че ние двете ще вземем голямо количество от....
- Мамо! - прекъснах я. За оръв път.... отново за пръв път, я наричах "мамо". - Какво. Е. Станало. С. Татко? - думите звучаха като отделни изречения.
- Роуз, той е.... - нямаше нужда да го казва. Не го бях виждала никога, не го познавах, но сърцето ми се сви.
- Мъртъв. - допълних. Не беше въпрос, но все пак се нуждаех отчаяно да чуя потвърждение за каквото и да било. Майка ми поклати глава. Очите й заблестяха от сълзи. Не я бях виждала да плаче.
- Не. - очите ми се озариха от надежда, поне до последвалите думи. - Той е стригой.
Е, това беше. Залата, майка ми и Скарлет започнаха да се губят от поглед... и после всичко изчезна.

Лия успя да хване Роуз, преди да е паднала на земята. Стана от креслото и постави ученичката там. След това се обърна към жената, която току-що бе влязла.
- И за какво го направихте? - попита чернокоската остро. Не стига, че мразеше възрастните хора, ами сега и една уж майка накара дъщеря си да припадне. Това никак не се харесваше на Лети.
Джанин я погледна недоумяващо, явно въобще не осъзнаваше вината си. Ели изсумтя тихо и вдигна поглед, който досега бе забит в земята. Бе прекалено уморена за спорове, но трябваше все пак да каже нещо.
- За Бога, можехте да не влизате ей така в моя дом, да се изтъпанчите пред дъщеря си и да й съобщите, че баща й е стригой!! - Сиси натърти на местоимението. Не знаеше къде се е дянал Джеспа, икономът, но даже и да не бе тук... Никой човек нямаше правото най-спокойно да си влезе в чужда къща.
Нина щеше да продължи с обвиненията, но долови движение с периферното си зрение и рязко се обърна към Роуз. Вече се събуждаше.
- Хатауей, добре ли си? - гласът й прозвуча строг, но ученичката се усмихна и кимна в отговор. Погледът й се премести към майка й, която безмълвна стоеше все още при вратата.

П.П. Извинявай, но чак сега видях, че си писала, и затова закъснях...

- Добре съм... вече. - отговорих и понечих да кажа още нещо, но майка ми ме прекъсна. Пак.
- Ъм, Роуз? - довела съм... Ирина. - вметна тя. Постара се да звучи безгрижно и почти успя, но аз усетих, че отново ми прилошава. Изправих се и се приближих към миниатюрната фигурка, застанала зад майка ми. Връхлетяха ме същите объркани чувства, както когато я видях за последно преди две години. А тя сега беше на две и половина. Усетих смесени емоции между болка, чувство за вина и майчински инстинкт. Чувствах страх, когато я гледах - сякаш гледах стригой. Имаше моите тъмнокафяви очи и светлокестенява коса. Но около тъмните й ириси имаше червени пръстени. И кожата й беше по стригойски бледа, не загоряла от слънцето като моята. Усмихнах й се, като леко треперех.
- Здрасти, хлапе. - засмях се и я прегърнах. - Какво става?
- Како! - отговори ми тя щастливо и се засмя със звънкия си, детски смях. В очите ми запариха сълзи.
Тогава не казах нищо на никого, защото знаех, че няма да ми повярват. Стригоите не можеха да имат деца. Дете наполовина стригой, наполовина дампир никога не се беше раждало. Щяха да ме набедят, че се опитвам да се оправдая и че лъжа. А бог ми беше свидетел, че не беше така. И все пак... тя никога нямаше да разбере истината, никога нямаше да ме нарече "мамо"...
- Ние ще тръгваме. - каза майка ми, сляпа за моито чувства. Кимнах немощно и се отпуснах обратно на дивана, тихо отвръщайки на жизнерадостното "Чао, како!", дошло иззад затворената врата.
Три, а не девет месеца. По незнайни причини аз имах само три месеца да се подготввя за това. Ужасно малко време за едно едва навършило шестнадесет години момиче, което няма представа как да бъде майка...
- Понякога си мисля, че това въобще не ми се е случвало. - казах на Висшата жрица. Едната ми ръка почти интинктивно докосна корема ми. - Понякога ми се струва, че... че някой си е играл с паметта ми и ми е внушил всичко това. Защото аз дори не помня как е станало... това е най-страшното чувство от всички, Скар. Да виждаш собствената си кръв в това личице и да не помниш как... кога... да не помниш нищо. - промълвените думи сякаш не излизаха от моята уста. Лия долови промяната и ме изгледа изненадано. С уморени очи отвърнах на погледа й.
И тогава видях, че тя разбра всичко.
Жалко, че аз още не разбирах много неща.

Още когато Роуз погледна натъжено към малкото момиченце, което се бе появило на вратата, Ели най-накрая се изкуши да погледне в главата й. Честно казано, не искаше, но трябваше да разбере много неща. Хатауей бе така потайна, никога не споделяше напълно всичко, а молеше за помощ. Нямаше как да я получи по този начин.
След малко лутане из мислите й, които бяха прекалено объркани, никак не приличаха на мислите на "нормален" човек, Ел най-накрая намери това, което търсеше.
- Роузмари. - Лия проговори съвсем тихо, като за първи път изговаряше цялото име на четвъртокурсничката. Момичето погледна към нея с големите си очи, пълни с тъга и нещастие. Това момиче е преживяло много повече за шестнайсет години, отколкото аз за двайсет века..., помисли си чернокоската, но побърза да се върне към настоящето. - Тя е твоя дъщеря. За Бога, как е възможно?! - рядко Скай произнасяше думичката "бог", но явно щеше да й стане навик. При толкова странни неща нямаше начин.
Хатауей, разбира се, не отговори веднага. Мълчеше, гледайки с празен поглед към една от картините. Вероятно си припомняше нещо. Тъй като Скар не искаше да прекъсва мислите й, също се загледа в картината. Стар портрет на прабаба й, Ренета Ванере Скай. Била е много красива жена, с дълга, кестенява и права коса, която се спускала по раменете й. И е била добра, но много властна. Жена, която Лети с удоволствие би имала за своя майка. Без да познава своите родители, тя бе желала много за някой свестен човек, който да се грижи за нея. А трябваше да се задоволи с иконом-лъжец...
Ели разтърси глава, сякаш така можеше да изгони носталгията по дома, която я налегна. След това отново погледна към Роуз, която явно също вече бе приключила със спомените.
- Е, ще ми обясниш ли? - все така тихо я попита Лия и придърпа един висок, мек стол от шестнайсти век към себе си.

Кимнах кратко и си заповядах да се стегна.
- Да, бих искала да ти обясня. Ще ми се да помнех какво се е случило. Но помня само че бях на някакъв купон... появи се един стригой... трябваше да го убия. Тръгнах да го правя, но.... те имат дарба за хипноза. На сутринта се събудих у дома си. Не ми мина през ума... Дори не си помислих, че може да съм... да сме... - Не намерих дили да продължа. - Когато ми хрумна това, съвсем бегло, си казах, че колкото и да е гадно и отвратително, все пак... аз дори не го помня. Пък и не бях сигурна... и после не можех да повярвам. Само три месеца... само толкова имах. Никой нямаше да ми повярва. Дампир и дампир не могат да имат деца дампири. Да не говорим за стригоите, които не могат да имат деца изобщо. Кълна се, Скар. - вдигнах очи от пода. - Понякога си мисля, че тя всъщност не ми е... - дори не можах да кажа думата "дъщеря". - Понякога си мисля, че нечии извратен мозък е решил да си прави някакви гадни шеги с мен... отново. Имам мислена връзка не само с Лиса, ами и с някакъв морой с дарба за елемента дух... той също ме е съживил. Но той вероятно няма нищо общо. Как може това дете да не е.... тя толкова прилича на мен! Е, като изключим червените очи и бледата кожа... За пред всички ми е сестра...
Понечих да продължа, но замлъкнах. През за втори път отворилия се прозорец влетя малко, снежнобяло листче. Отворих го.

Скъпа Роуз,
Съжалявам, но не мога повече да го отлагам. Ако искаш Л., В., Н., Дж. и И. да са добре, ела в двора на училището си. Веднага. Няма да чакам дълго... а ти вече знаеш какво ще се случи, нали? Естествено, че знаеш...
С уважение, А. Р.
По гърба ми полазиха тръпки. Да, знаех какво ще се случи.
- Аз трябва да вървя. - казах и погледнах Лия за последен път. - Да се видим в коридора на подземията след... три часа, става ли? - тогава цялото училище щеше да спи. Вече щеше да еден.
Стори ми се, че я видях да кимва. Не бях сигурна, но не можех да й каж нищо друго. Дори не можех да й кажа, че и нейният живот виси на косъм, както и този на всички, които обичах.
- Значи ще се видим там . - промълвих и изхвърчах през вратата на имението. "Ако тогава още съм жива", допълних наум.

Скар гледаше безмълвно след Роуз, която сякаш прелетя през залата и изчезна от погледа на чернокоската. Нещо я бе разтревожило, но Лия не знаеше какво. Отчасти и не искаше да знае. Но любопитството определено надделяваше.
Без много да му мисли, тя набързо покри белега си със специалната пудра и скоро се озова на двора. Готическата рокля, която бе облякла от рано сутринта, прилепваше идеално на бледата й кожа и слабата й фигура. Обувки на висок ток допълваха мрачната картинка.
Ел забърза по следите на Хатауей, които тя бе оставила. Вероятно си бе помислила, че на Висшата жрица въобще няма да й хрумне да я последва. Още по-малко пък предполагаше, че чернокоската има така добре развито вампирско обоняние. Само след минутка търсене, Лили разбра накъде е тръгнала четвъртокурсничката и се отправи с бърза крачка към двора на училището.