Откриване на първата учебна година

First topic message reminder :

Лекият бриз развяваше дългите тъмносини завеси, нахлувайки през отворения прозорец. Полъхът достигна до застаналата пред огледалото в дъното на стаята жена и нежно докосна босите й крака. Това обаче не й направи голямо впечатление - бе прекалено обзета от отражението си. Поначало се смяташе за красива, но днес определено се беше постарала доста. Бе облякла дълга рокля, чийто черен тюл се спускаше чак до стъпалата й, които след няколко мига щяха да се озоват в красиви, но семпли черни обувки на не особено висок ток. Косата си бе вдигнала на небрежен кок, тъй като не смяташе за много уместно да бъде със същата прическа, с която е и всеки ден. Жената се завъртя веднъж бавно, така че да се види от всички страни, на лицето й грейна самодоволна усмивка и тя вече бе готова да слезе на първия етаж.
Още докато наближаваше залата, в която щеше да се проведе откриването на годината, тя дочу бавна и успокояваща музика, лееща се през коридора. Това я накара да се почувства още по-добре и, забързвайки крачка, скоро се озова в залата. Макар самата тя да бе организирала украсата и подредбата, бе изумена от резултата. Всичко около нея бе в бледосини нюанси, включително завесите и покривките върху масите. Чиниите бяха бледооранжеви и се открояваха от общата синя атмосфера. По малките кръгли масички бяха насложени вази със свежи летни цветя, дребни и незабележими от далеч, но най-красивите растения, погледнати от по-близо. От тавана висяха малки и по-големи хартиени звездички, които се завъртаха в красив танц от нахлуващия през няколкото отворени прозореца вятър. Всичко бе прекрасно и караше директорката да се чувства с една идея по-спокойна, което определено й бе нужно.
Жената тъкмо се бе запътила към ъгъла, на който щяха да се раздават напитките, когато първите ученици започнаха да влизат. В този момент тя напълно забрави какво щеше да прави и отново започна да се притеснява.
- Хайде стига толкова, какво се притесняваш за глупости.. - промърмори си тихо тя, с надеждата малко да успокои нервите си, но това не подейства. Така или иначе нямаше и много време за притеснения - за по-малко от десет минути залата се изпълни с разговарящи момчета, смеещи се момичета и тук-там се намираше някой учител, който, с усмивка на лице, им правеше забележка да не са толкова гръмогласни. Жената реши, че няма какво друго да направи, освен да иде на мястото си и да започне с речта си.. за която внезапно се сети, че въобще дори не се бе подготвила. Пое си дълбоко въздух, за да спре да изопва нервите си все повече и повече, и с лека крачка се запъти към нещо подобно на подиум, където щеше да говори.
- Кхъм. - младата жена прочисти леко гърлото си и внезапно всички погледи се насочиха към нея. "О боже Господи, не, това е ужасно", помисли си тя с намерението да изчезне от там и да остави учениците сами да си празнуват. Но знаеше, че това е важно и трябва да се справи, за да спечели тяхното уважение, затова се опита да събере повече смелост и отново заговори. - Здравейте, както знаете, а може и да не знаете, аз съм Силфида Дуфасие и поради неприятни обстоятелства вече аз съм вашата директорка. На най-новите ни ученици, а именно т.нар. Сребърни гарвани, ще им пожелая приятна първа година в училището "Дартмур", а на останалите ще пожелая също така приятна, но поредна година тук. И тъй като забравих да си подготвя реч, а не зная какво друго да кажа, ви призовавам да се нахвърляте на храната и напитките, а през това време може да се насладите и на приятната музика, която диджеят ето там - и тя посочи вдясно от себе си, където млад мъж помаха на насочилите се към него глави - може да пуска по ваше желание. - жената се усмихна леко на последвалите аплодисменти, тъй като не очакваше подобни, и побърза да изчезне от микрофона, като се запъти към масата, на която седяха останалите учители. Досега не бе говорила кой знае колко с който и да било от тях, но се надяваше сега да успее да завърже някое приятелство, или поне нещо подобно на приятелство.

- Същата глупост. Същите преструвки - намръщи се Кори.
Огледа се из стаята. Да, определено нямаше разлика. Можеше да усети аромата на фалшиво изиграната роля на всеки в стаята. Беше полепнала и запушваше чак порите им, та фалшивата им кожа не дишаше, беше бездушна, украсена с нарисувана от пастели тъжна усмивка.
Не беше по-всички. По някои. Дето се преструваха колко хубав бе живота им, нали бяха в елитно училище. И какво? Беше учил и в държавно училише. Там беше същото. Пак преструвки. Те пък се преструваха, че са най-елитното държавно училище. Дори да не бяха. Особено учителите. Тъпа институция.
- Добре де, може да има някакви разлики - допълни той, връщайки се отново в тялото си - Но предполагам ще ги осъзная на по-късен етап. За сега всичко е еднакво.
Той отпи от импровизирания си коктейл с тъжен поглед. Кога всичкия цирк щеше да приключи и да започне истинския живот? Беше му омръзнало да се занимава с кретенясали деца и злобни учители. Особено такива по история, те сякаш бяха най-злобни, сякаш цялата злоба на света се беше концентрирала в тях. Може би трябваше да отпише историята и да запише нещо по-леко в крайна сметка, за да не си създава излишни проблеми. Винаги можеше да говори зад гърба на Ричард, когато се разминаваха в коридора, това щеше да бъде достатъчно.
Нарциса очевидно не се забавляваше както той. Изглеждаше прилежна ученичка, вероятно бележника й бъкаше от високи оценки. Имаше цел в живота, план. Дори резервен план. Може би не трябваше да я завлича на дъното със себе си, изглеждаше твърде добро момиче.
- За какво се замисли? - изтръгна го тя от дълбините на съзнанието му.
- Че утре ще бъде по-зле от днес и така до края... - той хвърли поглед към една маса, където стояха бъдещите му съученици - Май трябав да си намеря приятели от там - каза с отвращение - Не ми се ходи на училище.
- Защо просто не записа в друго, като те притеснява социалния статус на останалите?
Кори въздъхна. Това беше добър въпрос. Не можеше да даде точен отговор, дори на себе си. Всъщност където и да се запишеше, никога нямаше да е добре, все някой щеше да му лази по нервите. Все щеше да има разделение, все щеше да има тузарчета или по-лошо - повтарящи за Nти път годината малоумници с обилно полицейско досие, до колкото можеше да има един 17 годишен в девети клас. Все щеше да има учители по история...
- Защо не махнат този предмет от учебната програма! - по-скоро заяви, отколкото попита.
Нарциса го погледна неразбиращо, опитвайки се да следи мисълта му. Бързо схвана, че говори за историята, просто не беше сигурна как това изказване отговаря на зададения от нея въпрос.
- Зарежи. Нека говорим за теб, за мен не ми се мисли - тона му беше сравнително по-спокоен - Не разбрах само защо се движиш с тези хора, които твърдиш, че са толкова скучни и неприятни?

- Едва ли ще е толкова лошо. - рече успокоително момичето при коментара му, че утрешния ден вероятно ще е кошмарен. - Както казах, мястото не е толкова лошо, ако си намериш някой, с който да минава времето...
Нарциса завъртя очи, донякъде раздразнена, когато той попита за приятелите й. Точно това беше тема, която не й се щеше да засягат. Беше си доста деликатна поначало.
- Познавам повечето от тях откакто бях дете. - започна тя все пак, макар и с известно нежелание. - Майка ми казва, че е добре за мен да се движа с хора от моя ранг. - осъзнаваше колко често казваше думите 'Майка ми казва', 'Майка ми смята, че...' и така нататък, но не се замисли за дълго над това. Все пак беше свикнала да се подчинява. - Което е глупаво - аз не съм благородничка или нещо такова... а дори да бях, все пак живеем в двадесет и първи век. Имам право да общувам с който искам. - всъщност май се опитваше да убеди по-скоро себе си, отколкото Кори. - Анжелик, например... майка ми и нейната майка са нещо като приятелки, така че сега аз трябва да търпя въпросното момиче. Води се най-добрата ми приятелка или нещо от този род. Дори миналата година между стаите ни в момичешките общежития беше направена врата, така че тя да може да нахлува в стаята ми общо-взето когато си поиска. - Нарциса се опита да скрие колко я дразнеше това.
За щастие баща й я беше научил на няколко трика, с които да заключва вратата дори и без ключ - защото при правенето на междинната врата такъв не им беше даден. Но Нарциса не спомена нищо за него. Не беше сигурна, че след дългото лято, прекарано у дома в Уилтшир, нямаше да се разплаче като малко момиченце, ако споменеше любимия си - всъщност, общо-взето единствения си поносим - роднина.
- Не че има значение, разбира се. - продължи тя, като се опита да звучи колкото се може по-безразлична. - Трябва да ги изтърпя още няколко години и... след завършването би трябвало да се отърва от тях.
Тя замълча отново, но само за миг, като му се усмихна извинително.
- Може би да говорим за мен не е най-добрата идея. Не съм особено интересна личност.

Двамата постояха в мълчание няколко секунди, допивайки импровизираните коктейли на Кори. Не можеха да говорят за него, не можеха да говорят за нея. За какво друго можеха да говорят тогава?
Кори беше идеалист. Имаше твърде ясна представа какво очаква от хората около себе си и именно това беше причината да не е доволен от никого. За сега Нарциса покриваше очакванията му и именно затова още бяха на една маса. Беше приятно момиче, макар някои странни, според него, елементи в начина на изразяване и разсъждаване. Но вероятно и другите хора мислеха така за него, така че това не го притесняваше, знаеше, че хората са различни и именно това му харесваше.
И все пак. "Води се най-добрата ми приятелка" бе казала. Той не разбираше това. За него имаше най-добри приятели, близки познати и врагове.
Самият той някога имаше най-добър приятел. Като малък, в Швеция. Вероятно от там остана и детското схващане за човешките отношения между хора, които могат да си дадат този така съкровен за него ранг.
Приятели завинаги.
- Извинявай, просто наистина представата ми за приятелството е друга и ми е непонятно това, което... правиш. И говориш - очите му придобиха палачинков вид, като на малко непослушно кученце, което току-що се бе изпишкало на килима - Но и предполагам, че в тези среди приятелството е от различен характер, какъвто аз го виждам.
- А как го виждаш ти?
- Като двама души, които биха дали живота си един за друг? - каза Кори без колебание в гласа.
- Това не е ли... друго - усмихна му се Нарциса.
- Не. Да. Може и да е. Но за да наречеш някого най-добър приятел не може просто... - той се запъна - Добре, както казах, може би съм прекалено в другата крайност, може би прекалено различно гледам на нещата. И определено не обичам преструвките и изкуствените отношения. Не бих нарекъл някой, с който имам такива, най-добър приятел.
Нарциса се замисли, след което се засмя. Кори току-що си бе вкарал автогол.
- Значи все пак го правиш? - той я изгледа с кехлебарните си очи неразбиращо - Каза, че не обичаш преструвките в отошенията и ако го правиш с някой, то определено не би го нарекъл най-добър приятел. Значи все пак го правиш.
- Естествено. Кой не го прави? Но това не значи, че ми харесва. И не бих дал нищо на въпросния човек, камоли да го нарека приятел.
Кори сякаш скри невидимата корона, която държеше само за специалните хора в живота си и я прибра в джоба на панталона си, след което вдигна ръце. Има преструвки - няма корона. Всичко в представите му беше по детски черно бяло. Все пак беше идеалист.

- Не би било лоша идея. - сви рамене Хелън и последва директорката до бара.
Преподавателката се огледа около себе си, като преценяваше обстановката. Учениците, изглежда, си прекарваха по сходен начин като учителите - водеха непринудени разговори и най-вероятно се оплакваха от предстоящия учебен ден.
Хелън въздъхна. На самара нея й се искаше ваканцията да се удължи магически; да може да се върне обратно в Йоркшир. Но от друга страна, "Дартмур" си беше един вид предизвикателство - не беше излъгала Силфида - наистина смяташе, че училището и преподаването са си един вид предизвикателство и поне нещо, което да прави с живота си, вместо само да бездейства у дома.
- Ти откъде идваш? - попита с обичайното си прямо любопитство, с което задаваше всеки въпрос - независимо дали беше нещо обикновено или нещо много лично като това. Когато директорката се обърна към нея, Хелън само сви рамене. - Ами, просто се чудех. Нямаш вид на местна - хората тук са прекалено големи... хм, сухари. - забележката беше донякъде жаргонна, но Хелън беше убедена, че Силфида ще го преглътне все някак. - Ти ми се виждаш като по... отворена към света личност.

Нарциса си направи труда да обмисли думите му. Обикновено отричаше всичко, което се различаваше от нейното мнение, но не и сега. До някаква степен й се струваше, че той има право и че хората, с които излизаше всеки ден и с които прекарваше живота си не бяха нищо повече от това, което тя казваше, че са - клика. Просто постоянно заобикалящ я рояк от чуруликащи момичета, които не се засягаха, когато се държеше грубо с тях.
- Може би си прав. - призна тя тихо след известно време, като наклони леко глава настрани, опитвайки се да приеме собствените си думи. Не беше свикнала някой освен нея да е прав. Но това вероятно се дължеше на факта, че никой никога не й противоречеше за нищо, нито подлагаше на въпрос това, което казва или прави. - Тоест, сигурна съм, че си прав. Но... аз не съм добра в създаването на приятелства. Всъщност, въпреки че конкретните особи ме дразнят и не мога да понасям голяма част от тях, те си остават най-близкото, което имам до приятели... най-вече защото, в крайна сметка, и аз не съм нищо повече от най-обикновена снобка. - Нарциса се усмихна малко цинично. - Естествено, че всеки се преструва, но да го правиш постоянно и с всеки е доста изтощаващо.
Замълча за малко. Не беше сигурна дали изобщо трябва да казва нещо друго, но все пак го каза.
- Мисля че това, което ти наричаш приятел, за мен е баща ми. - рече накрая. - Той е единствения човек, на който винаги съм казвала всичко, и може би също така единствения, който истински ме познава. Но той, разбира се, е много зает... Има ангажименти постоянно...
Всъщност, когато Нарциса беше още съвсем малка, образът, който виждаше за баща си, беше доста идеализиран. Тя го виждаше като тъжен бог - известен, умен, красив, надарен с всички качества, които човек може да има, и все пак толкова нещастен. Понякога се затваряше с часове в кабинета си. На Нарциса й харесваше просто да седи смълчана до него и да се надява, че му помага с присъствието си. Той винаги казваше, че тя е неговата опора. Тя беше прекалено малка, за да разбере какво значи това, но разбираше, че Николас не обича майка й, не и истински. И че малкото момиче бе единственото създание в къщата, с което той разговаряше.
Разбира се, Нарциса не каза нищо от това на Кори.
- ...и аз не мога да го занимавам със себе си. И все пак... - тя се облегна назад в стола си, като надигна чашата с коктейла и изпи последната глътка, усмихвайки се леко мрачно. - Ти не си точно човека, който трябва да ме съди. Убедена съм, че и ти не разкриваш сърцето и душата си пред всеки, който срещнеш.

» Записване за първата учебна година
» Оценки от първата учебна година
» Записване за първата учебна година
» Началото на учебната година
» Нова година=нов късмет...