Градинката

Гост

First topic message reminder :

Зоуи се разхождаше бавно както винаги и мислеше за ритуала.Беше се напудрила така че като излиза навън да не я зяпат като животно.Всичко в нейната глава беше объркано, но тя се стараеше да не мисли за излишне неща което не се получаваше.Всичко би дала да имаше стария си живот обратно а не този объркания.Светът около нея идваше и заминаваше а тя незнаеше какво да прави

П.Пще го довърша по-късно ако не е проблем

Заглавие: Re: Градинката Нед Апр 18, 2010 6:19 pm

Изохках от мимолетната болка. После се отдадох на най-приятното нещо, което ми се беше случвало някога.
Старото ми училище с всичките му вампирски ученици и техните постоянни свалки, които включваха и размяна на кръв - нищо особено. Е, приятно беше, но не можеше да се сравнява с това.
Беше като най-сладкото блаженство, което е безкрайно... бзкрайно... и само то съществува. Всичко, което някога не е било наред, сега е наред и само това има значение. Само той има значение.
Интересно как някое противно човешко същество още не се беше появило да ни чете морал на тема "Макар че те абсолютни демони, все пак не трябва да правите така". Насилих очите си да се отворят и се огледах окоо нас.
Тиха мъгла се спускаше точно около нашата пейка, така че аз не виждах хората и те не виждаха нас. Това беше малкия подарък на Никс за Ерик. Усмихнах се, защото го приемах и като подарък за мен.
Добре, вярно е, че вампирите новаци са доста издръжливи и раните им заздравяват бързо. Аз все още си бях съвсем добре и се наслаждавах на ухапването му, май за щастие (що за логика съм развила?!) е улучил вена или артерия. Много, много странно дори и за вампир новак. Зави ми се свят, когато рязко извърнах глава. За да не се отпусна напълно на произвола на съдбата, зарових пръсти в косата на Ерик и ахнах. Беше мека като коприна под допира ми, имах чувството, че е най-прекрасното нещо, което съм докосвала в живота си.
Усетих когато явно започна да се овладява и се отдръпна от мен.
- Не! - изпротестирах и отново придърпах устните му към шията си. - Продължавай. - примолих се с глас, който не познавах. - Моля те, продължавай.
Притворих очи и тогава нещо разруши магията, която ни обгръщаше със воята мъгла.

Гост

Мъглата около нас се беше разсеяла. Чувствах се адски виновен заради това, което бях направил и тъкмо щях да се изпотроша от извинения , когато Роуз, сякаш прочела мислите ми, кимна и каза:
- Всичко е наред. Не се тревожи.
Е, това беше добре. Оставаше обаче още един проблем - мъглата се беше разсеяла, което беше равнозначно на това да бях казал на хората "Вие може и да ме видяхте как току-що се наслаждавах на кръвта на едно момиче, което познавам от преди няколко часа. А, да, и междудругото, ние сме вампири. Ама не се тревожете, нищо лошо няма да ви направим. Не сме такива!"
Не много добра идея. Дори и аз го съзнавах.
Източника на дразнещото пищене се оказа едно момиче на около петнайсет години, свило се в приятеля си, който я беше прегърнал закрилнически и ни гледаше обвинително. Романтика голяма, няма що.
- Мамка му! - изругах, при което си спечелих кръвнишки погледи и от една майка с пет-шест годишно дете, която минаваше покрай нас. Усмихнах й се извинително. Тя грабна детето си и побягна, сякаш е видяла Сатаната в най-чистата му форма.
Всичко това започваше яко да ми писва.
- Хей, Роуз, да се връщаме в училище, а? - предложих аз с надежда.