Източната стена

Заглавие: Източната стена Пет Фев 26, 2010 2:45 pm

Това бе една доста старичка стена, която ограждаше училището отвсякъде. Е, Източната го огражда само от изток.
Тук има и един вековен дъб, чийто клони излизат даже извън оградата и се показват на улицата в Тулса. Много е красив, но рядко някой го посещава поради факта, че преди години тук един новак е бил убит от нещо, неизвестно на учениците.
На десетина метра след дъба има една дупка в стената, през която на ден минаваха десетки ученици. Ако искате да излезете на улицата, това е най-подходящото място. Поначало не е позволено, но е станало като традицитя на училището.

Стигнах дотук, където мечтите имаха свой дом, където чути ставаха повикванията и надеждата се разбиваше в стените. Коленичих пред статуята на Никс, която видях.
- Съзнавам, че може би говоря на мраморна статуя. - започнах. - Но вярвам, че това е нещо като... ами като твой преносител на земята, Никс. Помогни ми. Моля те. След два дни имам ритуал. Моля те, моля те, спаси ме от излагация. - промълвих, после се обърнах към небето, понеже сега нямаше да говоря на Никс.
- Мориган. - промълвих умолително. - Знам, че не е редно, понеже това е училище, в което възхваляваме Никс. Но моля те, Никс, прости ми това своеволие, защото вярата ми и в двете ви е така истинска, както винаги е била. - сведох поглед. - Ти ме подкрещяш чрез предците ми, а сега и чрез дарбите ми през цялото време. Ти изграждаш тази златиста светлина, която се появява, когато използвам силите си. Ти си майка на моя гняв и на моите инстинкти, на които знам, че понякога не трябва да се доверявам. Но ми се иска да... да чуете молбата ми. Да ми помогнете в това, за което се боря. Не искам власт чрез лидерството на Дъщерите на Мрака, искам само да бъда полезна. Никс, знам, че точно затова си ми дала тези дарби. Мориган, знам, че точно гневът ми поддържа огъня в сърцето ми. И вярвам, че ще ме подкрепяте до край.
След финала на думите си чух шумолене. О, по дяволите, сега сигурно щях да си изпатя, задето се обръщам право към Никс и задето се кланям и на друга богиня.Огледах се напрегнато...

Гост

Разхождах се край стената, моето любимо място още от ученическите години, когато чух глас. Момичешки глас, но не както би звучал тембърът на жена... тя вероятно беше ученичка. Приближих се внимателно, защото разбрах, че е дошла за съвет. Не исках да я прекъсвам. Но от думите й се лееше толкова вяра, толкова любов към Никс, в която вярваше, че чак се смаях. Не бях очаквала от шестнадесет годишна тийнейджърка да има толкова силна и нерушима вяра в една древна богиня. Заинтригувана, се приближих още малко до нея, така че вече съвсем ясно различавах думите й.
Мориган. Тя каза Мориган. Ахнах от изненада, но тя не ме чу. Това вече беше абсолютна изненада за мен. Мориган, келтската богиня на войната?! Уау... чух как накрая приключи с молитвата си и смирено сведе поглед. Тогава напуснах скривалището си.
- Тоа е Никс. - кимнах с глава към статуята. - А ти се обръщаш не само към нея, ами и към Мориган.
На лицето й се изписа учудване. Явно и тя не беше очаквала някой да е запознат с това и да има толкова дълбока вяра, толкова силно усещане за близост с Никс и Мориган.
- Аз съм Венера ЛаФонт, учителката ти по литература и Фектовка. - усмихнах й се, като й подадох ръка. - Но нямам нищо против да ме наричаш просто Венера или Вера, както повече ти харесва. Не искам да се чувстваш, сякаш само защото съм ти учителка, искам да те карам да се чувстваш некомфортно и неудобно в мое присъствие.
Усещах чувствата й, смайването се смени с известно одобрение, което ме зарадва. Аз лично не се бях променила особено по характер от последния път, когато бях тук - и когато всъщност все още учех тук. Бях си на един акъл с тях. Така че нямаше да има особена логика, ако тя или който и да е от учениците ми ми говори на "вие" или нещо от този род. Виждах в нея нещо близко, нещо познато. Всъщност две неща.
- Ти си ирландка, нали? - опитах се да отгатна. Тя кимна. - И имаш дарба за огъня... всъщност за всички елементи. - значи това ми беше познато. И тя владееше огъня. Това ми хареса.
- А междудругото, как се казваш? - попитах я накрая...

Обърнах се рязко и направих извинителна физиономия, защото предполагах, че сега ще ми се накара за това, че се моля на богиня, която определено няма нищо общо с Никс, а на всичкото отгоре се моля и на двете едновременно, сякаш са от една религия и са свързани с нещо по някакъв начин, но тя очевидно нямаше такова намерение. Ирландка? И владее огъня? Супер... значи май наистина щях да се разбера с нея.
- Здравей, Венера. Интересно име, междудругото. - отбелязах. - Аз съм Роуз. - представих се, като се усмихнах и подадох ръка за поздрав. - И да, ирландка съм, владея огъня... всъщност съм лидер на Дъщерите и Синовете на мрака. - похвалих се гордо аз, като едва не се разсмях на собствената си детинщина. После въздъхнах. - Ритуала на пълнолунието е утре и аз съм се подготвила, смятам че ще се справя. Точно за това се молех на Никс... и Мориган - за да не стана за смях и да се издъня с нещо, което не мога да направя като хората... не знам и аз... Ти била ли си част от Дъщерите на Мрака? - попитах и без да дочакам отговора й, прдължих мисълта си: - Обаче има някои неща, известни подробности, с които честно казано не съм готова. Например нямам представа какво да кажа, когато призовавам елементите, нито пък с каква музика да вляза и всякакви тем подобни дребни, но важни неща... - обясних аз, но това не ме натъжаваше. Щях да се справя някак, исках не само да имам поста на лидерка, ами и да си го залужа...

...Тръгнах да разглеждам училището.То беше невероятно красиво направено със специални газени лампи.Приличаше на замък.Докато се разхождах реших да вида така наречената "Източна стена" с очите си.Носеха се различни легенди за нея.Някои казват,че при нея се случват странни неща.Проф. Грийн твърди,че там е убит един новак от тайнствено същество.Ох,побиват ме тръпки.Може би не трябва да хода.Може да ми се случи нещо лошо.Може да ме убият.Ех,какво толкова може да става при една стена!Просто стена между училището и улиците на Тулса.Няма нищо страшно.
Точно бях стигнала до стената и чух гласове.Два женски гласа или по-скоро един момичешки и един женски.Те си говореха спокойно и сякаш не ги беше страх при стената.Аз се бях скрила хубаво зад стената на коридора.Боже какви неща си въобразявам,че една стара стена е злокобна.Аз съвсем случайно дочух нещо ат разговора:
-... огъня,всъщност съм лидер на Дъщерите и Синовете на мрака.-Каза момичешкия глас.-пълнолунието е утре и аз съм се подготвила, смятам че ще...-и дотам чух,защото един бухал почна да трепти заглушително с криле.
-Ама че работа.Аз съм новачка и вече взех да подслушвам хората -изрекох си ядосано.
Стана ми малко неудобно.Не искам да подслушвам.Не го направих нарочно,а просто си минавах.Тогава усетих,че са ме усетили и тръгнах да бягам по коридора...

... докато довършвах последното изречение, чух шум.
- Изчакай ме за малко. - помолих Венера, след което се стрелнах към източника на звука и видях момиче.
- Хей, здравей. - поздравих я дружелюбно, като се постарах да скрия запълнения полумесец и татуировките по ръцете, врата и цялото ми лице, които отгоре на всичко бяха зелени. - Ти предполагам си Сани. Момичето, което ще представлява Огъня на моите ритуали? - попитах и побързах да уточня. - Под моите ритуали имам предвид ритуалите, които водя аз. Аз съм лидерката на Дъщерите и Синовете на Мрака. Казвам се Роузмари Хатауей, но предпочитам просто Роуз. - усмихнах се приятелски. Не исках да ме мислят за снобка само защото ръководя ритуалите.
- Имаме ритуал утре. - обясних. - Нали ще дойдеш? Междудругото, обожавам Огъня. Беше първия елемент, който успях да овладея. - пропуснах да кажа, че аз ги владея всичките, но ми се стори и очевидно, понеже казах, че Огъня е първия елемент, който съм усвоила, а и зщаото щеше да прозвучи прекалено нафукано.
- И все пак, ти си Сани, нали? - попитах, за да съм сигурна. Все още нямах интуицията на завършен вампир...

...-Да аз съм Сани-отговорих прекалено уверена отколкото съм.-Аз не исках да ви прекъсвам или преча,но просто разглеждах училището - и аз се усмихнах топло по приятелски.
Беше ме срам,но ми се струваше много мила и добра.
Значи тя беше лидерката.Мислих,че ще е някоя надута примадона,но това момиче си е съвсем земно като всички нас.Допада ми.
-Значи ти си лидерката и наистина ли имаш дарба за 5-те елемента?-Знаех,че има,но не знаех какво друго да кажа.
Изведнъж времето взе да се смрачава и да става много студено.Сиви облаци закриха небето и започна да капе.След това дойдоха и гръмотевици и светкавици.
-Ти ли го правиш?Да не си ми ядосана?Извинявай,че чух част от разговора ви!-Но тогава леден вятър прониза и двете.Бяхме се вкочанили и незнаехме какво да правим.Аз най-накрая се престраших и казах:
-Тича ли ти се?Защото мисля,че се налага!-И побягнахме към вратата.
Тя беше заключена.Сега какво щяхме да правим?Да оставиме студа да ни убие или някоя гръмотевица или светкавица да му свърши работата!Аз доста се притесних и щях да припадна,но тогава една гръмотевица удари едно дърво на няколко крачки до нас.
-Мен ме е страх да помръдна,а теб?...

- Не съм ти ядосана. - засмях се лекомислено първо. - И не го правя аз. Нямам идея какво... - не можах да си довърша изречението, защото мълнията, която удари право в дървото до нас, го подпали и сега не можехме да мръднем и на крачка. Валеше, а дървото гореше. Хах, огън и вода в едно. И и двете да искат да убият две момичета, които владеят природните стихии. Що за ирония? Но сега не беше добра идея това да отвлича вниманието ми. Нямах си и представа какво да правим сега и как да се измъкнем. Имах чувството, че ако мръднем и на крачка, бурята ще ни помете. Тя предложи д ане мърдаме. Ясно, значи и тя е имала същото усещане като мен. Явно не полудявам, което си беше добра новина въпреки ситуацията.
Кимнах. Направо си ме побиваха тръпки от страх. Не беше особено смело от моя страна, но ако геройски се метнех под горящото дърво, никой нямаше да има полза от това.
- Ами мисля че... ако обединим усилия ще се справим. И двете владеем огъня, а дървото гори. Тоест предполагам, че... ами, предполагам, че ако и двете призовем огъня, а аз призова и останалите елементи, тогава ще имаме достатъчно сила, за да го накараме да спре да гори и да спрем бурята... вероятно. - обобщих колебливо.
- Готова ли си? - попитах напрегнато. Призови огъня, тоест, кажи "Огън, ела и ме освободи от това, което ме застрашава", а аз ше призова останалите елементи. Съгласна? - попитах за последно...

...-Така или иначе нямаме други вариянти - усмихнах се аз. - Добре готова съм-първо малко да си поема въздух.Така.-Да свършваме по-бързо и да се умитаме преди да сме станали на шиш кебаб.Огън, ела и ме освободи от това, което ме застрашава-дано стане,хайде моля те огън!Дано стане!ХАЙДЕ ДЕ.И огъня в този миг избухна в ръцете ми,но не ме пареше.Усетих силно гаделичкане по ръмената.Огъня силно се разгоря в ръцете ми.Сега по цялото тяло и ставаше все по-силен и все по-силен.Този път не бях уплашена и не знам защо!Винаги се страхувам,но сега бях напълно уверена в себе си.Огъня избухна още повече и усетих гъделичкане и по гърба.Гъделичкането стане прекалено силно и по ръцете и по гърба.Ако продължеше щях да се разконцентрирам.Изведнъж ми се появиха спираловидни татуировки по ръцете.
-Готова ли си?-Изрекох уверено-Защото аз съм родена готова!
Гъделичкането по ръцете спря,но по гърба не утихваше.Дали щеше да ми се появи нова татуировка?Знам само,че елемента ми е обгърнал тялото готов за действие!...

Вървях към Източната стена или по - точно тичах. Миризмата на кръв ме бе "убила" един вид. Роуз и Сани решиха да заобиколят от другата страна на Домът на нощта. Аз предпочетох по-дългият път, за да усмисля всичко на спокойствие и да се опитам да забравя за случилото се. Нямаше да го забравя, но поне малко да се увлека в нещо друго... Те щяха да са там преди мен...може би двадесет минути преди мен дори. Не бяха малко, но аз щях да мисля и то доста. Скоро достигнах до стената. Имаше буря. Странно. Докато вървях имаше тъмно обраци, но сега. Дъждът започна да вали силно, когато аз отидох там.
- Ехо. - отвърнах. - Роуз, Сани?
Нямаше никакъв отговор. На няколко километра от тук гореше огромно дъбово дърво. Това не трябваше да става. Тук не бива да се разваля природата. Имаше гръмотевици и светкавици. Точно тогава видях до входната огромна порта двете момичета - Роуз и Сани. Трябваше да им помогна по някакъв начин, но не глупости. Не и с желязната ми гривна, която леля ми, ми бе подарила за 13-тия рожден ден. Оставих я на земята и се затичах към тях. Вече бях доста близо...тогава започнах:
- Вода, ела и ми помогни да увладея това, което ме застрашава! Моля те Никс!
Изведнъж почувствах силата на водата. Мириса на море ми дойде толкова добре. Усетих се сякаш се намирах на Хаваите и карах сърф. Беше прекрасно!

- Браво! Идеално! - казах треперливо, обръщайки с екъм момичетата. Водата и огъня винаги ме бяха успокоявали и сега ми помогнаха да запазя спокойствие. - Сега е мой ред. - Погледнах към небето.
- Въздух, ти, който ни спасяваш и в най-тежките моменти, призовавам те! - усетих приятния ветрец около себе си и видях как огъня на дървото започна да угасва. Слава богу, този в ръцете на Сани си беше непокътнат.
- Земя, ти, която ни носиш сигурност, призовавам те! - чух шумолене на листа, песен на птички и мирис на окосена трева. Дървото се изправи бавно и придоби старата си форма. Усмихнах се. Още малко... още само един елемент и всичко щеше да е наред.
- Дух, ти, който живееш във всеки от нас, оживей и ни спаси от това, което ни застрашава!
Духът беше последния елемент. Небето започна да се изяснява, огънят утихна, потушен от друг огън, от водата и от въздуха, дървото се изправи, подхранвано и подкрепяно от земята. А духът, обединяващ петте елемента, внесе спокойствие във всичко. Задъхана седнах на земята.
- Вече всичко е наред. - промълвих изтощено...

...-За щастие природата е непокътната!-Заразвах се искрено аз.
-Дали някъде тук продават шейкове от ягода,че ми се допи?
Да наистина ми се допи.Като доброто старо време,когато бях човек.Живота като вампир повече ми си отдава и повече ми харесва!Беше някакси истински с нови приятели.Учителите бяха добри и имаше невероятно хубави предмети за разлика от едно нормално училище!Чувствах се като у дома си!
-Ам хора дали не трябва да се прибираме,защото тук взе да става страховито!Само предлагам!
Боже как щях да спя сама в стая.Страх ме е от тъмното и от въображението ми на тъмно!
Докато чаках да помислят и аз се замислих.Какво ли щеше да стане с мен ако не бях открила такива добри приятелки?Не искам да секараме или да ги губя или да загубим доверието си!Те са важни за мен!Те ми помогнаха във всичко!
-Ам мисля,че имаме проблем!Откаде се появиха тези татуировки по гърба и ръцете и ръмената ми!Роуз ти си лидер и знаеш доста за вампирите.Знаеш ли за това?

Вгледах се в татуировките на Сани.
- Мамка му! - изругах.
Сани ме погледна учудено. От кога ги имаше? Явно доста си бе използвала силата и бе получила татуировките. И при мен се бе случило така. Тази, която беше под лявото ми око бе точно от първия ми ден в това училище. Имам предвид от както дойдох в света на вампирите. Не от преди три дена. Това беше около две седмици. Не беше много зле де. Имах и по - гърба и лявата ръка. Не бяха много, но се виждала и бяха достатъмно за да се гордея с тях.
- Роуз. Нали щеше да обясниш думите на Имона? - започнах аз.
Те ме погледнаха странно и си припомниха ужасната случка с една от съученичките ни.
- Извинете, че ви го напомням, но за мен това е много важно. Не разбирам какво има предвид. Може би Самхайн или незнам. Просто не разбирам. Всичко друго бих разбрала, но това си имаше някакви граници все пак. Не е ли така? Звучеше ужасно...ще се видим отново, но тогава ти няма да оцелееш...
Припомних си го. Как хвана здраво китката ми с нейната окървавена ръка и после как аз се изтрих и огромно жадуване да си оближа пръстите. Сани явно не можеше да издържи на кръв, ако не се нахвърли, но аз не бях нещо по - различно. Просто исках всички да ме смятат за нещо повече в момента, а не за някаква кръвопийка.

Много се зарадвах за тях, а най-вече се радвах, че всички сме дарени с белези по цялото тяло от Никс, че имаме такива сопосбности. Щяхме да бъдем много силен кръг на ритуала днес.
- Аз... ами само предположение. - вдигнах рамене предпазливо. - Но понякога тук стават странни неща. Не че съм тук отдавна, но и в миналото ми училище ставаха меко казано странни неща. Мисля... ами мисля, че тя би могла да се върне. - те ме изгледаха шокирано. Ох, какви ги дрънках. Най-вероятно полудявах, кой знае. Не че винаги не съм си била малко луда, но пък да си мисля, че току-що умряло момиче може да възкръсне от мъртвите. - Имам предвид, не като себе си. Би могла да се върне, но нито като завършен вампир, нито като новак, а като ново същество, което инава през своята си промяна. Стори ми се веднъж, че край тази стена вече съм виждала такива. Приличат на нас, но миришат на умряло, или по-точно на стара къща, в която не е влизано от петдесет години, с червени очи са и белегът им е кървавочервен. - млъкнах сконфузено, защото част от моите татуировки също бяха червени, но като кръв, ами по доста по-фин начин, пък и се преливаха в зелено.
- А и не са духове. От плът и кръв са, защото Иън, моят сиамец, го одраска... и му потече кръв. - потреперих. - Не съм сигурна, нои това е въможно...
Погледнах си часовника. Сепнах се и станах.
- Ох, момичета, трябва да бързаме за ритуала! - стреснах се, понеже наистина закъснявах. Трябваше да се приготвя.
- Ще си видим там! - извиках през рамо и се затичах към храма...

Бях стъписана от думите на Роуз. Божичко... какво ли беше точно това...
- Роуз! - извиках аз след нея.
Тя се обърна бързайки.
- НЯМАМЕ хладилник! Какво ще правим без хладилник?
Сани ме погледна странно. Щяхме да си обясняваме, но сега беше по-важно Имона. Нейните думи. Да това беше ужасно важно. Поне за мен де. Съмнявах се, че другите не ги интересува това.
Сани слушаше внимателно думите ми и тези на Роуз. Странното бе, че Роуз се замисли над казаното от мен. За хладилника имам в предвид. Това беше важно. Как щяхме да объркаме виното.
- Да потърся ли някой за хладилник? - отново попитах аз.
Тогава Роуз ме погледна смайващо. Сякаш дори не бе чула въпроса ми преди малко. Сякаш беше нещо, което казах току що.

-Роуз чакай,ела да поговорим относно това.Аз мога да помогна да намериме донор - казах уверено аз.-Чела съм ужасно много за тези неща,но нали знаете,че донора трябва да даде съгласие и всеки има право да откаже да пие кръв.Аз мисля да откажа,защото ме е страх да не полудея.Не знам какво да правя.Как мислите?Ако полудея като пия ще ме удържите ли,защото още не мога да контролирам жаждото си.-казах им.Сигурно няма да ми хареса,защото тя ще е по-студена от тази на Имона и няма да е толкова вкусна.-Не,не няма да полудея!Какви ги дрънкам?Сигурно ще е студена и застояла и няма да е толкова вкусна и прясна.Ей,чакайте малко.В кухнята учителите крият пакетчета кръв в един малък хладилник.Може оттам да вземеме ако искате!По-сигурно е!А и четох,че донора може да почине ако му вземеме от кръвта.Имало е такива случаи.

Колкото повече мислех за болката си, толкова по-силна ставаше тя. Седнах пред статуята на Никс, неспособна да продължа по-нататък. Свлякох се по студения мрамор и се отпуснах на земята, без да виждам, да чувам, да усещам нищо освен ледения мрамор на статуята.
- Ти ми го отне. - промълвих треперейки, през сълзи. - И още по-лошо, отне живота му. Защо го направи, Никс?!?! - чувах, че някой снове из храстите, но въобще не ми пукаше. - Защо го беляза, след като не го искаш за свой син?! ЗАЩО, НИКС?!
Не получих никакъв отговор, както понякога тя ми прошепваше нещо. Усещах как ме наблюдаваше - тиха, невъмутима.
- Ти ме предаде, Никс. Аз ти имах доверие, а ти ме предаде. - шумът из храсталака се засилваше. Имаше някой там. Ако беше учителка, щеше да ме одере жива заради следващите ми думи. - Аз смятах, че аз съм твоя дъщеря, но ти направи така, че да ме боли. Отне ми всичко. Защо го направи? Няма значение. Вече не ми пука защо си го направила. - да, определено, ако беше учител, а който и да беше, щеше да се ужаси от мен:
- Да, вече не ми пука защо го направи. Ти ме предаде. Това беше достатъчно за мен. - ако досега бях успяла да се задържа права поне малко, сега паднах на колене. Изведнъж се разрази буря, пълна с гняв и болка. Моята болка и моя гняв, или тези на Никс, не знаех. Не ми дремеше. Вече нищо нямаше значение. - Ти ме предаде. Доверих ти се, но край с това. Отричам се от теб, Никс! - изкрещях на изумената Нощ. - Отричам се от теб, така, както ти предаде мен! - и дотук бях. Бях изрекла нещо непростимо, никой нямаше да ми прости подобно нещо. Никой.
Бурята съвсем се усили и около мен всеки един от елементите изграждаше защитна преграда, която да ми дава покой.
- Никс?! - промълвих през сълзи. - Господи, Никс, толкова съжалявам! Не исках да казвам това, просто толкова много ме болеше... прости ми, Никс, моля те. Не съм се отрекла от теб, Никс, никога не съм го мислела наистина. Толкова съжалявам!
И аз никога не бих се отрекла от теб, дъще, чух познат тих глас, след което ме обгърна топлина... и изгубих съзнание.

Гост

Скрит под закрилата на храстите, чух последните й думи. Тя толкова силно се разкайваше за думите си, за това, че каза, че се е отрекла от Никс, че сега беше припаднала от изтощението си. Сърцето ми се сви. Изскочих от храстите и я разтръсках. Не помръдна.
- Роуз. - повиках я шепнешком. - Роуз, съвземи се, моля те! - примолих се. Никакъв отговор. - Хайде, Роузмари, съвземи се най-сетне. Ето, аз съм тук, няма защо да продължаваш да се измъчваш. Хайде, всичко е наред! - облегнах се на мраморната статуя на Никс с тиха молитва богинята да няма нищо против това. Когато получих опора от статуята, аз придърпах Роуз към себе си, за да я успокоя, и най-вече, за да я събудя. Искаше ми се да се събуди, да ме види, и всичко да е наред. Е, не че всичко щеше да е както преди, но определено беше по-добре, отколкото да съм мъртъв. Не че някога бях познавал усещането да си мъртъв, но все пак...
Както и да е. Какви тъпотии ми се въртяха из главата... усещането да си мъртъв. Гениално.
Но тя не се събуждаше. Просто продължаваше да спи, или да си остава в безсъзнание, или каквото там й беше, и да диша дълбоко и равномерно, без да отваря зеници.
По дяволите...
Отказах се да я разтръсквам повече или да предприемам каквото и да е, за да я събудя. Нека спи. Все някогащеше да се събуди, нали така?!
Е, да. Тя беше добре. Смяташе, че съм мъртъв, но поне физически беше добре.
Най-накрая тя започна да се събужда...

Размърдах се и усетих, че нещо не е наред. Когато изпаднах в безсъзнание, под мен беше само твърдата земя и статуята на Никс. И беше студено. О, да, дори аз чувствах студа. Валеше и духаше вятър.
А сега нощта беше спокойна. Чувствах се съвсем на мястото си. Беше ми доста комфортно. Въздъхнах спокойно и реших да се обърна на другата страна и пак да заспя. Но не успях да се обърна и това ме накара да забележа нещо.
Нечии ръце ме обгръщаха.
Изпищях и отскочих на най-малко метър-два. Първата емоция на лицето ми беше страх и ужас. После в очите ми започна да се чете смайване и недоумение. Ерик. Ерик, обаче не съвсем какъвто беше преди. Белегът му беше много променен - не бяха старите сложни плетеници, ами насечени червени (!) линии, които започваха от червения (!!) му полумесец и стигаха до скулите (!!!). Не беше като онова, което бях видяла крайтази стена преди седмица. Той не миришеше на умряло, нито пък имаше червени очи. Само полумесецът му беше различен...
И тогава ми светна. Той имаше дарба.... и продължава да има, най-вероятно. Онази новачка, която аз видях, не беше надарена. Той беше запазил себе си, донякъде. Само полумесецът беше различен. А за мен това нямаше ни най-малко значение. Изтичах обратно до него и го прегърнах, а по лицето ми се застичаха сълзи.
- Господи, Ерик! - проплаках, без да ми пука за това, че кой знае как се е върнал от мъртвите...

Гост

Гледах я внимателно и леко предпазливо, полу въпросително, сякаш се беше препознала и ме беше сбъркала с някого и всеки момент щях да кажа "Ъм, извинете, но ме бъркате с някого!", но не го казвам, само защото не искам да я разочаровам. Всъщност причината беше съвсем друга.
Сетивата ми не работеха както преди. Сякаш не знаех как да я прегърна, нито пък знам защо тя го прави. Чувствах се слаб, задето не реагирам както трябва, но се чувствах и адски объркан. Но нямаше защо да си затварям очи пред очевидната истина.
Страх ме беше да я прегърна, защото явно всичко, което докато бях... жив, е било скрито в мен, сега с лекота се беше настанило в тялото ми. Сетивата ми открито заявяваха факта, че чувам пулсиращата кръв във вените й, че чувам почти недоловимото й дишане, че усещам аромата на косите й. Странно. Дори след като ме белязаха, нямах толкова изострени инстинкти. Същевременно пък знаех, че във всеки един момент мога да реагирам светкавично, да направя каквото си пожелая, защото света е на моето разположение. Но не можех да открия себе си в собственото си тяло, чувствах се сякаш някой друг се е нанесъл в него и сега аз съм този някой. Опитах се да се овладея и да я успокоя, но видях заздравяващата линийка кръв на шията й.
Сякаш с дежа-вю идващо от някой друг живот, взех тази единствена хипнотизираща капчица и предпазливо я сложих на върха на езика си. И... о, боже! Не беше както когато я бях опитал преди. И тогава ми беше харесало, но сега не я исках, а имах нужда от нея, за да утоля мъчителната жажда, да спра болката. Не можех да мисля трезво. За разлика от миналия път, сега забих обезумяло острите си като бръснач зъби в шията й, разкъсван от желанието да не я наранявам допълнително. И без това изглеждаше толкова слаба...Отдръпнах се.
- Извикай момичетата. Сани и Вики. - казах напрегнато. - Сама няма да се оправиш с това. Хайде, върви. - видях че се изправи и й изпратих мисленото си послание, което нямаше как да чуе: Върви, Роуз, повикай ги. Преди да те нараня допълнително. Със засилваща се тревога ги зачаках да се върнат.

Със Скар се приближихме към стената. Потръпнах. Още първия път, когато дойдох тук, със Сани и Вики едва бяхме удържали положението с някаква буря, Сега пък това. Направо не ми се мислеше ако тази стена можеше да говори, какво щеше да каже.
- Действа много импулсивно. - прошепнах съвсем тихо, когато почти бяхме стигнали до статуята на Никс - мястото, където бях оставила Ерик, и инстинктино докоснах белега на шията си, който грижливо ми напомняше колко точно цимпулсивно действа Старк в момента. - Така че по мое мнение трябва да внимаваме.
Измъкнах се от храсталака и внимателно се приближих към Ерик. От нерви загризах долната си устна.
- Не намерих момичетата. - казах предпазливо. - Но мисля, че... ами мисля, че ще искаш да се запознаеш с Висшата жрица, и спокойно, тя няма намерение да ти направи нищо лошо. - побързах да уточня, след което погледнах към Скарлет:
- Скар, това е Ерик Старк, Ерик, това е Скарлет Грийн. - запознах ги припряно, след което го погледнах тервожно. Нямах си и идея какво става, но още усещах магията на Мориган в себе си, тази на Никс също. Докато те бяха с мен, нямаше какво да се обърка.

Пристъпих стъписана към Ерик Старк. Да, бях повярвала на думите на Роуз, но на живо си беше направо... ненормално. Момчето наистина имаше запълнен червен белег, а татуировките му от бледи и заоблени, се бяха превърнали в тъмночервени насечени линии.
-Здравей. - промълвих и третокурсникът ме погледна учудено. - Аз... Ами дойдох, за да ти помогна... - засмях се нервно. Не че имаше за какво да помогна, но все пак трябваше да кажа нещо. Ерик също се подсмихна, но съвсем безрадостно.
-Чувствам се странно. Някак си... не като човек. Не като преди. - кратко каза тъмнокоското и погледна Роуз. Погледът му бе пълен с обич, но и съжаление. Ох, ужас. Защо точно на мен? Защо все на мен? Защо... защо всички тези ненормални неща се случваха точно, когато аз бях Висшата жрица? При другите не се бяха случвали такива неща... Но не. Аз явно имах лош късмет.
-С Роуз обмислихме три вариянта, от които най-допустимият решихме, че е Никс да те е избрала за нещо. С този запълнен червен полумесец би трябвало да си преминал Промяната, а това показват и по-красивите ти черти и... Ами всичко, което досега е било в по-малки количества. Но си трети курс, така че... Просто няма начин да си вече завършен вампир. А третата възможност... - в този момент Роуз ме прекъсна и заговори бързо и притеснено.

Гост

Когато те пристигнаха, първоначално ги погледнах с поглед тип "Ъъъъ..." Станах, когато Висшата жрица ми се представи, и протегнах ръка в знак на почит, като сложих ръка пред сърцето си.
- За мен е удоволствие, Жрице. - поздравих аз. Понеже явно и бездруго знаеше името ми, реших да карам по същество:
- Ами накратко,аз умрях. - засмяхата се, но не от щастие. - Роуз беше там, сигурен съм,
че стана точно така, както са ми го казвали... кашлях много.... и
накрая умрях. След петнайсет минути се събудих и бях такъв, какъвто съм
сега...
Млъкнах, когато видях придружителката й. Много татуировки, непознати
очи, позната походка, позната коса. Смръщих се. Охх, не можех да си
спомня... та аз я познавах... но... о, господи! Тогава се сетих - това
беше Роуз... Роуз, само че коренно различна. Боже, как можах да не я
позная, колкото и да се е променила... очите й бяха някак по... ами
като на жена - видели всичко и готови на всичко. Походката й - някак
изискана, но не и надменна. Като кралица... тогава докоснах ръката й и видях всичко - какво се е случило, какво е било обещанието на Роуз пред богинята, само и само да се справи с цялата тази бъркотия...
- Професор Грийн... - започнах несигурно. - Какво ще правим сега? Аз мога ли... ами, мога ли да се върна в училището и да се държа сякаш нищо не се е случило, при положение че... - красноречиво посочих белега на челото си, след което седнах обратно край статуята на Никс. Виждах, че Роуз иска да каже нещо, така че млъкнах.
- А третия вариант е...? - попитах тихо.

- Третата възможност... - започнах притеснено, като се опитвах да подбирам думите си достатъчно внимателно, така че да не кажа нещо, което да се окаже неправилно. - Ами аз лично смятам, че както каза Скар, Никс е избрала и теб за... за нещо и затова не е допуснала да... умреш. - почувствах се виновна, задето използвах последната дума. Но все пак беше така - явно Никс искаше нещо, имаше някаква задача за него. А другия месец беше празника на жътвата и това щеше да бъде един от най-важните ритуали в градината. Ерик може би нямаше да може да се върне в училището. Тогава няма да имам бард за ритуала. Кого ли заблуждавам, все едно ми е само за това, че няма да може да рецитира поезия на ритуала ми.
Бях решила как ще бъде всичко тогава. Момичетата щяха да призоват своят елемент, аз щях да се появя на музиката, която бях избрала, Ерик щеше да изрецитира поемата, която беше избрал, и всичко щеше да е прекрасно. И всички щяхме да си живеем живота. И аз нямаше да съм такава, каквато съм сега, а щях да съм една почти обикновена ученичка, на която всички се подмазват основно заради това, че е Лидерка на Дъщерите на Мрака. И нямаше да подпалвам неща с поглед.
Сега вече разбирах каква отговорност е всъщност всичко това. Да съм Избрана от една богиня ми беше достатъчно, сега и от още една. Бях в сериозен конфликт с учителката си по езда, както и с една от съкурсничките си, чиято тетрадка подпалих. Тъкмо бях намерила някой, който да обичам по начин, който не съм обичала, и се случва това.
Не осъзнах кога съм се сринала психически и съм избухнала в сълзи.
- Съжалявам. - изхлипах. - Просто понякога имам чувството, че всичко това... - посочих татуировките и очите си. - ... ами, понякога е отговорност, а не просто благословия. - засмях се. Такава лигла бях. Ерик преживява това, на Скар й се е случило какво ли не, а аз, точно единствената, на която нищо й няма, съм седнала и плача.
- Извинявайте. - повторих.

Положих ръка върху раменете на Роуз и опитах да я успокоя.
-Няма нищо. На всеки се случва. Напълно нормално е. - хлипането й затихна и скоро по лицето й останаха само неизбърсаните сълзи. Тогава се обърнах към Ерик, като се опитвах да подбирам внимателно всяка дума, която изричах. Предполагах, че Хатауей не му беше разказвала много за предишния си живот.
-Роуз ми беше разказала за... едно нещо. Странно нещо. Един път е видяла тук, при Източната стена, някакво странно същество. Не същество, ами вампир. Но доста... миришещ. Миришел на умряло. Очите му светели в червено и имал червен полумесец. Тя си помислила, че е бил някакъв дух, но котката й успяла да го одраска. Та... Това беше третата възможност. Да си умрял, но все пак да живееш и въпреки това да си нежив. - ох, казах го толкова усукано, че и аз едвам бих се разбрала. Но Старк кимна, явно разбрал всяка една от думите ми. - Но това е невъзможно. Защото ти не миришеш на умряло, нямаш червени очи и... Ами, жив си си. Според мен, де. - бръщолевех пълни глупости, но наистина не знаех какво да кажа. Исках да знам, да знам какво ставаше, да мога да помогна на Роуз, и на Ерик, и на Виктория... Но не. Сякаш... сякаш всичката тази увереност, която притежавах допреди една седмица, се бе изпарила ей така, като капчица вода, оставена в пустиниия пясък.
-Ъм... Роуз? Чудех се... Дали би могъл да е станал като онези... стригои? За които ти ми разказваше... - притеснено промълвих, надявайки се да не съм привлякла вниманието на Ерик прекалено много с това сложно изречение.

» Източната стена