Източната стена

Заглавие: Източната стена Пет Фев 26, 2010 2:45 pm

First topic message reminder :

Това бе една доста старичка стена, която ограждаше училището отвсякъде. Е, Източната го огражда само от изток.
Тук има и един вековен дъб, чийто клони излизат даже извън оградата и се показват на улицата в Тулса. Много е красив, но рядко някой го посещава поради факта, че преди години тук един новак е бил убит от нещо, неизвестно на учениците.
На десетина метра след дъба има една дупка в стената, през която на ден минаваха десетки ученици. Ако искате да излезете на улицата, това е най-подходящото място. Поначало не е позволено, но е станало като традицитя на училището.

Поклатих глава уплашена.
- Не мисля. Тоест, не знам... не съм сигурна. Но едва ли. Стригоите са гадни кръвопиещи изроди, които не мислят з анищо друго освен за смърт. Да, и ние пием кръв, но те я искат, за да придобият власт от нея. Не мисля, че Ерик би могъл.. - хвърлих уплашен поглед на Ерик. Не изглеждаше като стригой, но кой знае. Тръпки ме побиха само при мисълта. За бога, толкова ми се беше насъбрало напоследък.
- Според мен Никс наистина има някакви планове за него. - побързах да предположа, направо не исках и да се замислям за идеята, че той може би е... Потръпнах. - Изглеждаш като възрастен вампир. - отбелязах, като се усмихнах едва-едва. - В смисъл, все пак нали възрастните вампири имат запълнени полумесеци и червени татуировки. Е, моят полумесец е запълнен, но татуировките ми са зелени и сини, а не червени. - посочих себе си, за да покажа очевидната истина. - Може би след като си умрял.... - този път се постарах да не казвам думата с някаква напрегната тежест, а просто да я кажа, сякаш няма такова значение, каквото имаше всъщност. Господи, никога не съм била по частта със скриването и непризнаването на истината пред самата мен си. Тръснах глава, сякаш за да се оттърся от тези мисли, и се върнах на това, за което говорех. -... та, след като си умрял, Никс те е върнала... запазила е животът ти по някаква причина. Спряла е Смъртта, а това не се случва често, повярвай ми. Сигурно е искала нещо от теб, макар че не знам какво. Тя ми каза, че аз съм Избраната... може би... не знам. Честно казано, нямам никаква идея. - предадох се накрая...

Гост

- Имам идея. - казах накрая, нарушавайки около петнайсетминутно безучастно мълчание от своя страна , след като изслушах двете да си приказват за неща, които изобщо не разбирах, сякаш ми говореха на съвършено чужд език и нямах никакъв, ама никакъв шанс да ги разбера. - Роуз преди малко каза, че приличам на възрастен вампир... ами мога да кажа, че всъщност не съм трети курс, ами шести и съм се преместил тук от някой друг "Дом на Нощта", който е бил в Лондон например. Затова сега, като всеки нормален шестокурсник, съм завършил Промяната и понеже съм искал да остана в училището, с което тъкмо съм свикнал, Висшата жрица ми е разрешила да преподавам по някой предмет.. който и да е свободен. - ухилих се лукаво. Винаги ме е бивало в лъжите и историята, която скалъпих сега, беше просто идеалната версия. На никой освен на Роуз и на Скарлет не бях казвал, че съм Белязан преди два дни, а и не беше нужно да казвам такова нещо, ако планът, който бях сътворил току-що, проработеше. Спокойно можех да мина за осемнайсетгодишен. Винаги са ме бъркали с по-голям, отколкото съм всъщност, така че защо да не кажа това? Не можех да напусна Дома на Нощта, това място се беше превърнало в мой дом и чувствах, че дори и да се опитам, няма да имам достатъчно емоционални сили, за да си тръгна оттук.
- Моля те, Скар, трябва да остана тук, не мога да си тръгна. Просто няма да издържа, ако си тръгна. - усмихнах се миловидно с обнадеждено изражение...

Ахнах от изненада. Това момче си беше направо гении.
-Разбира се! Как не се сетихме досега! И без това ти не си посещавал часовете, което отчасти не е хубаво, но сега... Да, точно така. Ще кажем, че идваш от "Дома на нощта" в Лондон, защото си завършил Промяната, но... Там не ти е харесвало училището и си решил да пробваш да преподаваш тук. Но... Кой предмет искаш? Мисля, че само Испанския език е свободен. - говорех въодушевено, но изведнъж млъкнах. Бяхме изпуснали една подробност. - Другите учители знаят за теб. А даже да има такива, които не знаят, все някак ще разберат. Все пак можем да четем мисли... - естествено, трябваше да прецакам всичко. Но това си беше чистата истина. Нямаше как да заблудим учителите. Даже някои от тях да бяха съгласни, все щеше да се намери някой, който да се противопостави.
Небето вече започваше да изсветлява, показваха се първите проблясъци от сутрешното слънце. Е, все пак имаше още поне половин час, докато светлината му започнеше да дразни очите ни. Но през този половин час трябваше да свършим доста неща, преди да потънем в сладки (или не!) сънища...
Въздъхнах, очаквайки реакцията на един от двамата третокурсници.

Гост

Смръщих се.
- Оу... не се бях замислял за това. Но Роуз мисли, че Вера ще е съгласна, така че и аз нямам нищо против тя да знае. Но за останалите... - на лицето ми се появи дяволита усмивка. -... ами, да кажем, че мога да карам хората да правят каквото искам. Никой не ми се е противопоставял, или ако трябва да изпадаме в подробности, никой не се е съпротивлявал на Хипнозата. Испански... въх, не може ли да се намери нещо друго? - засмях се, този път малко по-искрено. - Аз на испански не знам нищо освен "Адиос!", така че ще е доста трудно...
Тогава "гениалността" ми се завърна.
- Ами може да не съм учител. Леле, много съм зле. Не е нужно да съм учител, мога да бъда Син на Мрака, демек барда на ритуалите на Роуз, а междувременно и Син на Еребус. Мисля, че притежавам нужните качества. За учител, никой от учениците няма да вземе насериозно един шестнайсет годишне новак, който се прави на полиглот по испански, макар че не знае как да си напише името на въпросния език. Няма смисъл. Мога просто да стана Син на Еребус. Имам уменията, които са ми нужни - мога да съм достоен съперник на почти всеки в битка, знам как да си служа с всяко едно оръжие, така че съм сигурен... или поне почти сигурен, че ще се справя. А никой не може да ми каже нищичко за това, че ще продължавам да участвам в ритуалите на Дъщерите на Мрака - не съм от учителския колектив, а пък съм на осемнайсет... според всички, и всичко е цветя и рози. - вдигнах рамене небрежно, сякаш не бях умрял, не се бях превърнал в странно същество, нямаше да стана воин-закрилник на училището и утре нямаше да участвам в ритуал. Казах го просто сякаш си седим на пикник (край тъмна стена, при която се случват ужасии, а аз съм се облегнал на статуя на древна богиня) и обсъждаме прогнозата за времето.
- Как ви се струва идеята ми? - попитах ентусиазирано.

-Признавам, тази година Никс ни е пратила много надарени ученици. - отвърнах, без да отговарям на въпроса на Ерик. Със сигурност на света не можеше да има същество, което да отрече неговата гениалност. - Разбира се, можеш да бъдеш от Синовете на Еребус. Но... Можеш ли да се скриваш? Тоест да се сливаш с мрака, с нощта... Да станеш невидим. - въпросът ми леко затрудни третокурсника, явно не бе пробвал досега. Но пък по лицето му си личеше радостта от това, че щеше да остане в училището. И вероятно защото щеше все пак да бъде с Роуз. Ех, тази любов... Да можех да я изпитам и аз сега, когато вече не съм безгрижна ученичка...
-Ако искаш пробвай още сега. Но трябва да се концентрираш наистина много. Сега ще ти покажа. - съсредоточих се и затворих очи. Аз съм мракът. Аз съм нощта. Те са част от мен. Никой не може да ме види. Аз не съществувам. Усетих така познатото потрепване върху кожата ми и след това чух ахванията на Роуз и на Ерик. Явно бях успяла, а не го бях правила от доста време. Досега просто не се бе налагало. Отворих очи и се замислих как си възвръщам тялото. След секунда отново бях цяла.
-Хайде, сега пробвай и ти. - подканих момчето, но не бях съвсем сигурна дали щеше да се получи. А какво ли щеше да стане, ако не успееше напълно? На мен не ми се бе случвало...

Гост

Замислих се за секунда над думите на жрицата и удивителната демонстрация на това, което тя умееше. Да изчезвам... не се бях замислял. Предполагам че беше нещо, което е заложено дълбоко в придодата на вампирите, кой знае.
- Не съм пробвал. Е, за всичко си има първи път. - вдигнах рамене. После се опитах. Чудех се как да го направя... пожелах си да се слея с нощта... да стана част от нея, да се стопя.
Чух някакво одобрително измърморване от страна на Роуз - най-големия комплимент, който можеш да изкараш от това момиче - и по това разбрах, че явно опитътъ ми се получава. Пожелах го по-силно, за да успея напълно - трябваше да се справя. Просто сякаш нямах право да не се справя.
Поочувствах се странно - сякаш нещо ме гъделичкаше и после спря, а аз погледнах ръцете си. По-точно, опитах се да погледна ръцете си, а те се бяха превърнали в мъгла, в тъмнина. Не можех да ги видя. Поклатих гордо глава, макар че някой едва ли установи този факт, понеже бях успял да премина... експеримента.
- Мога да изчезвам! - гласът ми беше пълен с щастие, като на малко дете, което е получило шестица по нещо. - Никс наистина не ме е изоставила! - възкликнах, защото вътрешно в себе си си го бях мислил наистина - че всъщност ми се е случило нещо противоестествено, нещо, което противоречи на природата. А се оказва, че всъщност не е съвсем така... че все пак знача нещо за богинята си. Тогава разбрах, че борбата си е струвала и че ще продължава да си струва, докато тя не се откаже от мен.
Изправих се недодялано и върнах видимата си форма, като прегърнах Роуз.
- Успях! - не можех да спра да си го повтарям...

- Да... ти успя. - отвърнах, като се усмихнах и го прегърнах колебливо, макар че вътрешно пърхах от щастие. От очите ми капнаха няколко сълзи, но аз примигнах два-три пъти, за да ги прогоня. Не обичах да ме виждат как плача, било то и от щастие. После ми омръзна да ги сдържам и те закапаха по рамото на Старк, мокрейки якето му.
Заслужавало си е. През цялото време си е заслужавало всичко, което направих и не направих. Спомних си какво ми беше казал персоналния ми треньор в Академията: "Когато нещо е ценно за теб, пази го. Знаеш, че вампирите са на първо място и трябва да ги защитаваш, но точно сега не говоря само за тях. Както и да е. Когато чувстваш нещо близко, когато обичаш нещо, пази го. Независимо каква е цената и независимо какво ти струва да го пазиш. Пази го, Роза, защото само то има значение. И само това ще направи от теб човек".
Жалко обаче, че по тази логика имах толкова много за пазене. Притискайки Ерик в прегръдките си, погледнах към Скар и погледът ми беше пълен с разбиране - щом на мен ми беше толкова трудно, не ми се мислеше какво й беше на нея.
Заваля и аз погледнах смръщено към небето. Не че не обичах дъжда - напротив, но сега мокреше роклята, с която бях останала от днешния ритуал, а тя беше най-хубавата рокля, която имах.
Сведох поглед към земята, после се отдръпнах и с плавно движение седнах край статуята на Никс. Въздъхнах дълбоко и се облегнах на студения мрамор.
- Благодаря ти. - промълвих толкова тихо, така че само богинята да ме чуе.

Усмихнах се, когато Ерик успя да се слее с нощта. Значи засега всичко беше наред. Можеше да е Син на Еребус, да е в училището, да участва на ритуалите, да се вижда с Роуз... Дано само нищо да не помрачи първото хубаво нещо в училището.
Заваля дъжд и капките бързо и сигурно падаха от небето. Не обичах дъжда. Все пак си бях "дъщеря" на огъня. Изсумтях тихо и избърсах поредната капка, паднала върху лицето ми.
-Хайде да се прибираме. Ако искате останете, де, но аз ще си тръгвам. Не обичам дъжд. - двамата проявиха разбиране веднага (първите хора, които ме разбираха!), но решиха да останат.
С бърза крачка тръгнах към общежитията на учителите, минавайки по отдалечената, мрачна пътечка, която водеше към тях.

Още първата си вечер (или ден - зависи как го погледнете) тук видях през източния прозорец един огромен вековен дъб. И от първия миг, в който го забелязах пожелах да се кача на него. Ето защо при няколкото свободни минути, които имах след часовете се отправих натам. Бодро слизах по стълбите и със замах отварях и затварях вратите, през които минавах. Вторият ми ден тук не беше менал никак зле и аз за първи път откакто постъпих тук се чувствах щастлива. На последното стъпало от стълбището между втория и третия етаж в мен се удари една черна топка. Клекнах, нежно хванах котенцето през коремчето и го вдитнах на нивото на лицето ми. То ме гледаше с огромните си сини очи и леко потрепваше с мустачки.
- Григори. - Казах в мига, в кйто се вгледах в очите му. Не знам откъде ми хрумна, но когато го казах котето измърка. Седнах на стълбището и го сложих в скута си. В следващия миг то просто изхвърча на някъде. Знаех, че ще се върне. Бях почти сигурна, че едно коте туко-що ме е избрало. С още по-повишено настроение аз продължих към първоначалната си цел - вековния дъб.
Когато най-накрая стигнах аз застанах под него и вдигнах глава към величествената му корона. Отказах се от намерението си да се катеря по него и просто седнах в корените му. Разсеяно си играех с пръстите си, когато чух стъпки. Веднага вдигнах глава и видях как към източната стена се приближава едно красиво момиче са дълга руса коса и доста наперена походка. Мамка ми! Това беше онава момиче, на което прочитох мислите в часа на Елеонора Кентли. Успях да запазя хладнокръвие, преструвайки се, че лицето и не ми говори нищо и просто я поздравих.
- Здравей.
Тя ме изгледа с преценяващ поглед отгоре до долу и най-накрая ми отговори.

Вгледах се в нея. Ясно ми беше, че тя е някоя от новите. Усмивката ми стана престорена, но в този миг усетих как нещо в паметта ми се променя, а това означаваше едно и също - Елеонора Кентли. Започнах да мисля за водата...за моята сила, за Никс, за приятелите ми, за скапаняка Джейк, за Емили, за Меридит и Роуз... Но не и за Сани..повече никога няма да и простя, това което направи. И това, ако е приятелство...то аз съм нещо автобусоподобно.
- Здравей... - казах без никакво чуство, сякаш ми беше все едно, как ще се обърна към някакъв си новак..(това беше и истината) - Ти си нова, нали? - продължих аз и отново не вложих никакви чуства.
Тя кимна притеснено. Коя от новите беше тя? Редовно се опитвах да видя имената на новите със скапаните видения...все пак помагаха за нещо.
- Може би, точно ти си Драгомир? - попитах и знаех, че бях на прав път.
Точно както вече не усещах нещо, което да ми бърка в паметта. И това отново беше заради помощта на Никс. Мамка му! Всичко в мен зависеше от едно и също име и то беше Никс. Точно в този момент чух леко изсъскване. Завъртях глава, а русата ми коса се развя в топлата нощ. Дейзи (котката ми) явно не харесваше някаква друга котка и си ръмжаха. Ега ти! А аз винаги бях чела, че тук няма котки, които да се мразят. Дейзи ми беше със сигурност сърдита, защото напоследък не и обръщах никакво внимание. Дейзи внимателно отстъпи назад от другата котка и се качи на огромният вековен дъб. Охх! Какво да се очаква от...котки... Забелязах, че другата котка, която не се разбираше с моята имаше някакви симпатии с момичето, което стоеше пред мен. Нейното спокойно изражение се бе променило...

- Григори, остави Дейзи намира! - Почти му се разкрещях аз. Той се затича към мен, но сините му очи още хвърляха искри, а главата му отвреме на време се завърташе към бежовата котка и той изсъскваше шумно. Какъв му беше проблемът? Григори скочи в скута ми и аз прокарах дългите си бели пръсти по черна му козинка. Тогава той тотално забрави странната си омраза към Дейзи и се сви на кълбо, мъркайки по-силно и от трактор.
Момичето отново проговори. Вдигнах поглед към нея. От всичкото това котешко насилие почти бях забравила, че тя е там.
- Откъде знаеш името на котката ми? - Очите и бяха изпълнени с подозрение.
Оу, съвсем бях забравила за това! Но тя също имаше някакво странни способности щом знаеше, че фамилията ми е Драгомир.
- Предполагам, аз трябва да попитам същото за моето име.
Тя изсумтя:
- Пророческа дарба. - Изглеждаше, като че ли тази привилегия не и се услажда особено много.
Забих погледа си в Григори. Накрая промърморих:
- Четене на мисли. - Усетих как тялото на момичето се сковава от напрежение.
- Искаш да кажеш, че... Четеш мислите на хората около себе си? - Вдигнах очи към нея и се вгледах в лицето и.
- Да. - Тя потръпна. - Но не се притеснявай - мога да ги блокирам, когато не искам да ги чувам. - Разсмях се. - Иначе вече щях да съм развила шизофрения. Просто понякога изпускам контрол. - Като сега или пък като първия път в часа по езда. Последното не и го казах. Щеше да се чувства ужасно сконфузено, ако знаеше, че съм чула как умствено псува ментора си.
- А как е твоето име? - Попитах я, опитвайки се да сменя темата.

- Виктория МакКорт. - отвърнах аз и завъртях на пръста си един кичур от косата ми.
Завъртях очи и погледнах към Дейзи, а след това я взех на ръце.
- Тук доста трябва да внимаваш. - казах изведнъж. - Има неща от които трябва да се пазим. Не всичко тук е перфектно защитено...- сигурно не ме разбираше за какво й говоря. - Кой е твоят ментор?
Разбира се, чуствах, че е някой приближен на жрицата, а не като мен. Най - отдалеченият и шибан човек, който Сани си позволяваше да нарича професор Изяж си гъза. И имаше право, че я нарича така, защото Елеонора Кентли или моят "ментор", не е нищо повече от някаква тъпа използвачка и лицемерка. Бях сигурна, че омразата която чуствах към нея беше започнала да се стопява малко по малко. Тогава на алеите, когато ми беше казала, че сме си приличали. С какво по - точно? С това да бъде използвачка? No, baby аз не мисля, че съм такава използвачка все пак. Всичко си има граници. Може би някога съм била и използвачка, но явно... охх може би наистина имам някаква прилика с нея. Защо изобщо си го помислях? Не исках да я виждам, но знаех, че мога да я излъжа. Просто не исках да лъжа точно когато ми е супер тъпо, но се налагаше. Защо точно аз имах скапаните видения? Мамка му!
- Освен тази сила...имаш ли друга? - попитах я аз изведнъж, докато все още бях замислена за тъпият ми и шибан ментор. - Аз съм от дъщерите на мрака... - и се горедя с това. Разбира се, не казах, че се гордея, но пък какво толкова. Все пак си беше нещо. - Контролирам водата. - довърших. - Таа, кой каза, че е менторът ти?

- Скарлет Грийн. - Отговорих на първия и въпрос. - И не мисля, че имам други сили - свих рамене.
Тогава усетих нещо влажно на пръстите се. Погледнах на долу и видях нещо чурвено на дланта си, а миризмата на кръв замъгли мозъка ми.
- Григори! Какво ти има? - Той вдигна сините си очи към мен и просто измяука жално. Обърнах го и видях една драскотина върху коремчето му.
- Дейзи? - Вдигнах поглед нагори и я видях върх едни клон. Очите и святкаха зловещо в тъмното.
Спрях да и обръщам внимание, насочвайки го върху драскотината на Григори. Плъзнах пръста си по цялото и протежение и тя... Изчезна! Изпищях и рязко се изправих, облягайки се на стъблото на дъба зад мен. Григори изсъска и изчезна в нощта като преди това не забрави да ми остави един "спомен" върху ръката. Погледнах малката раничка и видях как тя просто изчезва. Погледнах Виктория в очите.
- Какво става? - Едва промълвих.
- Май все пак имаш и друга сила - каза тя весело.
- Предполагам - свлякох се обратно на земята и обхванах главата си с ръце. Още не бях успяла да гтоворя със Скарлет за телепатията, а се появяваше нова способност? Това място наистина целеше да ме сломи. Чух леко тупване на - Дейзи беше скочила от дървото. Гледах как с величествена походка се отдалечава, докато тя не сви зад един от ъглите на сградата на училището.

Свлякох се на земята до Василиса и започнах да и говоря внимателно:
- Погледни го от добрата страна. Това явно означава, че Никс те е дарила с още една сила. Не е ли хубаво? Аз също имам две и много се гордея. - отвърнах, а дългата ми руса коса се развя около лицето ми от вятъра, който се беше появил преди малко. - Можеш да се радваш, че твоят ментор е Скарлет. Тя е много добра и аз знам това, но тук има нещо друго, което за огромно съжаление не мога да споделя. На никого не съм казала и не смятам да го правя. Разбира се, че знам.. можеш толкова лесно да прочетеш мислите ми, но отново нищо няма да се разбере, защото аз имам просто предположения и не съм сигурна, но знам, че тук се крие нещо ужасно. Не се притеснявай. Щом Никс те дарява, това значи нещо. Явно ти има доверие.
Извърнах глава и погледнах към посоката в която за последно бях видаля котка ми Дейзи. Тя си беше странна, но аз страшно много си я харесвах. В нея имаше нещо величествено както и аз исках. Величественото винаги е било толкова хубаво. Замислих се и се унесох в спокойствие от мислите си.
- Сигурна ли си, че имаш желание да бъдеш на това величествено и опасно място, пълно с магия точно тази вечер? - вгледах се в очите и. Тя кимна някак все още с недоумение, заради силата, която сега си беше открила. - Тук винаги са се случвали доста странни неща. - натъртих на последната дума, а клоните на огромният стар дъб се разтресоха леко.

- Какви неща? - Попитах я направо. Никак не ми се играеше на някакви словесни игри. Тя обаче продължи да ме гледа със зловещ поглед. Нямаше да и вадя думите със ченгел от устата, затова реших да я стресна.
- Нали знаеш, че каквото и да е, аз мога да го прочета в главата ти? - Тя се сепна.
- Няма да го направиш.
- О, да, ще го направя. - Беше мой ред да се усмихна зловещо.
Клоните на дъба отново се разтресоха, а в далечината се чу писък на сова. Потръпнах.
- Не можеш ли просто да ми кажеш? И без много драматизми, моля ти се! - Тя кимна и се загледа в луната. Проследих погледа и и се замислих за това, което каза за Никс - че ме била дарявала и, че това значело нещо. Надявах се да е така.
" Ще ми кажеш ли какво значи това, Никс?" - Попитах я на ум. Не чух отговор, но усетих нещо като милувка върху бузата си. Ръката ми се стрелна натам и я докосна, но от усещането бе останал само спомена за него. Оново се обърнах към Виктория.
- Е, ще ми кажеш ли?
Замисленото и лице се извърна към мен. Очите и светеха, а тя ме гледаше странно.
- Уф, добре де - ще ти кажа.

- Просто има някои които не са много добри тук. - започнах - Просто напоследък се случват доста странни неща, които знам, че не са плод на въображението ми. От няколко дни имам видения за някои неща. Работата е там, че просто не мога да ти кажа в момента. Може да има някой, който да ни подслушва. Казах ти, че това място е толкова загадъчно, колкото и скапаният спътник на Земята. Просто е наистина доста трудно. Опасявам се, че някой може да прочете мислите ти, както и някой да прочете моите. Знам, че наистина би било хубаво да споделям с някого, но наистина. Това може да коства живота ти или моят. Нямам намерение да говоря за това тук.
- Разбирам. - отвърна тя.
Погледнах я, а в очите и се четеше наистина разбиране.
- Може би ще ти го споделя...скоро. А може би просто няма.
Погледнах към часовника си. Мамка му! Закъснявах, а умирах от глад.
- Аз кхъм...трябва да вървя.

Защо изобщо дойдох тук? Честно казано, сама не можех да си отговоря. По някаква странна причина дъбът, който толкова много ме беше уплашил преди, сега ми действаше успокояващо. Седнала в корените на дървото, се чувствах защитена като в беседка. Играех си с пръстите, а умът ми на пълни обороти прехвърляше събитията от последните дни. Чух как вратата на училището се затваря с трясък и вдигнах глава. С величествена походка към мен се приближаваше Роуз, но тя май не ме забелязваше. Не че бях особено забележима - бях свита на топка сред исполинските корени. С ясната и доста детинска идея да я изплаша, аз искочих като сянка и по възможно най-бързия начин застанах пред нея. Тя не се впечатли много - май беше свикнала да пази хладнокръвие в екстремни ситуации.
- Здрасти, Роуз! - Усмихнах се глуповато и помахах с ръка.
- Здрасти. - Отвърна тя. По лицето и не можеше да се прочете никаква емоция. Дали не се опитваше да скрие нещо - на само от другите, а и от себе си? Не, няма начин! Започвах прекалено много да си въобразявам от както дойдох тук.
- Как си?

/П.П.: Трябва да ставам сега. Може би няма да мога по-късно, така че - до утре./

- Сравнително добре. - усмихнах се, като отметнах косата си, развявана от вятъра. - Малко като в Биг Брадър, но все пак жива. - засмях се и смехът ми беше пълен с енергия - Не знам дали ти казах миналия път... когато дойдох тук, аз вече си бях наполовина вампир. В моята Академия се наричаме дампири. Смъртните вампири са морои, а безсмъртните - демек лошите - са стригои. Последните изброени знаят коя съм и къде съм. Виж това. - показах й снимките от писмото в собствената ми стая, където няма камери, преди да бъда Белязана. - Гадно е. Знаят къде съм и ме наблюдават, и макар да нося сребърния кол в себе си, те заплашват всички, които някога съм обичала. Да не говорим, че един от тях... от стригоите де... - сведох поглед, за да скрия една сълза, неволно търкулнала се по бузата ми. - Ами, познавах го. Беше мой близък приятел, преди да го превърнат в стригой... Както и да е. - опитах се да си придам делови вид. Безуспешно, естествено. После демонстрирах новопридобитите си криле, които се разпериха, три пъти по-дълги от ширината на гърба ми.
- Виж това. - усмихнах се и кимнах с глава към тях, основно за да я отклоня от факта, че все още плачех...

- Страхотни са! - Прошепнах с блаженство. Протегнах ръка към нея и плъзнах пръсти по меките като коприна крила. Те бяха изкрящо белии отразявах лунната светлина. Опитах си да се представя как ли щяха да изглеждат на слънце и само при мисълта ме заболяха очите.
Роуз се усмихна доволно при вида на голямото ми учудване и изписаното на лицето ми благовение.
В никакъв случай нямаше да позволя да ми се перчи и реших да залича усмивката от устата и с някоя заядлива реплика.
- И с какво си ги заслужи? - Беше първото, което ми хрумна.
За миг на лицето и проблясна обида, примесена с изненада. След това тя видя шеговитото ми изражение и се разсмя с мен.
- Е? Да взема и аз да пратя няколко стригои по петите си, та и на мен да ми пораснат такива криле? - Пошегувах се отново като махнах с ръка към великолепните и криле, които леко се поклащаха от нощния вятър.

- Кой знае? - засмях се, след което се смръщих,макар и усмивката да не слизаше от устните ми. - Кой знае, може и ти да си кралска особа и да трябва да защитавам теб. Идваш от Русия, нали? - дам, каква ирония.
- Миналото момиче морой, което пазех, също беше рускиня. - усмихнах се, като си спомних. - Всъщност повечето от расата, която пазим, са руснаци. А и току-що ми пратиха писмо, ще ме подлагат на зрелостни изпити. - извадих втората част на писмото, която не бях дочела в час. така се бях изнервила на майка си, че бях зарязала и писмото, с което щеше да завърши образованието ми. Ама и аз съм една! Псочих към изискано написания на ръка послепис:

Уведомяваме Ви също така, че изпита ще се състои в избрано от Академията или от Вас лице, като ще бъдете надзиравана и резултатите Ви ще се записват, така че да преценим дали сте способна за длъжността.

Внезапно ми хрумна една неособено блестяща идея, но пък моите идеи и без това обикновено се отличаваха с удивителната си налудничавост. Тази не беше много по-различна.
- Хей, искаш ли да ми помогнеш? - попитах колебливо, като по стар навик се заиграх с кичурче от косата си. - В писмото си пишат, че мога аз да избера кого да охранявам по време на изпитите, а ти ми се виждаш като човек, основателно подлежащ на закрила. - засмях се след последните си думи.
- Какво ще кажеш?

- Значи това си чела в часа по музика! - Казах въодушевено. - Ъъъ... Извинявай! Не исках да го чуя - просто изгубих контрол. - Добавих като видях обърканата и физиономия. Тя не обърна особено внимание на факта, че съм чела мислите и и за втори път ме попита:
- Съгласна ли си да съм ти пазител по време на изпитите?
Аз си бях научила урока. След пъравата не среща, в която тя беше споменала, че е дампир, аз се порових в интерент и няколко книгиза да добия по-ясна представа за тези същества. Естествено, така разбрах и за мороите и стригоите, за Академията и за зрелостния изпит. Нямах нищо против.
- Да, няма проблем - казах. Беше ми интересно какво точно се случва на тези изпити и как протичат те. - Какво ще трябва да правя?

Вдигнах рамене.
- Гледах изпитите на миналия випуск и доколкото помня, ти не правиш почти нищо. Нищо по-различно, имам предвид. Ти си вършиш всичко, каквото по принцип, а моята задача - тоест, самия изпит - се състои в това да ми засичат всяка крачка и да не допускам грешки, защото при професията ми на Пазител една грешка би могла да бъде фатална. Понякога устройват фалшива тревога - тоест, някой ме напада, при което аз трябва да реагирам бързо, преди да са се докопали до теб. Това продължава известно време, докато не ме уведомят дали съм взела изпита или не. - засмях се, винаги ми ставаше приятно, когато мислех за непроменяните от векове традиции на Академията. Всяка година изпитът беше еднакъв и все пак късаха на него толкова много хора, че направо си ме беше страх.
Поредния проблясък на мисълта ми изрази следващата ми идея:
- Знам точното място, където можеш да се запознаеш с тези неща В Тулса има един СПА център, до който хората много рядко стигат, така че той е общо-взето само за вампирите, каквито и по вид да са те. Пък и най-вероятно там ще ми дадат материалите, с които имам право да разполагам по време на изпитите.- замислих се, докато чаках отговора й...

- СПА център? Ще ми се отрази добре. - Имах нужда от релаксация. Роуз завъртя очи. - И ще свършим работа, естествено. - Добавих. Тя кимна.
Чудех се как ли изглеждаха тези морои. Май не са много по-различни от нас. Само че те нямат татуировки и не умират. Нямат такива неща като Промяната. Те просто си се раждат вампири. А дампирите бдят над тах - мороите са по-безпомощни от нас - по-слаби са физически, но и те като нас имат специални сили. Вледеят някой от петте елемента, имат внушение и някакви други неща. Въпреки това обаче те имат нужда от пазителите си за да ги предпазват от стригоите - трети вид вампири, които вече са безсмъртни. Те са някакви злабни, които убиват хора, дампири, морои... Абе, всякакви живи същества.
Идеята със СПА центъра ми харесваше. Оставаше проблема със стигането до там.
- С моята кола или имаш своя?

Усмихнах се жизнерадостно.
- Поне това нашите са направили за мен; принципно се занимават само с брат ми и сестра ми, защото все пак те имат синя кръв и те са мороите. Аз съм просто дампир, не съм никоя. Е, баща ми ми я купи, естествено. Той е от фамилията Озера. Майка си не съм виждала, откакто бях на пет години, така че почти не се брои за родител. - в гласът ми нямаше нито болка, нито пък каквото и да е негативно чувство. В момента дори мисълта за майка ми не можеше да помрачи доброто ми настроение. Почти не я помнех, така че не си заслужаваше да си скапвам деня заради нея. Извадих дистанционното за колата, подарена ми от баща ми за шестнайстия ми рожден ден, и след малко Поршето безшумно се плъзна пред оградата на училището. Отключих вратите и запалих двигателя.
- Сложи си колана. - напомних, докато потеглях. Лиса ме изгледа озадачено. - Е, все пак това влиза в длъжностната ми характеристика на персонален пазител. - казах го по надутия начин, по който го казваха мороите от висшето общество, след което се разсмях на собствения си тон Съсредоточих се върху пътя, който се виеше покрай града и ни отвеждаше право в покрайнините му. Скоро вече бяхме в СПА центърът...

Гост

Вече ми беше втръснало да чакам и започвах да се изнервям. Напоследък не бях от най-търпеливите личности на земята, и това си ми личеше. Откакто Роуз затвори телефона бяха минали около пет минути и нея все още я нямаше.
- Най-вероятно ей сега ще... - тръгнах да казвам на Сани, че най-вероятно ей сега ще се появи, после допълних. - Говорим за вълка, а той в кошарата...
Роуз идваше към нас тичешком. Поклатих глава и въздъхнах уморено. Уж вече се водеше зряла и така нататък. В някои отношения наистина беше такава, но в други... Това момиче никога нямаше да разбере значението на думата "организираност".
- Хубава нощница. - подметнах, като я погледнах. Бързо сведох поглед, преди да е забелязала леките червени краски около зениците ми. Не трябваше да ги вижда, не още. - Нямаме време. Ще се преобличаш в колата. Хайде да тръгваме. И междудругото... имам една, как да го нарека, изненада, за вас там... - подсмихнах се аз и гласът ми прозвуча доста по-различен от предишния ми тембър...

» Източната стена