Стаята на Меридит Сантяго

First topic message reminder :

Това беше стаята на двете момичета Виктория и Меридит. Тъй като Виктория бе сама във стаята си тя вече имаше нова съквартирантка. Те може би щяха да се разбират добре... Едва ли има смисъл от обясняване за леглата, но това по - отпред е на Меридит, а до стената е на Виктория.
Стаята на Меридит Сантяго - Page 2 20080613152534_Best%20Western%20Two%20Bed%20Room

Стаята на Меридит Сантяго - Page 2 20080613152534_Best%20Western%20Two%20Bed%20Room

Рядко поглеждах какво правеха Роуз и Джес, но това което в момента правехме с Ейдриън ме караше просто да полудея. Брат ми правеше подобни неща и в повечето случаи всичко завършваше със заменяне на кръв. Може да пробваме с Ейдриън. Защо пък Не? Скоро нещо ни стана. Той започна да ме гони из стаята и тогава забелязах какво всъщност правеха Роуз и Джес. Ясно... сега ме изпълва желанието за кръв, но знаех, че е все още рано... доста рано в момента де... Както се гонехме и както казах, че всичко беше с главата надолу въобще не забелязах пирона който от толкова много време се подаваше от леглото на новата ми съквартирантка Меридит...
Изтъркалях се на пода на стаята, а Ейдриън успя да дотича до мен, но какво се случи. Той не знаеше за този тъп на пръв поглед пирон, който всъщност си беше остра работа и пирона одраска неговата длан. От нея потече сребристо-червена кръв. Докато все още танцувах и не бях забелязала всичко това ми се струваше супер, но в момента в който я видях всичко се промени. Прииска ми се да вкуся тази кръв... това усещане ме бе обладало до костите. Ейдриън гледаше към мен с усмивка и аз разбрах намека му... сега щях да направя това, което брат ми правеше... разменяха си кръв. Направих лека драскотина на ръката си с острите ми зъби и я подадох на Ейдриън, а той ми подаде своята...

Мернах ги с поглед. Явно не бях единствената, която беше трети курс, а вече имаше жажда за кръв. Усмихнах се. Заслужаваше си някой да пие от кръвта ми заради неописуемото изживяване, но си заслужаваше точно толкова, колкото си заслужаваше и аз да пия от нечия кръв, защото и това беше прекрасно. Усетих как Джеси отпусна хватката си, когато ме прободе остра мисъл - мамка му, та аз бях дампир... а ние, женската част на тази раса, се славехме с предпочитанията си към това, което току-що бях позволила на Джеси да направи. В Академията ги наричаха кървави курви, и честно казано, колкото и да бях безотговорна, нямах никакво намерение да се пристрастявам към ухапванията на мороите. Присвих очи и реших да последвам примера му, като одрасках с нокът китката му, без да засягам вените и поех невероятната, гъста сладко-солена субстанция, която накара всичките ми сетива да полудеят. Вдигнах лице от раната и прокарах пръсти по нея, от което тя се затвори. Усмихнах се и отново притиснах устни в неговите, което сложи край на всякакви проблясъци на трезва мисъл. Усетих как ме придърпа към себе си, но този път не се отдръпнах, а просто се изключих от света, който започваше извън тази стая...

Най-накрая вече видях, че Роуз и Джес правят като нас. Ако брат ми разбере отново ще каже, че се гордее, че съм негова сестра. Ура! Чувствах се прекрасно! Кръвта на Ейдриън бе толкова сладка сякаш току що ядах едни от най - вкусните сладки, които често си купувах от най-скъпата сладкарница в града. Бях се унесла толкова много докато все още вкусвах неговата кръв, а той моята. Тогава усетих нещо. Нещо, което ме накара да спра да мисля за всички тези хубави неща, които се бяха случили днес... нещо което щеше да развали настроението на всички ни... знаех го...усещах го и чувствах, че скоро ще се случи... съвсем скоро...трябваше да ги предупредя...определено трябваше...но не можех... вкуса на кръв ме спираше не само духом, но и... не издръжах повече...не можех...
Точно тогава Ейдриън прокара дланта си по лицето ми.
-Има ли някой при теб? - попита ме той смаяно.
Отделих устните си от неговата длан и го погледнах... защо ли ме питаше...

Гост

Влетях в стаята с гръм и трясък.И видях новата компания.
- Здравейте!-поздравих. - Пияни ли сте?Или сте надрусани?
- Страхотно!- каза Вики. - Сега конско ли ще ни четеш?
- Не,точно обратното.Може ли да се присъедния?
- Щом искаш. - вдигна рамене Вики.
- Преди да се надрусам може ли да се запознаем?-казах аз и погледнах тримата ни гости. - На партито не можах да се напия,защото Скарлет и другите учители постоянно ме следяха с поглед,а аз имам такава нужда да се напия или надрусам...Имате ли нещо против?
Видях,че си разменяха кръв.Видях и кръвта,която течеше на капки.Никога не бях мислила,че някога ще изпитам такава огромна нужда от кръв.Но първо реших да се запозная с вампирите.
- Здравей!Аз съм Меридит,Мери накратко. - казах и се обърнах към момичето.

Еха още компания. Погледнах Меридит и се учудих, но не го показах.
- В шкафчето има пакетчета с трева. - обясних аз.
Ейдриън се изправи и се опита да изправи и мен. Със сигурност аз бях по - зле от него. Доста надрусана бих казала, но въпреки това станах. Да не забравим, че няколко пъти се олюлях.
Джес и Роуз бяха спряли да се целуват, за да се запознаят с Меридит... айде бе... Меридит Сантяго...доста позната фамилия, ама все тая... Меридит отиде и отвори шкафчето. Там имаше още около пет пакетчета с трева, а тя взе само едно... нямаше да я карам да взима още, но можеше да си вземе все пак.
- Имаш ли още уиски? - попита Ейдриън и отново ме обара по задника.
- Не. Съжалявам свърши. Бяха последните две бутилки, но не се притеснявайте брат съвсем скоро ще ме снабди с още. - казах аз и намигнах на Ейдриън.
Той ми се усмихна лукаво и ме попита:
- Ъмм имаш ли някаква рокля?
- Защо? - отвърнах учудено. - Имам, но...

Мааалко по малко съзнанието ми започна да се прояснява. Не беше достатъчно, за да се съвзема, но достатъчно, за да мога да се изправя и да си стъпя горе-долу стабилно на краката. Прозях се и погледнах шията си в огледалото. Все още кървеше, но раните зарастваха и скоро нямаше да има дори и белези от тях. Мороите определено не изглеждаха дезориентирани колкото нас, но все пак аз бях само наполовина морой, и наполовина човек, което ме правеше по-добра от тях в някои отношения и по-слаба от тях в други.
- Аз съм Роуз. - промърморих към Мередит и отроних една въздишка за изпитото уиски. После ми хрумна нещои съсредоточих притъпените си сетива. Подейства. Усмихнах се доброволно на себе си и подвикнах:
- Вики, Ейдриън! - след което им метнах едната бутилка. Джеси погледна към тази в ръката ми завистливо, а аз поклатих глава.
- Забрави, драги. Първо аз. - след което надигнах бутилката и отново потънах в налудничавата, но забавна веселост, откоято май бяхме обзети всички...

Гост

Взех си едно пакетче трева,но то не ми стигна.Изпих и другите четири.Това ме надруса много и аз се качих на масата.Бавно и танцувайки започнах да разкопчавам копчетата на блузата си.Свалих я от себе си и я хвърлих на леглото.Последва прилепналият ми потник.Накрая останах по сутиен с черни дантели по себе си.Започнах леко и плавно да разкопчавам дънките си,които по само себе си се плъзнаха по краката ми.Аз само вдигнах краката си един след друг и те останаха на масата.Аз скочих на леглото си и се отпуснах.Тогава почуствах много голяма нужда от кръв,че започнах да пия от своята.Не ми доставяше кой знае какво удоволствие да чуствам зъбите си в кожата ми,но все пак пиех кръв...

Ейдриън ме гледаше толкова странно. Какво му ставаше?? Станах от леглото в което се бяхме сгушили и отидох в банята за да си преоблека някоя рокля както ме бе помолил Ейдриън. Странно...какво ли правеше мобилният ми телефон в банята, но всъщност точно сега имах голяма нужда от него. С голяма сигурност набрах брат ми. Изчаках дълго докато някой вдигне и накрая брат ми се обади:
- Какво искаш? - прокънтя в слушалката неговия глас...
- Бате, доведи някой от твойте момчета, че имаме едно само момиче... - започнах аз.
Той ми затвори. Сигурно в момента се натискаше с някоя блондинка, но знаех, че той е изпълнителен и веднага ще изпрати някоя сладур. От там всички бяха такива...
Между временно аз намерих една доста елегантна черна рокля. Преоблякох я набързо и излязох от банята. Точно преди да отида пред Ейдриън, вратата отново изскърца... това беше Джет... един от приятелите на брат ми... беше дошъл за Меридит.

Погледнах тревожно към Ейдриън. Притесних се да не изпадне в някоя от онези психарски тиради, напълно нетишични за него, както ставаше понякога... кой знае защо. Внезапно главата ми се проясни, не напълно, но достатъчно, за да отида при Вики и да я попитам:
- Викс, какво ти каза той? Не брат ти, а Ейдриън? - попитах с натежало сърце, със странното усещане, че нещо не е наред. - Моля те, кажи ми, важно е... - сега само дано да не станеше нещо, дето после Скарлет мен да държи отговорна, задето съм ги довела...

Погледнах я претеснено... защо ме питаше всички тези неща... незнаех...
- Не е казал нещо важно. - започнах аз. - Първо ме попита дали има някой при мен... може би е имал предвид съквартирантката ми Меридит. Стори ми се, че се страхуваше някой да не ги предаде, защото те един вид нямат право да влизат във момичешките стаи, а само при момчетата иначе ще има наказание...ти знаеш де... после ме попита за рокля...ъм странно наистина, но така и не разбрах защо... Виж нямам никаква представа за още неща...
Главата ме болеше адски много... не исках повече да се надрусвам... чувствах се ужасно... имах и махмурлук. Придвижих се бавно до шкафчето, което се намираше над това за наркотиците. От там извадих един аналгин. Налях си една чаша с вода и отпих бавно лекарството. Главата ме болеше толкова много, сякаш бях Александрийската камбанария... просто нямам думи... Джет и Мери май се бяха запознали, но мен това не ме интересуваше сега... щях да умра...

Вече се чувствах напълно и тотално трезва. Отидох при Ейдриън.
- Какво ти става? - попитах го съвсем сериозно. Плашеше ме това, че изглеждаше съвсем в кондиция, а откакто го познавах, все беше или с цигара, или с алкохол. - Хайде, знаеш за какво говоря, не се прави на ударен с обущарски чук. - троснах се. После лицето ми придоби тревожно изражение. - Чуй, хайде Джеси да ти помогне... идете в моята стая, ето ти ключовете, защото ако директорката те хване в такова състояние тук, си мъртъв.Върви. - казах аз, като отпратих и Джеси с него, за да му помогне.
Запътих се към Вики.
- Хей, добре ли си? - попитах и понеже ясно се виждаше, че никак не е добре, докоснах главата й с ръка и усетих как болката й започна да отслабва, една от обичайните ми дарби. - Така по-добре ли е? - попитах още преди да ми е отговорила на миналия въпрос...

- Роуз, много съм ти благодарна! - казах това и погледнах към Меридит и Джет.
Те двамата се бяха сприятелили, но за днес по - добре нищо повече... болката ми в главата ме отминала, но се чувствах по - ужасно от всякога...дори на погребението на брат ми не се бях чувствала толкова зле. Докато Роуз беше още до мен, аз хванах ръката й.
- Може ли една услуга? - започнах аз. - Кажи на Джет да си върви, както каза на Джес и Ейдриън. Моля те. Незнам какво става, но знам, че ще се случи нещо лошо...много лошо. Не си въобразявам... може би това е някаква сила, но наистина повярвай ми. Знаех го, преди едното от гаджетата ми да умре при катастрофа с кола...Да не говорим, че и аз бях вътре в тая кола...
В стаята беше толкова необичайно тъмно. Отидох да събера възглавниците от пода, а Меридит и Роуз говореха с Джет да си върви и да дойде някой друг път. Мери все още не беше трезва, но нищо... Изведнъж не можех да издържа на тази тъмнина, която обсипваше стаята. Станах от леглото и тръгнах към лампата, която беше до вратата. Тогава незнам какво стана. Сякаш кръвта ми изплува като дълбока река в главния мозък. Щях да повърна божичко... какво ми ставаше?.. едвам успях да се хвана за дръжката на вратата...

Гост

Меридит Сантяго написа:: Влетях в стаята с гръм и трясък.И видях новата компания.
- Здравейте!-поздравих. - Пияни ли сте?Или сте надрусани?
- Страхотно!- каза Вики. - Сега конско ли ще ни четеш?
- Не,точно обратното.Може ли да се присъедния?
- Щом искаш. - вдигна рамене Вики.
- Преди да се надрусам може ли да се запознаем?-казах аз и погледнах тримата ни гости. - На партито не можах да се напия,защото Скарлет и другите учители постоянно ме следяха с поглед,а аз имам такава нужда да се напия или надрусам...Имате ли нещо против?
Видях,че си разменяха кръв.Видях и кръвта,която течеше на капки.Никога не бях мислила,че някога ще изпитам такава огромна нужда от кръв.Но първо реших да се запозная с вампирите.
- Здравей!Аз съм Меридит,Мери накратко. - казах и се обърнах към момичето.

не ми пиши туп3еи саубщения

Какви съобщения, бе?

Гост

Да ти предлагам помощта си е тъпо!Боже =))

Ужас. Пълен ужас. Всичко се обръщаше с главата надолу и това въобще не ми харесваше. Джонатан. Хубаво. Беше ме предал. Все някак съм го очаквала от него. Но да се ядосам така явно пред две ученички... Независимо, че се караха и че ме нервираха, аз не трябваше да го показвам. Но се оказах прекалено слаба. Явно наистина не ставах за Висша жрица, или поне все още не.
Реших да се извиня на Виктория и да й кажа, че не е нужно да бъде ментор на Имона. И двете щяха да се зарадват.
Минах през общата стая на момичетата. Всички присъстващи ме гледаха странно. Уплашено, учудено, насмешливо... По всякакъв начин, освен нормално. Браво на мен.
Почуках на вратата на Виктория и Меридит. Никой не отвори, но отвътре се чуваха гласове и смях. Натиснах дръжката леко - беше отворена. Но въобще не трябваше да идвам тук.
Щом отворих вратата, пред мен се разкри ужасяваща гледка. Празни пликчета от дрога по земята, празни бутилки от уиски... И три момичета с три момчета, които се забавляваха... Или по-точно се бяха забавлявали. Роузмари Хатауей говореше с непознато момче, Меридит Сантяго - с друг непознат, а Виктория... Виктория се беше свлякла на земята. Вероятно в безсъзнание. Божичко, какво бях направила?!
-Виктория! - уплашено казах и естествено петте млади ученици ме забелязаха. Меридит побеля, Роузмари само се ухили тъпо, а момчетата... Е, те си бяха момчета. Не направиха нищо. - За Бога, помогнете! Тоест... Аз... - да моля ученици за помощ. Докъде бях стигнала.
Наведох се над Виктория и сложих пръст на артерията на шията й. Имаше пулс, но много бавен. Трябваше да направя нещо, но нямах представа какво. Досега не се бях сблъсквала с подобно нещо. И все пак някой се притече на помощ - Роузмари.

Слава богу, че не се бях дрогирала, а само бях пила, и то не много...
- Скарлет. - изпищях и се затичах към нея. Очите ми бяха трезви, не като на всяка друга тийнейджърка след подобни изпълнения. - Момчетата, които си тръгват... това са Ейдриън и Джеси, приятели от миналото ми училище. Казаха, че ще дойдат на посещение и понеже ми липсваха, им казах, че могат да дойдат. Дойдоха, обаче се надрусаха и едва-едва успях да ги разкарам оттук, и то с внушението. Но, моля те, трябва да ми помогнеш да помогна на Вики. Опитах с всички дарби, които имам, но дори лечението не помогна, не знам какво става, страх ме е и... - всеки момент щях да изпадна в истерия и затова млъкнах:
- Съжалявам, размекнах се. Но тя наистина има нужда от помощ, нямам идея какво й става... - объркано вдигнах рамене, когато хвърлих поглед към Вики. После погледът ми се върна на Висшата жрица и аз се поклоних в знак на уважение.
- Съжалявам за случилото се тук. Предполагам, че аз съм виновна, и се заклевам в себе си и в Никс, че никога, никога повече няма да се повтори. - да се заклевам в името на Никс. Това беше тежка клетва, но на мен не ми тежеше.
- Моля те, прости ми за това. Вината е изцяло моя. - промълвих накрая.

Знаех, че нещо ще ми се случи...странно...може би имах някаква дарба...не глупости, но го усетих знам. Сега незнам какво ставаше с мен...Картинката която последно бях видяла, бе бяла неяснота...тоест бял фон и нищо повече... е разбира се когато запоследно видях Роуз и Меридит, заедно убеждаваха момчетата да си вървят. След това дойде и белият фон... какво ли означаваше той? Когато майка ми беше започнала да гледа с голям интерес аржентинските сериали...подчертавам с голям интерес.. този фон се получаваше на тези, които умираха... Възможно ли беше да съм умряла? Не за бога...тогава нямаше да разсъждавам така...определено... Явно сега съм мъртва и съм...глупости...сигурно съм си жива, но спя...
Не издържах повече да седя по този начин. Отворих очи. Странно. Намирах се на пода на хлъзгав коридор, който не познавах. Изправих се и се огледах. Не ми беше никак познато. Не беше от общежитието, от храма на Никс или училището. Това никога не ми се бе случвало. Може би вече бях в "Домът на смъртта". Нищо чудно. Сигурно бях умряла. Реших да проверя какво става и тръгнах напред откъдето водеше тъмният коридор. По стените имаше закачени снимки, но нямаше никакви надписи, за да прочета какви са...божичко...бях мъртва...
Точно тогава пред мен се мярна сянка. Стъписах се...

- Вики! Вики съвземи се! - крещях аз в лицето й. Още преди да видя резултат, се обърнах към Скар.
- Мога да извикам елементите на помощ. - казах, когато видях, че Вики се съвзема.
Получих в отговор озадачени погледи от Меридит и Скарлет. Въздъхнах и казах:
- Добре, може би криех няколко неща от вас и предполагам, че имам доста за обясняване, но не исках да... ами, не смятах, че е редно да се хваля с това. Имам дарба за всички елементи. Погледнете досието ми ако искате (в случая става дума за Героя ми, още в началото в историята се бяха изявили всички елементи още преди белязването) - Освен това... - огледах се. Вече нямаше момчета, така че без притеснения свалих дългата блуза, която скриваше цялото ми тяло до кръста. Така се видяха кървавочервените татуировки, от време на време плавно преминаващи в нежно зелено, които оформяха нещо като маска от руни около очите ми, спускаха се по бузите, врата, корема и гърба ми, чак до върховете на пръстите на ръцете ми. И то все руни. Древни и келтски.
- И последно... - напрегнах се аз, понеже предстоеше най-гадната част. Отметнах косата от лицето си и разкрих запълнения полумесец на челото си, червеникаво-зелен.
- Да, знам. - казах унило при мисълта за владението над петте елемента, за запълнения полумесец и множеството татуировки, стигащи до кръста ми и по гърба, и по корема, украсяващи цялото ми лице и доснали целите ми ръце. - Аз съм изрод. - промълвих, а в очит еми запариха сълзи.

Нямах представа какво се случва...може би просто сънувах...нищо чудно...аз често сънувам насън, но никога не съм идвала преди тук, а ми бе познато. По някакаква съвсем малка и мистериозна причина познато. Но не само това. Все още бях чула онова нещо, което мина с такава бързина до мен, сякаш беше най-бързият вампир на света...не вярвам да е било нещо друго исвен вампир. Нищо чудно и мотор със скорост 1500. При този факт се засмях леко. Обърнах се в очакване на най - лошото един вид. Тогава щях да умра. Това, което видях никак не ми хареса...Имона.
- Здравей. - поде тя лукаво.
- Престани да се правиш на идиот! Аз съм ти ментор все пак. - отвърнах и се ухилих злобно.
- Вече не си. Тук няма ментори, но ако искаш аз мога да те разведа...- започна тя, но аз я прекъснах.
- Задръж го за друг път. Няма да ходя с теб където и да било. - отговорих аз.
После се вгледах в дрехите й. Бяха черни с качулка, а очите й бяха червени. Божичко... Тя...не е Имона...едва ли...за бога...Нещо започна да ме дърпа към нея, но аз успях да тичам от там от където бях дошла. Тичах в продължение на часове сигурно и мислех над случилото се. Тогава видях бяла светлина. Може би от тук бях влязла. Стигнах до нея замаяно от случилото се. Бялата светлина ме пое бавно, когато я доближих. Усетих едновременно и болка, но в същото време някакси студена вълна. Сигурно бях на слънце...
Скоро дишах учестено. Клепачите ми бяха затворени. Охх пак ли се бях върнала във онзи тунел... не дано не съм. Отворих очи с много усилия. Над мен бяха Меридит, Роуз и...и Висшата жрица... Изправих се с разочарование, че са я извикали и се затворих в банята. Чух зад мен виковете на момичетата:
- Вики, отвори вратата! - викаше Меридит.
- Вики, какво става? - питаше Роуз.
- Виктория, добре ли си? - това бе гласът на Висшата жрица.
- НЕ СЪМ ДОБРЕ! ДОВОЛНИ ЛИ СТЕ? СЕГА ВСИЧКИ СЕ РАЗКАРАЙТЕ ОТ МЕН И СИ ГЛЕДАЙТЕ ВАШАТА РАБОТА! ЯСНО ЛИ ВИ Е?

Браво, браво, браво. Просто браво на мен. Въздъхнах и с едно движение на ръката отпратих Меридит и Роузмари. Бяха притеснени, но трябваше да се справя сама.
-Виктория, моля те, излез. Знам... Знам, че се държах гадно, глупаво, но не исках. Не беше нарочно. Просто... Тази седмица ми става нещо. Дали е заради началото на учебната година или заради нещо друго, не знам. Но моля те, излез! - говорех с умолителен глас, но не постигнах нищо. Е, тогава, да си гледа работата! Нека си стои там затворена, ако ще с часове да стои в банята. Инатлива тийнейджърка. Това беше Виктория, а и всички други. И определено искаха да ме изкарат от нерви.
Отдръпнах се от вратата на банята и отидох при двете момичета.
-Надявам се, че скоро ще излезе. Ако искаш, Роуз, остани тук... Ох, и аз какви ги говоря. Все едно ти е нужно позволение да останеш.

Засмях се.
- Имаш пълното право д аме изриташ оттук след всичко, което скрих и забърках. - под "Всичко, което скрих", имах предвид всичко това с татуировките и елементите, и всичко останало. Чувствах се адски гузна и отговорна за случилото се тук. Бях оплескала работата. Слава богу, че Скар не беше обърнала внимание за самосъжалението ми - що за лидер, който се скапва при най-малката неприятност. Сега само гузно крачех насам-натам и не можех да намеря думи за извиненията и общещанията как това никога няма да се повтори, и така нататък, и така нататък. Пък и на Вики нещо й имаше. Трябваше да има какво да се направи, но в момента не можех да мисля. В продължение на близо петнайсет минути не казах нищо, само крачех напрегнато из стаята, придържайки се към очертанията на стените.
Накрая ми светна какво е това, което би ми помогнало да излея натрупалото се напрежение, само дето си нямах и на идея какъв е отговора на мисления ми въпрос.
- Скарлет, кога е следващия ритуал на пълнолунието? - изцепих се накрая.

Замислих се леко, докато пресметна оставащите дни до следващото пълнолуние.
-На... 17. април. Тази събота. Надявам се, че си се подготвила... поне малко. - скорошният ритуал направо си уплаши Роуз, но... Всъщност отново грешката беше моя. Не бях се постарала да й съобщя по-рано. - Знаеш ли какво? Няма въобще да те наказвам. Не искам да наказвам когото и да е тук. Ето, наказах Виктория да е "ментор" на Имона и какво стана...! Няма защо да се притесняваш. Случват се... Предполагам, че се случват такива неща. - опитах се да я успокоя, явно Хатауей наистина се притесняваше. За приятелката си, за нещата, които беше направила...
Двете момчета, които все още стояха в стаята, най-накрая бързо се сбогуваха с Роузмари и Меридит и си тръгнаха. Като минаваха покрай мен, ми хвърлиха някакви странни погледи - хем уплашени, хем насмешливи. Ама че наглост!
-Всъщност, кои бяха тези двамата? Откъде са? - явно първокусничките не искаха да отговорят. Но трябваше, и те го знаеха.
-Те... Те са от старото ми училище. - въздъхна Роузмари, сякаш признаваше загуба. Но знаех, че ме лъже.
-Хей, не си прави шегички с мен! Може да съм отменила наказнието ти, но това не означава, че имаш правото да ме лъжеш! Много добре разбирам, че не са хора. Е? - е, вече беше принудена да ми отговори.

Първата ми реакция беше изненада, когато Скарлет каза, че няма да ни наказва за това тук. После последва въпроса за момчетата. Брей, наистина беше адски проницателна! Веднага разбра, че не са хора... Щеше ми се и аз да можех така. Е, нищо не се знае. Пък и седемнайсти април - !!! Бях на седмото небе от щастие.
Леко се сащисах и сведох засрамено поглед при въпроса й накрая. Наистина, трябваше да й кажа цялата истина безда съкращавам и да увъртам, още отначало. Исках да си заслужа доверие и уважение, а така нямаше да стане и това ми беше пределно ясно.
- Ами те наистина са от старото ми училище, - обясних аз с леко неловка усмивка, който беше донякъде смутена, донякъде защото наистина ми беше забавно отнеизвестно какво - Обаче си права и за друго - не са хора. Друг вид вампири са, не са като нас. Но това е дълга история, а и те знаят как да стигнат до училището си... надявам се. - изведнъж ме обзе безпокойство, че може и да не знаят, особено като са пияни.Бяха ми дошли на посещение, понеже ми беше домъчняло за тях - е, не само за тях, но другите си имат работа, различна от ежедневно презкачане на оградите на училището и офейкване от часовете - и те решиха да дойдат. Дойдоха и направиха всичко на нищо... - замърморих...

Въздъхнах. Отново бях разочарована от себе си - как можеше да не зная за съществуването на друг вид вампири?! Ужас.
Оставих за малко Роуз и Меридит и пак отидох пред банята. Натиснах дръжката - заключено.
-Виктория? Ще излезеш ли? Нали не стоиш вътре, само защото си мислиш, че ще те накажа?! - отново никакъв отговор. Това момиче беше просто безнадеждно.
Забелязах, че Меридит вече едва държеше очите си отворени. Колко ли беше часа? Два часа следобяд. Нямаше да имат никакво време да се наспят. Но... Всъщност, това можеше да е един вид наказание. Не трябваше да го правя, но все пак си ме бяха ядосали и притеснили. Просто няма да предложа да си тръгна и туй то. Ако искаха, можеха да ме изгонят, но знаех, че нямаше да го направят. Нали бях Висша жрица и създавах впечатлението, че съм много... висша. Не че бях такава, но това бяха просто подробности.
Омръзна ми от мълчанието, което сякаш вече се пропиваше в стените и реших да опитам да завържа разговор.
-Е, разкажи ми нещо за тези други вампири. Досега не знаех, че има друг вид, освен нас... - казах и Роуз бе готова веднага да ми обясни.

» Меридит Сантяго
» Стаята ми
» Стаята на Нериса
» Стаята на Стоун и Хюн
» Стаята за гости