Откриване на първата учебна година

Лекият бриз развяваше дългите тъмносини завеси, нахлувайки през отворения прозорец. Полъхът достигна до застаналата пред огледалото в дъното на стаята жена и нежно докосна босите й крака. Това обаче не й направи голямо впечатление - бе прекалено обзета от отражението си. Поначало се смяташе за красива, но днес определено се беше постарала доста. Бе облякла дълга рокля, чийто черен тюл се спускаше чак до стъпалата й, които след няколко мига щяха да се озоват в красиви, но семпли черни обувки на не особено висок ток. Косата си бе вдигнала на небрежен кок, тъй като не смяташе за много уместно да бъде със същата прическа, с която е и всеки ден. Жената се завъртя веднъж бавно, така че да се види от всички страни, на лицето й грейна самодоволна усмивка и тя вече бе готова да слезе на първия етаж.
Още докато наближаваше залата, в която щеше да се проведе откриването на годината, тя дочу бавна и успокояваща музика, лееща се през коридора. Това я накара да се почувства още по-добре и, забързвайки крачка, скоро се озова в залата. Макар самата тя да бе организирала украсата и подредбата, бе изумена от резултата. Всичко около нея бе в бледосини нюанси, включително завесите и покривките върху масите. Чиниите бяха бледооранжеви и се открояваха от общата синя атмосфера. По малките кръгли масички бяха насложени вази със свежи летни цветя, дребни и незабележими от далеч, но най-красивите растения, погледнати от по-близо. От тавана висяха малки и по-големи хартиени звездички, които се завъртаха в красив танц от нахлуващия през няколкото отворени прозореца вятър. Всичко бе прекрасно и караше директорката да се чувства с една идея по-спокойна, което определено й бе нужно.
Жената тъкмо се бе запътила към ъгъла, на който щяха да се раздават напитките, когато първите ученици започнаха да влизат. В този момент тя напълно забрави какво щеше да прави и отново започна да се притеснява.
- Хайде стига толкова, какво се притесняваш за глупости.. - промърмори си тихо тя, с надеждата малко да успокои нервите си, но това не подейства. Така или иначе нямаше и много време за притеснения - за по-малко от десет минути залата се изпълни с разговарящи момчета, смеещи се момичета и тук-там се намираше някой учител, който, с усмивка на лице, им правеше забележка да не са толкова гръмогласни. Жената реши, че няма какво друго да направи, освен да иде на мястото си и да започне с речта си.. за която внезапно се сети, че въобще дори не се бе подготвила. Пое си дълбоко въздух, за да спре да изопва нервите си все повече и повече, и с лека крачка се запъти към нещо подобно на подиум, където щеше да говори.
- Кхъм. - младата жена прочисти леко гърлото си и внезапно всички погледи се насочиха към нея. "О боже Господи, не, това е ужасно", помисли си тя с намерението да изчезне от там и да остави учениците сами да си празнуват. Но знаеше, че това е важно и трябва да се справи, за да спечели тяхното уважение, затова се опита да събере повече смелост и отново заговори. - Здравейте, както знаете, а може и да не знаете, аз съм Силфида Дуфасие и поради неприятни обстоятелства вече аз съм вашата директорка. На най-новите ни ученици, а именно т.нар. Сребърни гарвани, ще им пожелая приятна първа година в училището "Дартмур", а на останалите ще пожелая също така приятна, но поредна година тук. И тъй като забравих да си подготвя реч, а не зная какво друго да кажа, ви призовавам да се нахвърляте на храната и напитките, а през това време може да се насладите и на приятната музика, която диджеят ето там - и тя посочи вдясно от себе си, където млад мъж помаха на насочилите се към него глави - може да пуска по ваше желание. - жената се усмихна леко на последвалите аплодисменти, тъй като не очакваше подобни, и побърза да изчезне от микрофона, като се запъти към масата, на която седяха останалите учители. Досега не бе говорила кой знае колко с който и да било от тях, но се надяваше сега да успее да завърже някое приятелство, или поне нещо подобно на приятелство.

Сиси се опитваше да не подхожда скептично към началото на новата учебна година. Може би този път щеше да потръгне по-добре. Може би вече високите й оценки щяха да се повишат още. И щеше да се кара по-малко с учителите, дори с тези, които не харесваше. Дори имаха нова директорка, а нима това не значеше ново начало? Може би нещата щяха да се подобрят и тя щеше да се чувства по-добре в 'Дартмур'. Сякаш наистина принадлежи там, а не сякаш родителите й са я захвърлили там, защото не знаят какво да правят с нея.
За съжаление обаче това, което не можеше да се промени, беше постоянно заобикалящата я клика от чуруликащи момичета, които да коментират всички около нея без миг почивка. С други думи, най-добрите й приятелки.
- О, Сиси, изглеждаш страхотно тази вечер! - изписка Анжелик, която носеше новата си червена рокля за пръв път по случай новата учебна година. Нарциса, естествено, също се бе постарала да изглежда добре - макар да не бе впрегнала особено много усилия в тази задача. Тоалетът й беше, за нейните стандарти, изключително скромен, но тя го харесваше. Отиваше на цялата й визия на момиче, идващо от друг свят.
Тя се усмихна ледено на Анжелик и не си направи труда да благодари за комплимента. Не беше глупачка. Беше напълно наясно, че приятелките й говорят зад гърба й постоянно, че някои от тях й завиждаха или дори я мразеха. Но нямаше значение, най-вече защото въпреки всичко говореха за нея.
- Как мислиш, дали се разрешава алкохолът? - зачуди се на глас Нарциса. Анжелик я изгледа наполовина изненадано, наполовина раздразнено.
- Но Сиси, нали знаеш, че не е добре за...
- Млъкни. - рече Нарциса с тихия си, кадифен глас и остави приятелката си, насочвайки се към директорката, която току-що беше дала реч. Изглеждаше симпатична. Може би щеше да се окаже такава в действителност.
- Госпожо директор! - подвикна момичето на жената, която се бе запътила към учителската маса и не я чу. - Госпожо... Професоре... Госпожице Дуфасие! - провикна се накрая - а това хич не беше в неин стил. Директорката най-сетне се обърна с въпросително изражение. Нарциса се усмихна.
- Аз съм Нарциса Ларóш, ученичка в училището вече втора година. Приятно ми е. - рече тя и направи лек реверанс... след който й се прииска да се удари по главата. Глупачка. Не си при Кралицата все пак. Няма нужда от толкова много маниери.
И слава Богу, че не беше. Мразеше официалните визити при разни благородници.
- Както и да е, забелязах, че залата разполага с бар. - рече момичето с деликатния си глас, опитвайки се да изглежда толкова невинна, колкото е възможно.
Алкохолът не беше истинската причина да я заговори - е, или поне не единствената. Всъщност искаше да си намери по-интересна компания от група клюкарстващи момичета.
- Чудех се дали и ние, учениците, можем да се възползваме от него, ако е нещо леко? Червено вино, може би? - продължи Нарциса, като наклони глава леко настрани с най-очарователната усмивка, която успя да докара, и която обикновено вършеше работа.

Силфида точно бе понечила да започне разговор с учителката до нея, когато едно момиче я извика по име. Това доста я учуди, тъй като не очакваше още през първите десет минути някой вече да се е сетил за нея, но беше факт. Жената погледна момичето въпросително, макар и да се досещаше какво щеше да я пита, наблюдавайки изражението и движенията й, присъщи на човек, който ще поиска нещо. Тя изслуша молбата на момичето на име Нарциса с лека усмивка и накрая й отговори:
- Но, разбира се, можете да пиете по-лек алкохол, барманът знае на кого какво е позволено да пие. - думите й зарадваха момичето, но тя продължи да стои при нея, макар да бе получила каквото искаше. - Има ли нещо друго? - запита я Лили, но преди Нарциса да успее да й отговори, приятелките й я повикаха. Младата жена й се усмихна отново, подканвайки я да отива при другите момичета. Усети, че тази второкурсничка бе по-различна от останалите, имаше нещо в нея, което караше Силфида да я чувства по-близка. Не знаеше какво точно бе това, но бе сигурна, че скоро ще разбере. Може би дори прекалено скоро. С нейното любопитство и жаждата й да знае всичко нямаше да й отнеме особено много време, за да узнае всичко за това момиче. Макар че, от друга страна, не искаше да се бърка в работите й и .. за бога, тя дори не можеше да си представи как би могла да бъде близка с някой почти десет години по-малък от нея! Но може би нещата щяха да се променят.. Все пак сега живееше нов живот, трябваше да забрави за родния си град, за баща си и дома си, колкото и да не й се искаше. Но те вече бяха минало, и ако постоянно мислеше за тези спомени, те щяха да я теглят назад и да й пречат да се издигне. А тя бе амбициозна и трябваше да се издигне. Да постигне нещо, да бъде запомнена. Не да бъде част от общата маса, неразличима песъчинка сред целия пясък. И определено щеше да се бори за тази си мечта..
Силфида тръсна леко глава, за да се отърси от тези глупави размисли. Бе на празненство, а за какви неща си мислеше? Вероятно й трябваше още вино, за да се поотпусне. Определено й трябваше още вино. Жената тръгна към бара, където обаче трябваше да поизчака известно време, тъй като се бе насъбрала опашка.

Нарциса стисна устни недоволно, но се върна при останалите момичета. Може би някой друг път, помисли си нещастно, като метна още един поглед към масата на учителите - вероятно обсъждаха далеч по-смислени неща от новите обувки на еди-кой-си. Засега обаче, на нея щеше да й се наложи да се примири с групичката си.
За нейно огромно съжаление, на този етап вече всички бяха пристигнали. Момичето си прикачи обичайната усмивка на лицето и започна да се усмихва и да кима на всички и на всяка казана й дума - била тя за поздрав, или като коментар към облеклото й. С още една тиха въздишка Нарциса се насочи към бара и целия рояк последва примера й.
Щом стигна до бара, дойде нейният ред и барманът я попита какво ще иска, тя се зачуди каква е дефиницията на 'лек алкохол'. След кратък размисъл рече с обичайния си нежен глас, който звучеше като повей на вятъра:
- Една чаша червено вино, моля.
След като получи поисканото - и плати за него - тя се отдалечи и се настани на една маса в далечния край на залата, извади едно списание от чантата си и се опита да се скрие с него, като се надяваше, че на останалите ще им отнеме време да я намерят.
Къде ти такъв късмет.
Само след пет минути, около нея отново се беше вдигнала врява от поне десетина момичета и пет-шест момчета, като всички се надприказваха и крещяха колкото им глас държи.
Може би наистина беше време Нарциса да си намери по-интелигентни приятели.
- Здрасти, Сиси, как си? - обади се тежкарски някой до нея. Нарциса се обърна с една вдигната вежда, за да срещне оловносивите очи на Ейдриън Макмилън - момче, което миналата година й беше нещо като приятел.
Момичето отправи още един изпълнен с копнеж поглед към масите където обикновените ученици - защото, представете си, в тази гимназия имаше и хора, които не бяха безбожно богати разглезени хлапета като заобикалящите я и вероятно самата нея - седяха с обикновените си приятели и се смееха безгрижно.
Помисли си как с който и да е друг - независимо дали с другите ученици или с преподавателите - щеше да си изкара много по-добре.
Вместо да направи каквото и да е по въпроса обаче, Нарциса се обърна към Ейдриън с леко измъчена усмивка, която той, естествено, не забеляза. Всъщност, май той забелязваше само себе си.
- Супер, как е при теб?

Прием.
До сега никога не бе ходил на нещо, наречено "прием", а така нареченото събитие представляваше просто голяма маса с всички скучни учители на нея, и няколко по-малки, явно предвидени за учениците. По-голямата част от тях не се задържаха на едно място. Местеха се, разговаряха оживено, разменяха местата си, сочеха се с пръсти и щъкаха из цялата зала.
Това ли беше "прием"? Галеното име на "бал", може би, тъй като всички момичета бяха наконтени с рокли и прически сякаш завършваха средното си образование. Учителите и те се бяха пипнали - костюми, скъпи рокли... личеше си по материите, по блясъка и лукса, който излъчваха. Дрехите на Кори също бяха маркови, макар и от магазините за преоценени стоки. Всъщност там се намираха много готини тениски XS, които никой не купуваше, защото не можеше да натика всичките си меса вътре, а освен това черните панталони издържаха много повече отколкото тези, които си поръчваше от интернет за паунд и деветдесет, без доставката. Косата му стърчеше в ляво и той от време на време отмяташе русия перчем с подухване насочено нагоре, което откриваше неодобрителният му поглед.
Не разбираше само защо трябваше да учи? Не виждаше никакъв особен смисъл в образованието, само глупости, които никога нямаше да му вършат реална работа в живота. Всъщност единственият плюс, който виждаше бе общежитието, чиито такси бяха намалени заради социалното му положение. Значи все пак имаше някакви плюсове да не си кой знае какво богаташче. Пък и смяташе, че с евтините си, смъкнати черни панталони и изтъркана тениска изглежда далеч по-истински от всички напудрени от родителите си деца в залата. Поне можеше да си закопчава циповете сам.
Сега всичко, което оставаше бе училището да започне. Да видим... трябваше му учител, който да изтезава и тормози, за да се забавлява в часовете, също така му трябваше някой, който да се връзва на глупостите му и да се пали лесно. Да, щеше да е много скучно, ако не можеше да запали това-онова. А защо не и цялото училище? Метафорично, разбира се, Кори не обичаше да е в центъра на събитията, а само да се подписва отдолу като подстрекател и всеки да знае за деянията му едва след като те са отминали.
Виж, с учителите беше друго. Изгледа преценяващо цялата маса. Нищо интересно, никой, който да се впрегне достатъчно на простоватото му поведение, всички имаха вид на хора, които далеч нямаше да се впечатлят от него. А той толкова отчаяно искаше да се забавлява. Вярно, че директорката беше доста млада, можеше да му бъде по-голяма сестра, която също да тормози, но все пак беше директорка. И я съжаляваше, до някъде. Макар да изглеждаше сериозна и сдържана, дори може би малко хладна, при по-внимателно вглеждане се виждаше нервността под дебелия пласт кожа, който покриваше истинското й лице. И все пак беше лудост - дори за него, да се заяжда именно с нея. А и горката тя, трябваше да се оправя с цялата тази сган, само той липсваше да й се качи на главата. Не, не беше толкова коварен, просто искаше да се забавлява.
От друга страна, на масата имаше друг екземпляр от учителското тесто, който далеч изглеждаше по-податлив на тормоз. Беше симпатичен млад мъж, с кестенява коса и... ами нищо особено, освен че изглеждаше като загубеняк. Кори обичаше да тормози загубеняците. Само един поглед в заблудените му очи и можеше да разбереш, че наистина е бил такъв в гимназията. Какво му имаше, че искаше да се върне под формата на преподавател? Да си отмъсти на тези като него, дето са го тормозили като малък? Ха. Да видим. ЗАгубенякът си остава загубеняк, мислеше си Кори и усмивката му кривеше малката халка на долната му устна. Сигурно преподаваше история. Или физика. Или нещо още по-скучно и досадно. Имаше ли нещо по-скучно от историята и физиката? Може би химия, математика... при мисълта за формули и числа нещо дълбоко в него се надигна и му се прииска да повърне.
Числа и формули. Мамка му, как можа да забрави, че започва учебната година? И щяха да го скъсат от учене на напълно безполезни и излишни за живота неща.
Определено трябваше да тормози някой от преподавателския състав, така както те щяха да тормозят него с изпити и тестове. Трябваше да има баланс в този живот, а Кори силно вярваше в баланса.
Точно така.
Докато разсъждаваше над баланса в живота, някой ненадейно го изтръгна от мислите му.

След десетина минути Нарциса вече беше отегчена до болка. През ваканцията бе забравила колко обсебваща е компанията на приятелите й, и за нейна изненада дори тя със своите перфектни маниери не можеше да ги изтърпи - нито безсмислените спорове на всички, нито постоянните клюки на момичетата, нито дори спречкванията на момчетата. Как изобщо се бе забавлявала от това миналата година?
Почти се презираше за това. Да, лекомислието й беше осигурило доста висока позиция в хранителната верига на гимназията, а и родителите й бяха доволни - все пак се движеше с елита, където бе предполагаемото й място - но момичето вече не можеше да понася постоянните преструвки и от двете страни - че те я харесват и че тя харесва тях.
Почака докато всички се разсеят с нещо и успя да се измъкне от масата, на която седеше. Трябваше й някой друг, с който да започне разговор. Спешно. За щастие бе сравнително добра в социалните контакти.
Като пристъпи на няколко крачки разстояние от масата на приятелите си - позната още като масата-на-която-седят-всички-богаташки-дечица-на-които-останалите-ученици-тайно-се-подиграват - и решително се огледа около себе си. Твърде шумни, твърде тихи, твърде в стил 'клуба по математика'.... Това бяха мислите, които прелитаха през ума на момичето, докато подбираше следващия си събеседник за разговор. Сбърчи нос претенциозно. Толкова ли нямаше някой, който да...
Изведнъж погледът й се спря на едно момче, стоящо само на няколко метра от нея. Изглеждаше... нормален. За разлика от почти всички останали в това училище. И, дори още по-добре, непознат. Това й осигуряваше стабилно предимство - не го беше срещала преди, значи той нямаше как да е изпълнен с предразсъдъци към нея... вероятно. Пък и щеше да направи добро впечатление, ако общува с новопристигналите ученици.
Поемайки дълбоко дъх, Нарциса реши да си опита късмета. Едно ново приятелство с някой извън кликата й нямаше да я убие. Нали? Тя пристегна леко сатенената панделка в русата си коса, днес оформена на букли, и тръгна към него, преди да е успяла да размисли.
- Здравей. - рече тя уверено, малко внезапно изниквайки иззад гърба на момчето. Видя, че той се стресна, но това ни най-малко не я смути. Усмихна се и подаде ръка за поздрав. - Нов си, нали? Не съм те виждала тук. Аз съм Нарциса Ларош.

- Шифт... ъъъ... Кори Шифт... - несигурно каза, сякаш самия той не бе убеден в правотата на името си.
Нямаше навика да говори с момичета, облечени в бели рокли. Изглеждаше като булка - с начупената си руса коса и елегантна рокля с едва доловими детайли, които танцуваха по нея и се рееха с всяко движение на момичето. Не се ли беше престарала малко или той не бе положил достатъчно труд по собствения си външен вид.
Сякаш му пукаше. На първия си учебен ден отиде с дънки, макар и чисто нови. Майка му ги бе купила, а той ги съсипа още преди да се строи в редицата. И въпреки, че умираше от срам, заобиколен от купища непознати, всъщност пет пари не даваше за ожулените си колена, които прозираха през претрития плат.
И все пак, личеше си, че момичето е от заможно семейство, което за Кори значеше едно - негодна за разговор. Не не, беше си идеална за разговор, той можеше да говори и за глупави неща, като последната колекция на Прада, новия модел Ролекс на пазара и измамите при интернет пазаруването. Просто не виждаше защо трябва да си дава труд за някой, който щеше да го засипе с обичайните въпроси - боля ли те като се пробива, ще оплешивееш до 20 с това изрусяване и бла-бла, които го изнервяха и - дори да не го показваше - го караха да изпитва абсолютно снисхождение към обекта.
- Нов в училище или заек? - опита се да изясни тя, след като той не отговори на въпроса й.
- Алергичен съм към моркови.
Дали беше глупав или се правеше на глупав? Нарциса повдигна едната си въпросително вежди, с което го подканваше да се изясни. Не толкова алергията към моркови, колкото логиката в изказването си.
- Смисъл... знаеш, на първия учебен ден. Как замерват зайците с моркови. Чувала ли си онази история за заека, дето го пребили с моркови толкова жестоко, че дори извикали линейка... и училището не работило цяла седмица? - пое си въздух. Защо все трябваше да дрънка глупости? Не можеше ли просто да се слее с обстановката и да се държи като сноб? Освен това хората или го мислеха за откачалка, което го дразнеше, или за много готин и забавен - което също го дразнеше.

Нарциса все още изучаваше Кори с донякъде научен интерес - почти не бе общувала с обикновени тийнейджъри - когато той направи последния си коментар за пребития от моркови заек. Макар да знаеше, че не би трябвало да реагира така, тя усети как устните й се извиват в лека усмивка. Да. Майка й щеше да се възмути, ако види, че се забавлява от такива неща.
Момчето й се донякъде притеснен,о затова реши да подходи приятелски - макар той изглежда имаше странен характер, повечето хора бяха доволни, когато някой ги въвеждаше в новото им училище.
- Знаеш ли, Кори, може и да намериш своето място тук. - рече Нарциса и усмивката й за разнообразие беше искрена. - Аз съм тук от миналата година. - продължи тя, като отпи малка глътка от виното, което все още държеше в ръка. - Знам, че изглежда като доста гадно местенце в началото, но след месец-два става търпимо. На мен дори започна да ми харесва, но аз май просто развих Стокхолмски синдром, така че може би не съм добър пример.
Момичето въздъхна леко отчаяно. Нямаше представа как се създават приятелства по естествен път. Повечето от хората, с които се движеше сега, бяха нейни познати от детството й, с който я бяха запознали родителите й на някой прием или нещо подобно.
След миг забеляза, че момчето я наблюдава по същия начин, по който и тя него. Очевидно просто идваха от различни светове, но Нарциса храбро реши да не се отказва. Може би, за разлика от случая с нейното обкръжение, откровеността можеше и да е на нейна страна този път, така че реши да се държи малко по-открито.
- Хм, бих те запознала с приятелите си или нещо такова, но не го препоръчвам на никого, който не иска да умре от скука или раздразнение, така че... - тя се настани на най-близката свободна маса, като тръсна чашата си с вино на нея и се усмихна колебливо, вече не така сигурна в себе си. - ...Можеш да седнеш при мен... може би?

Постоя няколко секунди, загледан в нея. Изглеждаше сравнително спокойна, нямаше вид на човек, който се пали лесно. И все пак бе леко нервна, вероятно от началото на учебната година. Всъщност всички бяха поизнервени от суматохата, официалните събития обикновено предполагаха известна доза еуфория. И все пак се чудеше - дали беше искра или само моментна нервност.
Нямаше как да е сигурен дали Нарциса ще бъде човекът тук, с който щеше да превръща скучните учебни дни в истерия и да се забавлява, както само той си знае, но пък можеше да й даде шанс. Може би под маската на бялата рокля и прилежната прическа се криеше нещо повече от поредната богаташка щерка.
Накрая седна на масата до нея и сложи левия си крак върху десния, без да се притеснява, че подметката му опираше обвитото му в плат бедро - нали все някога щеше да стане за пране така или иначе?
- Честно казано не горя да се запознавам с който и да е. Ако някой има желание, да заповяда - отговори той на странното й предложение да го запознае с останалите си приятели. Явно самата тя нямаше особени мераци да общува с тях, щом се натресе именно на него.
Сама използва думи като "умре от скука" и "раздразнение". Сякаш някой бе способен да го издразни повече, отколкото самия той... а скучните хора... бяха най-интересни именно защото в скуката на своето безинтересно съществуване можеше да се внесе далеч повече смут, което му беше достатъчно за забавленията, които плануваше да предприеме в социален план през годината.
Да, очертаваше се дълга година и колкото повече "скучни" хора имаше, които му се връзваха, толкова по-забавно щеше да му бъде на него, докато накрая завърши.
Определено трябваше и да завърши, нямаше намерение да бута още една година същите глупости, така че от време на време вероятно щеше да се налага да чете... бързо прогони мисълта за учене от главата си, беше му неприятна и далеч не толкова забавна колкото предните.
- Та... като ветеран на заек... разкажи ми нещо за учителите? - усмихна се той към нея, макар погледа му да шареше към масата с преподавателите.

Учителите. Това поне беше тема, в която Нарциса беше в свои води. Тя обърна леко стола си в страни, за да може да наблюдава масата на преподавателите.
Тъй като училището се водеше 'гимназия по изкуствата' или нещо подобно, повечето нормални предмети липсваха и тя не можеше да е по-благодарна за това. Физиката, химията и математиката не бяха неща, с които искаше да се занимава. Винаги се проваляше с тях, а тя особено много ненавиждаше неща, с които не се справя.
Момичето огледа учителите и започна да говори, вземайки думата изведнъж с вида на човек, който има намерение да говори доста дълго време.
- Ами, както може би се досещаш, повечето са хора на изкуството. Половината от тях са луди. - заяви Нарциса добродушно. - Но това е повече, отколкото може да се каже за учителите в предишния пансион в Шотландия, където ме бяха пратили, така че не се оплаквам. Директорката е нова; доколкото знам, ще ни преподава литература и фотография. - момичето кимна към жената с червеникаво-кафявите коси, която седеше полуобърната към тях. - Не мога да я сравня с миналата, защото видях въпросната само два пъти за предишната учебна година. - тъй като бе възпитана, че не е учтиво да заковаваш поглед за прекалено дълго време в един човек, Нарциса се обърна обратно към масата, на която седяха с Кори и отпи малка глътка от червеното си вино.
- Хм... онзи мъж там? История. Ако се отнасяш добре с него и той се отнася добре с теб и затова има мир, така че любимият ми предмет си остава непокътнат. - измърмори тя последната част от изречението и след това премести поглед на бледата тъмнокоса жена, която седеше до господин Томпсън. - Госпожица Розие. Преподава актьорско майсторство и е леко... - Нарциса се прокашля деликатно. - ...ексцентрична. Но е добре настроена към нас. Професорът по музика може да бъде доста строг, което си е странно. - рече и посочи може би единствения малко по-възрастен сред учителите. Все пак, това трябваше да е развлекателен предмет, а не час за назубряне на историята на музиката, както споменатият професор смяташе, че трябва да бъде, помисли си Нарциса и недоволно сбърчи нос, но продължи почти без пауза. - Доколкото знам, тази година пристигат нови учители по повечето езици, защото обучението ни трябва да 'мине на ново ниво'. Което, за съжаление, май значи, че учителите ще приказват на френски, испански, иврит или там на каквото сме се записали, още от първия ден. - допълни момичето мрачно. - Госпожица Джонсън... - момичето направи едва забележим жест с ръка към високата русокоса жена, която седеше точно с лице към тях. - ...е нашата очарователна учителка по астрономия. За щастие, тя наистина обича работата си, така че часовете при нея са приятни, макар и половината от тях да се провеждат след полунощ, за да можем да видим звездите.
- На последния стол - продължи Нарциса, като дори не погледна към мястото, защото знаеше, че ще е празно. - Би трябвало да седи учителката ни по езда, но тя, както обикновено, е някъде навън. Мисля, че има фобия от затворени помещения. - допълни момичето поверително и потръпна при спомена как две момчета от нейния курс миналата година бяха затворили преподавателката в килера с принадлежностите за езда, за да видят как ще реагира. Струваше й се, че пронизителните крясъци на жената още кънтяха в ушите й. - Леко е отнесена, но ако веднъж й привлечеш вниманието, може и да завържеш разговор с нея.
Нарциса млъкна рязко и сведе поглед към чашата в ръцете си, но вместо да отпие от нея, просто започна да върти дългото й столче между пръстите си.
- Ами ти... - не беше сигурна как да зададе въпроса си. - Какъв е талантът ти? - изстреля накрая. - Моите основни цели за професия са режисьор или писателка. Ти за какво учиш?

- Ъ... целта ми е да видя края на гимназията на документ, подписан от директорката - ухили се Кори.
Мда, в действителност не се замисляше много за каквото и да е. Беше видял достатъчно съсипани планове на по-големите около него, затова си правеше своите без да се съобразява с училището и да го включва в перспективата си за бъдещето. Така де, в крайна сметка на кой му трябваше училище, за да се оправя с живота? Можеше да пише, можеше да наблюдава и разбира хората, да им дава съвети, да ги насочва и напътства... беше изгледал достатъчно филми и смяташе, че има добра представа за човешката психология. От него щеше да стане страхотен барман. Само трябваше да се научи да прави кафе и коктейли. Едва ли в училище щяха да го научат да прави коктейли.
Мислейки за коктейли, Кори се загледа в чашата с вино в ръката на събеседницата си. Може би и той трябваше да си вземе нещо за пиене. Може би дори нещо по-силно, за да прогони нервността си, макар да знаеше, че дори не многото количество бяло вино му не му се отразяваше добре.
- Значи... нямаш нещо, в което си по-силен? - предпазливо попита Нарциса. Момичето предположи по безгрижния му тон, че вероятно го е засегнала и реши да отстъпи крачка назад.
- А не... определено ме бива в литературата и астрономията. Просто не обичам да си давам много зор. В предишното си училище се скарах с преподавателката, защото се опита да ми остави 5ца за годината. Беше голяма война, но я спечелих.
Нарциса се засмя. Не беше сигурна дали да вярва на историята му или не, макар кехлибарните му очи да изглеждаха искрени. Но дори да беше измислица, поне беше забавно, а това стигаше, за да я накара да се усмихне.
- ...Наложи се да запиша и история. Не за друго, просто смятам, че е най-скучния предмет на света, а другите неща не ме вълнуват особено. Но поне ще мога да поспя в един от часовете или да си почивам, да се занимавам с нещо странично... все ще се намери нещо полезно за правене по време на час - той продължаваше да се усмихва лъчезарно, сякаш собствените му планове го грееха отвътре - А ти... така като гледам, доста сериозно гледаш на себе си... да не би вашите да те натискат да поемеш контрол над фирмата, след като завършиш гимназия? - не беше напълно убеден как това се изплъзна от устата му. Трябваше да спре да дрънка глупости...

Ричард стоеше на масата си, ръце в джобовете, не беше особено уверен в положението си на учител, струваше му се сякаш беше едва преди няколко години когато той стоеше на същата онази маса от която сега учениците го оглеждаха си интерес, някой, а други просто го оглеждаха и преценяха дали е от строгите учители или просто някой на чиято глава могат да се качат. От както дойде не беше обелил и дума с другите преподаватели, стоеше загледан в чинията си и чоплеше яденето вътре старателно отбягвайки контакт, сякаш това можеше да го спаси от неизбежните странни разговори в който той в крайна сметка просто щеше да се чуди какво и как да отговори.
Прокарвайки ръка през късата си коса, погледа му се засече със този на едно от момчетата, струваше му се нов, точно от онези който не харесваше в гимназията, уверени, държащи се така сякаш светът беше техен. Ричард мразеше този тип хора, не че някога би позволил личното му мнение да се отрази на отношението му към учениците, но просто нещо в погледът на това хлапе, го караше да стиска гневно юмруци, за момент той се помоли той да не е в неговия клас, после мислено се смъмри за посоката на мислите му. Избърса ръце в панталоните си като се изправи неуверено, поемайки си няколко пъти въздух, Ричард реши, че най - удачно щеше да е да поздрави учениците. Докато вървеше натам, ръката му неволно пое към вратовръзката, проклинайки за пореден път, че беше решил точно днес, да слага вратовръзка. Мразеше вратовръзки, бяха твърде стегнати, лесни за цапане и като цяло не в негов стил, не че нещо можеше въобще да се нарече негов стил.
Когато най - накрая стигна масата, Ричард се подпря на стола на Нарциса, като и се усмихна неволно. Пристигайки точно в момента в който русото момче бръщолевеше за бъдещите си планове да спи в часовете му. Беше едно да не харесва история, много хора не харесваха история, но беше съвсем друго да си прави планове да разваля часовете му.
- Не бих Ви съветвал да спите точно в моите часове. - той се усмихна доколкото можеше на русия младеж. - Ако отношението ви към предмета ми е такъв предлагам Ви да не го записвате на първо място. Аз съм Ричард Томпсън, но предпочитам учениците ми да ме наричат Рик.
Ричард изпъна ръка към облеченият в черно младеж. След което се обърна към Нарциса, за да я поздрави.

Загубеняк.
Кори се опита да прикрие усмивката, провокирана от перфектната му преценка за очилатия преподавател срещу му. Определено барманството щеше да му се отдава. Ако не друго, то поне бакшиши, за да бъде личен-барман-психолог щеше да получава.
Опита се бързо да се откъсне от мислите си и да изкочи с някоя от неговите готови фрази за такива ситуации, но реши, че е твърде рано да си показва рогата. Докато реагира обаче, Ричард вече се здрависваше с Нарциса, явно подразнен от факта, че Кори не му подаде ръка. Толкова бързо ли течеше времето?
- Ъъъ - засмя се Кори с ръка на тила, сякаш прикриваше слабото място, откъдето бе изкочила засадата на Томсън - Нещо не сте ме разбрали, г-н Томсън... говорех на Нарциса, че до сега обикновено спя в историята, защото преподавателите дрънкат толкова монотонно и флегматично, че освен да заспиш няма на къде... може да проверите в документите ми, че съм доста силен по история, но това определено не се дължи на бившите ви колеги - Кори се потупа гордо по гърдите. Естествено, това, като всичко останало бе лъжа. Ричърд нямаше нужда да гледа в никакви документи, за да знае, че Кори беше двойкаджия по история. Въпреки това продължи - Така де, вие какво бихте предложили да запиша? Химия? - той се изсмя. Преподавателя срещу него го гледаше студено, без да реагира, макар русокосия младеж да виждаше неодобрението в погледа му. Нарциса само ги наблюдаваше с нескрито притеснение - разговоря явно я смущаваше, не бе свикнала на провокации от този характер, макар да бе готова да се намеси ако започне да става твърде напечено.
- Тогава няма нужда да говоря с директорката за презаписване на часовете, кито ще изучавате? - той повдигна очилата си с пръст, същите тези очила, които прикриваха иначе мекия му поглед и го караха да изглежда строг и остър.
Кой ли се опитваше да заблуди? Та той му говореше на "вие" сякаш бе... добре де, сигурно си беше някаква форма на уважение, но Кори го сметна за обидно. В крайна сметка беше на 15, не на 35, като него. До сега никой учител не си беше позволявал да му говори на Вие!
- Не, не, не - засмя се и изстреля Кори без да се замисли. Ако още в началото смени часовете, в кой час щеше да спи? Определено нямаше да бъде в музиката! - Историята е просто перфектиня предмет! С всички тези неоспорими факти и години. Като една дъъъълга и суховата приказка, която няма особено достоверно начало и абсолютно никакъв край, който да бъде официален край... точно каквито ги харесвам - звучеше максимално искрено. А и така си беше. Кой харесваше любимите му истории да имат край? Само където нещата с историята не стояха точно така. Кори нямаше търпение да чуе дрънченето на звънеца, след като бе издраскал тетрадката си или се беше наспал, а оставаха още 10 дълги минути, в които трябваше да слуша за някакви си крале, живели преди стотици години, правили Бог знае какви неща, които него далеч не го интересуваха. Така де, нали живееше в настоящето, за какво му трябваше миналото?

Кретенче.
Ричард едва се сдържа да не завърти очи към тавана, когато русокоското започна да говори. В крайна сметка беше преценил правилно хлапето, което сега стоеше срещу него сучейки локуми. За разлика от него Ричард обаче не беше на 15 и отдавна беше виждал ученици който се опитваха да пробутат същите номера като него, не успя обаче да скрие усмивката си, разсмян от глупостите който той говореше.
- Сигурен съм, че е така г-н ...? - той повдигна въпросително вежда иззад очилата си, който носеше повече от навик вече, не толкова от нужда като ги намести отново върху носа си, нещо което се опитваше да избегне, някои навици изглежда умираха по трудно от колкото предполагаше.
-Шифт , Кори Шифт - момчето му се усмихна самонадеяно отсреща.
- След като сте чак такъв ентусиаст към историята и искате тя никога да не свърши, тогава утре ще очаквам да сте на първия чин, точно срещу бюрото ми, нали? - Ричард оголи ред бели зъби.
Той наклони глава на една страна като се усмихна с ъгълчетата на устата си, зле прикривайки факта, че се чувстваше донякъде победител. Въпреки, че беше учител от едва няколко години, Рик вече беше усвоил някой от учителските навици и докато говореше със Кори, ръката му се плъзна по рамото на Нарциса след като и хвърли поглед в който сякаш я включваше в някаква лична шега между тях двамата и Кори.
- Ще направя всичко по силите си утрешният урок да е възможно най - дълъг и монотонен, точно каквито ги харесвате Шифт.

Да, този тип определено искаше да отмъсти на всички темерути, които го бяха тормозили в училище. Какво си мислеше? Че Кори не го бяха тормозили? Тормозиха го и още как. Богаташчета, кретени, футболисти, смотани учители по история... но той не обичаше да остава длъжен на никой от тях, особено на последните, понеже бяха значително най-лесните мишени. Какво щеше да му направи? Да го изпита? Да го набие? Най-много да му напишеше някоя двойка. Голяма работа. Нямаше да му е първата, а и не му пукаше дали ще бъде последната.
Но на Нарциса явно й пукаше.
- Сигурна съм, че урока ще бъде много интересен - намеси се в разговора им, с надежда да го прекрати или поне да го обърне в по-благоприятна посока.
Рик се усмихна. Да, плановете му за първия час доста се измениха от първоначалното, но си струваше, за да види измъчената физиономия на русолявото хлапе, което го гледаше надменно изпод щръкналия си перчем.
- Сигурен съм, че ще се справите блестящо - включи се в хвалбата той, след кратка пауза - Имате вид на страхотен учител по история, вярвам, че ще ме отегчите до смърт - Кори се огледа наоколо - Дали няма бяло вино наоколо - след което се запъти към ъгъла, където раздаваха напитките.
Какво си мислеше този загубеняк? Че щеше да му се остави току-така? Сам си беше виновен, че е станал даскал по история. Кой луд се хващаше на това хоро доброволно?
По пътя си подмина няколко зубъра. Да, навярно и те щяха да станат същите като него след няколко години. Загубеняци. Толкова злоба се криеше в интровертната им комплексарщина. Никой не ги разбирал, горките гении. Ако беше отделил малко повече време в гимназията да избяга от училище и да се понатиска с някое момиче, навярно нямаше да е такъв свадлив задръстеняк и в зрялата си възраст. Злобен, при това. Кори нямаше намерение да се заяжда безпричинно, само да се шегува. И да си почива. Но този Томсън... току що му бе обявил война.

- Нещо такова. - отговори Нарциса уклончиво на въпроса за семейната фирма и понечи да допълни нещо, когато учителят им по история дойде.
Момичето поздрави учителя си , а след това започна да следи с жив интерес репликите, разменени между мъжа и момчето, макар да не си бе представяла, че ще слуша такъв разговор в новото си училище. Рядко някой тук се опълчваше на учител открито. Тя самата не харесваше няколко от тях, но се отнасяше с добродушно невежество към предметите им.
Припомни си как в миналото й училище постоянно дразнеше учителката си по математика, но въпреки това, оттогава се бе превърнала в младата дама, която майка й очакваше да види. И сега не си позволяваше нищо подобно с никой. Но пък, от друга страна, тук нямаше математика, а обикновено учителките по математика бяха единствените способни да я изкарат от равновесие в час.
Така че чувствата й, докато наблюдаваше Кори и господин Томпсън, варираха от разразнение - как можеха да се хващат толкова лесно на заяжданията един на друг? - през респект (към учителя й, а също така и на Кори) и чак до надежда, че спорът няма да се задълбочи. Току-що се бе измъкнала от една споряща за всичко групичка и нямаше никакво намерение да се нацежда в друга подобна.
Затова накрая реши да се намеси.
Не й беше в стила да се подмазва, но и това, което бе вметнала по обичайния си деликатен начин в спора, не влизаше точно в графата подмазване, така че не се чувстваше сякаш е изневерила на себе си. Историята беше един от любимите й предмети още от миналата година и господин Томпсън всъщност й беше симпатичен.
- Сериозно ли? - смръщи се тя на Кори, когато той се върна с питието й. - Някой казвал ли ти е, че не е здравословно да се поддаваш на провокация? Или че е по-добре да не си създаваш врагове сред учителите още от първия ден? - реши дори да не споменава колко много учители по разните точни науки като химия и физика й бяха съсипвали живота многократно в миналото й училище.
Тъкмо бе успяла да се ужаси, че подобни поучителни думи излизат от устата й - всъщност не бе свикнала това, което казва, да има особен смисъл - когато се случи немислимото. Анжелик реши, че е време да се появи.
- Хей, Сиси, аз си лягам. - изчурулика тя, като се подпря на масата. - Вече адски ми се спи. Ейд каза, че също ще си заминава и иска да те види, преди да се върне в общежитието.
- Кажи му, че не мога да отида сега. - сърце не й даде да се тросне на приятелката си, но хич не й се искаше да бъде заобиколена от обичайното си обкръжение точно когато й се беше сторило, че може и да се откъсне от него. А и най-вероятно в очите на Кори това щеше да допълни имиджа й на абсолютна снобка.
Анжелик я изгледа раздразнено.
- И защо?
- Водя разговор. - тонът на Нарциса бе достатъчно хладен, за да накара другото момиче да се дръпне назад. - Кажи на Ейдриън, че спокойно може да си ляга.
- Хубаво тогава. Лека нощ, Сиси! - Анжелик я целуна по бузата преди Нарциса да успее да се отдръпне. - Ще се видим като се върнеш. Пак сме в една стая!
- Чудесно. - рече събеседничката й без особено голям ентусиазъм и я отгледа как се отдалечава. След нея се изниза и по-голямата част от групата, с която момичето също размени няколко думи, докато накрая в залата не остана никой от обичайната й групичка.
Ако маниерите й го позволяваха, щеше да си фрасне лицето в масата с надеждата за временна амнезия, която да я накара да забрави самоличността си за няколко часа.
- Няма нужда да го казваш. - рече тя мрачно, поглеждайки нагоре към Кори, който седеше от другата страна на масата. - Отблъскващи са. Но са най-близкото до приятели, с което разполагам. - тона й беше леко циничен, макар тя да се постара в него да се промъкне и нотка на хумор.

- Ако това е най-близкото нещо, което наричаш приятели, то тогава те съжалявам повече от себе си - каза Кори и отпи от студеното си вино, след което съзря огъня в очите на Нарциса и бързо допълни - Имам предвид, че приятелските ти чувства към тях са истински като евтина китайска стока... забелязва се от километри колко ти дреме за тях. И въпреки това ги наричаш приятели.
Нарциса преглътна думите си за момент. Реши да ги обмисли, преди да ги каже.
Кори отново стигна до извода, че дрънка твърде много. Хвърли бегъл поглед към масата на учителите, където се бе върнал Ричард. Дали си мислеше, че е спечелил тази битка просто защото той отиде за питие?
Както и да е, да си гледа работата. Щеше да се оправя с него утре, в часа по история. Сега имаше приятелства да създава.
- Извинявай, понякога казвам повече неща отколкото трябва - устните му образуваха права черта, която се сливаше със също толкова правите вежди. Кехлебарните му очи нервно шареха в страни, избягвайки погледа й - Добре де, винаги казвам повече отколкото трябва... даже и повече отколкото не трябва - призна си накрая - Но пък така е по-забавно - и изражението му отново стана ведро и развеселено.
Не отне много от малката студена чаша бяло вино, за да накара бледите му скули да пламнат от разбушувалата се кръв във вените му. Същата тази бледа кожа бързо се поддаваше на почервеняване от всякакъв характер, дори от най-малката промяна в температурата.
Дали и с Нарциса беше така? Нямаше вид нейното вино да й оказва видимо влияние.
- Колкото до Томсън... ти го видя, той открито се заяждаше с мен. Освен това очевидно подслушваше разговора ни - звучеше, сякаш сам вярваше на твърдението си - Какво толкова съм казал - че ще спя в часовете му... поне е тихо, не като часовете по музика - засмя се на плоската си шега - Той дойде тук и ме заплаши, че ще ме убие от скука утре - Кори се замисли - Дали да не пусна жалба срещу него? - в очите му проблесна лудешки пламък - Това беше шега - допълни бързо.

- Знам. - Нарциса се засмя тихо. - А и се съмнявам, че ще те умори от скука, така че не можеш да подадеш жалба поради опит за убийство. Всъщност историята не е лош предмет, ако й дадеш шанс.
Момичето допи виното си на един дъх. Не й се пиеше достатъчно, за да отиде до бара да си вземе ново - най-вече защото обувките й причиняваха достатъчно болка дори когато седеше.
Тъй като не знаеше какво друго да каже, тя реши да продължи разговора отпреди това.
- Е, с какво мислиш да се занимаваш след училище? Все трябва да има нещо. - настоя Нарциса, макар че едва ли беше чак толкова важно. Тя просто обичаше да изучава хората и начина им на мислене. - Имам предвид, нещо, което ти харесва да правиш, и искаш да продължиш да правиш и след училище. Аз например, имам избор - мога да стана режисьор или актриса като татко... не ме бива за управител на нищо, така че не мога да бъда като майка ми, въпреки че най-вероятно ще наследя фабриката й за шоколад. Но тъй като се смятам за сравнително красноречива - 'добави хиперактивното въображение към това', помисли си момичето, но не го каза на глас - и затова искам да стана писателка. На никого не му пука, ако го направя, стига накрая да не се окаже, че трябва да живея в кашон под моста.
Нарциса се усмихна бегло, когато спря да приказва, за да си поеме дъх. Разсеяно се заигра с една руса къдрица, която се бе спуснала по раменете й, и се смръщи. Дали къдренето беше чак толкова добра идея? Така косата изглеждаше доста по-къса от обичайното.
- Май и аз говоря твърде много, а? - рече мрачно и въздъхна, след което погледът й отново се върна на Кори.
- Та както казвах, все трябва да има нещо, с което искаш да се захванеш. Нали затова ни пращат тук? Предполага се да станем... не знам, важни личности или... нещо подобно. - гласът й заглъхна и тя сви рамене. Самата тя не беше убедена, че наистина това бе целта на обучението им в "Дартмур" - или поне не виждаше как точно училището й помага да изпълни повечето си цели.

- Харесва ми идеята да съм барман - най-накрая сподели Кори мислите си.
Нарциса го погледна с незадоволителен поглед. Беше свикнал да вижда този поглед в очите на хората. Така де, барман не можеше да се каже, че е кой знае каква цел висша и често будеше подобни реакции.
- Барман като... флеър? - предположи тя.
Той се замисли. Опита да си се представи как върти бутилки и бърка коктейли във въздуха. Абсурд, беше твърде схванат в ръцете.
- По-скоро като барман в някоя дупка, където идват отчаяни от живота хорица и те заливат с проблемите си цяла вечер... има хляб в това, депресираните хора са навсякъде и винаги искат още едно - той й намигна, след което стана без да казва нищо и изчезна в тълпата.
Нарциса търпеливо постоя на масата. Какво стана сега? Заряза ли я? Обърна се отново към останалите ученици, част от приятелите й, понеже другата вече я нямаше. Алтернативата да продължи вечерта с някой от тях не й се стори особено забавна.
След броени секунди Кори се върна с две високи чаши, пълни с червеникавопрозрачна течност.
- Сок? - засмя се тя, имайки предвид темата им на разговор до сега - Това ли е представата ти за още едно? - въпреки това взе чашата си в ръце.
- От касис. Викат му "Космополитън". Смисъл, сока си е сок, просто... добавих малко водка. Не питай, пий, жестоко е! - след което отпи от своя коктейл без капка свян и бързо допълни - Принципно се слагат и други неща, но съм твърде начинаещ, затова да го наречем опростена версия на коктейла.
Хвърли поглед към масата на учителите. Нямаше как някой да забележи какво е направил, а и от две глътки водка в сока едва ли щяха да го изключат от училище. Ако някой го беше видял, до сега щяха да му направят проблем. Уви, всички говореха помежду си и никой не му обръщаше внимание. Така де, беше тържество, няма само те да се забавляват.
Усмихна се по-скоро на себе си и вдигна чашата си към случайно преминаващия поглед на Ричард, който отмести погледа си в страни.

Мия, ще бъде време да включим и Хелън. :д

Седейки на стола си, Силфида мълчаливо наблюдаваше пълната зала пред себе си. Не бе свикнала да бъде така свита и неразговорлива, но явно днешният ден бе изключение. А дори поначало не бе толкова притеснителна - винаги отиваше първа при някого, заговаряше го, говореше с лекота и без да се запъва, винаги намираше теми на разговор.. Мразеше да се чувства по този начин - да не знае какво й се случва и защо. Но се надяваше скоро това състояние да премине. Или можеше и сама да се постарае да промени нещата? Нали винаги се бе справяла сама. Особено след смъртта на майка й.. Не, нямаше да мисли за това. Тази вечер бе празнична, трябваше да мисли само за хубави неща, да бъде усмихната и да се запознава с интересни хора.
Докато обмисляше с кой от учителите да започне разговор, Лили наблюдаваше двама ученици, които й се струваха доста любопитни. Момче и момиче, водеха напълно непринуден разговор, но по едно време момчето започна да се заяжда с преподавателя по История.. Интересно защо? Не приличаше на такъв тип ученик, който би си просил белята.. или поне не и отдалече.
Жената отпи голяма глътка вино, за да не се взира прекалено продължително в двамата. Нямаше да е особено приятно да засекат погледите си, а и след като спорът бе преминал, вече не й се струваха толкова интересни.
- Хей. - Лили се обърна към жената до себе си, най-накрая превъзмогнала необичайната си нервност, и се усмихна чаровно. Думата звучеше толкова глупо, изречена от устата на почти двадесет и пет годишна жена, но на нея не й пукаше особено много. Все пак, тя винаги бе завързвала приятелствата си по този начин и нямаше намерението да променя нещо в себе си, само защото сега бе директорка и се смяташе, че трябва да бъде изящна, перфектна и за пример на всеки. Мразеше тези предразсъдъци на хората, които винаги караха по-стеснителните индивиди да се чувстват аутсайдери, различни и необичани. Макар самата тя да бе карала съучениците й в първото си училище да се чувстват така, сега ненавиждаше подобни хора. "Боже, трябва да спра да си мисля за миналото", каза си наум Силфида, и отново се обърна към младата учителка до себе си, като този път каза по-силно "Хей". Явно миналият път жената не я бе чула.

След кратък размисъл Нарциса пое чашата от ръцете му, къде от любопитство, къде защото всъщност й се пиеше още нещо, но я мързеше прекалено много, за да си вземе напитка сама. Едва ли една чаша – при това чаша, която на пръв поглед бе пълна със сок – можеше да й докара проблеми от какъвто и да било вид. Усмихна се колебливо и отпи една глътка от питието.
Истината беше, че й хареса. Нямаше кой знае какъв опит с твърдия алкохол, но вкусът на сока от касис, примесен с водката, беше невероятен. Тя поклати глава одобрително и се усмихна по-широко, след като преглътна.
- Бива те! – рече тя и се засмя с тихия си, ненатрапчив смя. – Може би наистина това ти е признанието, кой знае...
Умислена, тя проследи погледа на Кори към масата на учителите. Те си говореха помежду си, макар Нарциса да не беше убедена, че знае какви теми биха могли да имат учителите. За какво ли си говореха? Сигурно и те бяха един с друг, както учениците.
Това я наведе на по-стари спомени, от миналото й училище - онзи пансион в Шотландия, в който родителите й я бяха пратили, преди да решат да я запишат в "Дартмур" за постоянно, вместо да я прехвърлят тук и там всяка година. Там повечето учителите бяха доста омразни, но онази част от тях, които й бяха симпатични, се държаха с учениците почти като с приятели. Дори имаше една учителка по биология, която им позволяваше да й говорят на малко име.
- Някога учил ли си в общинско училище? – внезапно попита момичето, без никаква очевидна връзка с предишната посока на разоговора. След това сведе поглед смутено – принципно нямаше навика да се рови из миналото на хората - особено на хора, които познава от около половин час. – Имам предвид... аз никога не съм била в нормално училище и се чудех дали поне ти знаеш какво е.

Заемам се. ;д

Хелън седеше на масата на преподавателите с всички останали. Беше й втора поредна година в училището и се предполагаше, че трябва да е по-дружелюбна към колегите си, но истината беше, че не си падаше по масовите събирания. Дори не можеше да се напие като хората, без да стане за смях.
Тъкмо когато вече сериозно размишляваше над възможността да се извини и да се изниже от залата, когато някой я заговори.
Поздравът беше плах и щеше да звучи доста несигурно, ако изреклата го не беше поне на възрастта на Хелън. Младата жена се обърна по посока на гласа.
Настроението й се оживи малко. Беше новата директорка - Сафилда или Силфида, нещо от този род. Хелън - която знаеше колко е неприятно усещането да си на нова позиция, при това всички да те гледат на кръв, защото знаят, че ти си шефа - й се усмихна дружелюбно.
- Здравей. - тъй като разговора бе започнат с 'Хей', й се видя глупаво да говори на директорката на "Вие". Пък и тя не си падаше особено по официалностите. - Аз съм Хелън Розие... Актьорско майсторство и режисура.
Зачуди се с какво ли впечатление от нея е останала Силфида. Хелън носеше съвсем къса черна рокля, която, въпреки специфичната си кройка, й стоеше изненадващо добре. Носеше кожени обувки в тон с дрехата - и също така едни от любимите й обувки по принцип. През раменете й беше наметнато черно кожено яке. Тъмната й коса бе вдигната на френски кок, който, въпреки елегантността на прическата по начало, на нея й стоеше доста небрежно. Гримът й не беше много тежък, но когато се погледна в полираната повърхност на масата, на Хелън й се стори, че се е престарала с очната линия. И със сенките също.
- Приятно ми е. - допълни тя окуражително и, с още една усмивка, подаде ръка на директорката през масата и я разтърси енергично. - Как ти се струва "Дартмур" като за първи ден?

Силфида се поотпусна малко, доволна, че младата жена не я прие като срамежлива директорка, а напротив - долавяше се нотка на разбиране в гласа й.
- Всъщност, не е точно първи ден, тъй като съм тук поне от седмица, ако не и повече. - червенокоската се ухили, надявайки се да не звучи прекалено глупаво, и побърза да обясни, видяла въпросителния поглед на Хелън. - Директорка съм, трябва да дойда по-рано, да разуча нещата, да видя кое как е, къде е, какво трябва да правя и всички подобни глупости.. Както и да е. Харесва ми, много е красиво и приятно.. Но все пак ми е странно. За първи път ще бъда преподавателка, а дори ме назначиха за директор.. Беше голям удар. - Лили изведнъж млъкна, тъй като се усети, че говори прекалено много. По принцип това бе хубаво, така предразполагаше човека срещу себе си и го караше да си мисли, че си има работа с много разговорлива жена, каквато и всъщност беше тя. Но да започне да разказва едва ли не последните две години от живота си още в първите пет минути от запознанството не бе кой знае колко добра идея. От друга страна, като не знаеше за какво друго да говори, защо не? Надали бе чак толкова скучна, тя не можеше да бъде скучна..
- А ти как реши да дойдеш да преподаваш точно тук? - запита я Силфида, когато забеляза, че между тях настъпваше мълчание. Не искаше още първият й опит за запознанство да бъде провал. А и надали бе чак толкова трудно да намерят обща тема за разговор. Все пак и двете бяха млади, и двете бяха преподавателки.. А и тази Хелън й изглеждаше интересна, с този екстравагантен стил на обличане.. Може би някой ден можеха да станат дори приятелки. Макар че.. Не, Силфида и приятелка? Това никога не й се бе случвало, дори не знаеше какво е чувството да имаш някой, който не е част от семейството ти и на когото винаги да имаш доверие и да можеш да говориш с него за каквото и да било.
- Слушате ли ме? - мекият глас на Хелън извади червенокоската от размислите й и тя отново се обърна към учителката.
- О, да, извинявай, отплеснах се за малко. - Лили й се усмихна и този път се съсредоточи в това, което младата жена й говореше.

Макар да бяха на - вероятно - еднаква възраст, Хелън се отнасяше към директорката с разбирането на по-голяма сестра. Вероятно не й беше лесно; да й тръснат внезапно два предмета, на които да учи разни разглезени хлапета, а на всичкото отгоре и директорски пост.
Момичето изглеждаше симпатично; в това нямаше съмнение. Хелън реши, че няма да има нещо лошо, ако завърже разговор с нея - крайно време беше изобщо да направо нещо тази вечер - при това нещо различно от взиране в отсрещната стена. Както винаги отворена към новите контакти, младата жена взе думата.
- Това всъщност е първото ми работно място. - рече Хелън и разсеяно се разрови из чантата си, търсейки цигарите и запалката си. Само след миг обаче спря. Не се предполагаше изобщо да ги носи в чантата си, камо ли да пуши седма цигара за деня - беше решила да ги брои. "Нали уж щеше да ги отказваш", напомни си строго и върна ръцете си на масата - не защото имаше какво да прави с тях там, а просто за да отклони мисълта си от това колко добре вървеше някоя случайна цигара с непринуден разговор като този. - Преди живеех със сестрите и родителите си в Йоркшир, но актьорството е... ами, един от най-силните ми таланти, ако мога да се похваля сама. - тя се усмихна леко сардонично и отпи от малката чашка с уиски пред себе си.
- Беше ми омръзнало да бездействам и само да си губя времето. А и реших, че ако искам да направя нещо с таланта си, би било хубаво да науча малките на нещо. - при думата "малките", Хелън направи неопределен жест с ръка към всичките хлапетии наоколо. - Разбира се, за да ме приемат тук, трябваше да имам някакъв опит на практика, така че съм участвала в няколко пиеси... включително една на "Бродуей." - опита се да изглежда срамежлива или поне скромна, но не й се получи - знаеше си, че се фука, но пък защо не? Гордееше се с постижението си. - Всъщност доста обичам работата си тук. Доста е освежаващо. Ентусиазмът на тинейджърите е... очарователен. - думата прозвуча леко саркастично, но тя всъщност наистина го мислеше.
- Ами ти? - попита след кратка пауза, отново вперила тъмните си очи в Силфида. - Как се реши на толкова... мащабна стъпка? - все пак преподаването на фотография и литература едва ли беше лесна работа...

Лили слушаше с интерес краткия разказ на Хелън, а очите й блеснаха, когато тя спомена "Бродуей". Не че някога й е било някаква мечта да стигне до там или нещо подобно, просто винаги й звучеше като много красиво място, като нещо, което не бе от този свят, защото отвеждаше хората, стигнали до него, до нещо прекрасно и завладяващо. А и от друга страна отново я навеждаше на спомени от годините, през които живя в Ню Йорк - нещо, за което си бе забранила да си мисли.
- Ха, чак мащабна стъпка.. - червенокоската се засмя леко и отпи последната глътка вино от чашата си. - За мен тези предмети не са трудни. Особено Фотографията - още от малка се занимавам с нея и макар че много години не бях ходила на какъвто и да било курс, снимките ми доста си ги биваше.. Някои дори бяха печелили в конкурси. - Силфида се усмихна при споменаването на думата "печелили". Бе забравила, че е постигнала нещо в живота си досега, различно от това да се подиграва на децата в училище. - И общо взето нещата там са лесни, няма какво чак толкова да се преподава - важно е въображението, за да можеш да правиш по-различни снимки от останалите и следователно да бъдат по-харесвани.. А за Литературата.. Да, не е особено лесно да се преподава, има толкова много неща, които трябва да бъдат обяснявани, да чета книгите, които после ще карам учениците да четат.. но е забавно. Красив е начинът, по който се изразяват авторите, думите им те карат да настръхнеш от уплаха, да се разплачеш или да се разсмееш.. нещо, което не всеки човек може да направи. И затова е важно за мен да преподавам тези два предмета, като в същото време не ми е трудно, тъй като са неща, които обичам. - Лили най-накрая замлъкна, пое си дълбоко дъх и се загледа в чашата си. Досега не й се бе случвало да разкрива толкова много неща за себе си пред някой напълно непознат. Дори май не бе обяснявала толкова много за интересите си и защо са й такива.. Да, определено нещо се променяше в нея.
- Искаш ли да идем за още питиета? - тя попита Хелена, като забеляза, че вече чашите и на двете са празни.

» Записване за първата учебна година
» Оценки от първата учебна година
» Записване за първата учебна година