Горичката

Заглавие: Горичката Сря Юли 14, 2010 1:33 pm

Дървета, по чиито стволове се е обвил бръшлян, полегати хълмчета, покрити с детелина и малки туфи трева, лиани, спускащи се от високите клони... Това бе една истинска гора. А на място, скрито от лоши погледи, се таеше полуизгнило мостче, което минаваше над немалко блато.

Заглавие: Re: Горичката Пон Сеп 06, 2010 4:30 pm

Роуз ме доведе тук, а аз на идея си нямах защо. Тя беше пред мен и водеше. Нямаше никой, освен нас двете. Реших да се пошегувам с нея.
- Виж Роуз, ако искаше да ме ядеш можеше да ме завлечеш на много други места, но защо точно тук?- разсмях се, а тя ми хвърли един злобен поглед. След малко пак се опитах:
- На гоненица ли ще си играем или на криеница? Така и така ще победиш.- продължавах да я дразня, но тя знаеше, че просто се шегувам. Накрая тя спря малко по-далеч от мен и ме погледна. Явно имаше намерение да ми обясни, защото аз си нямах и на идея защо сме тук. Но може и коментарите ми просто да са и излазили по нервите. Макар, че наистина ни беше забавно да играем тези игри като деца. Бях сигурна, че и сега щеше да ни е, но щяхме да изглеждаме като умопобъркани. Усмихнах и се и в този миг се почувствах доста странно. Сякаш изведнъж адреналина ти се покачва, но не можеш да помръднеш. Сестра ми забеляза това и се приближи към мен. Вдигнах поглед от земята и я погледнах. Чувствах физическа нужда да е докосна. Сякаш през пръстите ми протичаше ток. Хванах китката и и леко я стиснах. В този миг усетих как всичко се размива за части от секундата, след което отново си връща стария цвят. Сякаш енергията ми просто изтичаше. А най-вероятно точно това се случваше. Роуз се бе заковала на място пред мен и ме гледаше с широко отворени очи. Бях толкова изтощена, че щях да падна. Започнах да се олюлявам и паднах на земята, като пуснах сестра си. Виеше ми се свят.Образите бяха размазани. Видях я как се навежда към мен и ми говори, но не я чух много добре. За миг всичко стана черно, след което се опомних и видях отново Роуз, която ме гледаше.

Заглавие: Re: Горичката Пон Сеп 06, 2010 4:45 pm

- Нес? - подвикнах. - Съвземи се за бога.... - видях как изпадна в безсъзнание за няколко секунди, а после, като отвори очи, заговорих:
- Сега ще направя нещо наистина странно. Но ти не се паникьосвай. Трябва да ти дам нещо... - докоснах ръката й и усетих как през мен в нейната сила се влива и лечението. - Временно имаш дарба за лечение. Временно, понеже силата е моя, а аз... приеми го така: просто съм ти я заела за няколко минути. Ще ме съживиш. Няма да стана целуната от сянката отново и няма да имам телепатична връзка с теб. Ти владееш магията на духа, така че временно ще можеш да си послужиш с дарбата ми. Така... - с едно твърде бързо движение, така че да не може да ме спре, аз извадих от бездънните си джобове сребърния кол и с едно обиграно движение го забих право в сърцето си.
И внезапно гората изчезна. Седях пред дълъг, много дълъг мост. От другия му край имаше слънце, езеро, дървета... тръгнах по моста, и пред мен се изпречи едно дете.
- Призрачно момиче, ти пак си тук! - възкликна възторжено, после се смръщи. - Но отново трябва да си тръгнеш. - поклатих глава неразбиращо, и понеже все пак беше малко, реших да не мисля много върху думите му.
- Роу? - само един човек ме наричаше така. Един пазител, бивш мой съученик. Беше загинал в битка... Стефан. Да, така се казваше. Отидох при него и го прегърнах, смеейки се. Звукът отекваше около мен.
И тогава осъзнах нещо. Виждах и други свои приятели-пазители, както и семейството на Лиса. И баща си. И още толкова много хора...
Сложих ръка пред устата си в ням ужас. Всички те бяха мъртви. А аз седях по средата на моста между живота и смъртта.
- Ти вече си била тук. - подхвана Стефан. - Но трябва да се върнеш отново. Ние тук сме добре... но живите - Лиса, Скарлет, сестра ти.. те имат нужда от теб, Роуз.
И тогава се случи най-странното нещо - видях себе си отстрани. Ванеса се опитваше да ме излекува, но моята дарба вече й се изплъзваше и се връщаше в мен. И се случи чудото - от притворените ми, спокойни клепачи, потекоха сълзи. Не знаех какво да правя. Всички щяха да ми липсват, каквото и да изберях.
И аз щях да избера живота. Нямаше да се предам. Щях да се върна. и знаех, че няма да съм стригой. Отново щях да бъда Роуз Хатауей.
Скочих от моста.
Очите ми рязко се отвориха.

Заглавие: Re: Горичката Пон Сеп 06, 2010 4:57 pm

Усетих се по-жива, когато тя набързо ми обясни ситуацията. Но това със съживяването значеше...
-Не!- изкрещях, моментално върнала се към предишното си състояние. Силата, която ми даде започваше да избледнява, а тя все повече заприличваше на мъртвец. Накрая се отказах и започнах да я разтърсвам.
- Събуди се! Господи Роуз! Събуди се!- отново плачех. Ако загубех и нея щях да се самоубия. Само тя ми бе останала. Не можех да я изгубя.
- Не!-изкрещях отново и я разтърсих. Опитах се да я съживя с Духа, но не се получи. Накрая просто затворих очи и затърсих из съзнанието си за всяка останала ми капка магия. Прелях и почти всичко. Господи, щях да и дам всичко, ако трябваше. И в този момент тя отвори очи. Пое си дълбоко дъх и цвета на очите и от кървавочервен стана кафяв отново. Стоях до нея и я гледах така, както бих гледала самия Бог. Трябваха ми няколко секунди, за да се осъзная. Хвърлих се на врата и и я прегърнах с все сила.
- Господи Роуз! Господи! Благодаря ти!-мълвях благодарности към всички божества, за които се сетих. Накрая се усетих и я пуснах, все още плачейки. Но този път от радост.

Заглавие: Re: Горичката Пон Сеп 06, 2010 5:34 pm

Станах, или по-точно се изправих до седнало положение и се огледах сънено около себе си.
Кожата ми беше върнала стария си загар, отново беше със същата екзотична нотка. Очите ми бяха станали тъмнокафяви, каквито бяха преди. Нищо червено в тях, нищо злостно нямаше сега. И, слава богу, онези проклети кучешки зъби бяха изчезнали. Честно казано, отдъхнах си. Това не беше за мен. Аз бях създадена, за да бъда пазителка. За да бъда... Роуз Хатауей. Момиче-дампир.
В паметта ми първоначално връхлетяха всички спомени - това, което бях извършила като стригой, после мостът и всичко, което бях изоставила с него.
Но поне едно беше по-добре. Сега бях видяла - отново - какво е там. Бях разбрала че всички, на които съм държала и които съм обичала, са щастливи, в безопасност. Тук имаха нужда от мен. Имах толкова много да направя още, толкова много неща да сторя... не можех да си отида и да изоставя всичко просто така. Аз бях родена, за да живея дълго и пълноценно. Още ме болеше за тези, които обичах и които бях загубила... но сега знаех, че те са добре. И вече не чувствах вина.
От очите ми закапаха сълзи, изразяващи милион емоции - щастие, изтощение, болка, облекчение, радост... спомних си каква бях преди да ме пробудят - все уморена, все напрегната. Вече не беше така. Сега щях да съм такава, каквато бях някога. И щях да остана с тези, които имах тук, в света на живите.
От очите ми все още се стичаха сълзи, но не бях нещастна. Не казах нищо. Емоциите, бушуващи в мен, както обикновено бяха прекалено силни, за да ги изразя с думи. Спомних си нещо, което бях чела... някъде преди време - "Емоциите и чувствата отиват там, където думите и разумът не стигат".
И вече знаех какво значат тези думи.
- Нямаш представа колко се радвам да те видя като жив човек. - засмях се разтреперано.

Заглавие: Re: Горичката Пон Сеп 06, 2010 6:11 pm

Подадох и ръка, за да се изправи. Все още се притеснявах за нея. Имах чувството, че е само мираж. След като загубих толкова много хора, имаше вероятност да съм припаднала или да съм умряла и да съм на едно по-добро място. Ощипах се, за да проверя дали е истина и...доста ме заболя. Но и без това бях мръсна. По дрехите ми имаше кал, по лицето ми се стичаше грим, а косата ми бе много разрошена и сплъстена по краищата. Дори и по нея имаше полепнала кал. Обувките ми бяха със счупени токчета, а лицето ми бе доста бледо. Под очите ми имаше торбички, а самите те бяха доста червени, заради цялото това плачене. Всеки момент щях да изпадна в истерия. Разсмях се силно и Роуз ме погледна малко стреснато в началото, но след това и тя избухна.
- Нямаш си представа колко смешно изглеждаме.- казах на пресекулки. И тя изглеждаше по подобен начин на моя. Но все пак бях толкова щастлива. Исках да отида в балната зала и да прегърна всеки един там. Да изкрещя, че сестра ми си е нормална и най-вече жива. Но щяха да ме изпратят в лудница.И в този момент ми хрумна чудесна идея.
- Роуз?- казах и се спрях. И двете вече вървяхме към стаята ни. Тя се обърна и ме погледна въпросително.
- Все още можем да отидам на бала. И ще си изкараме страхотно. Чисти рокли, малко или много ,в нашия случай, грим и ще могат направо да ни провъзгласят за кралици на бала.-разсмях се, защото се завъртях сякаш имах корона.
- Какво ще кажеш? Пък и нямам търпение да те видят другите.- казах и и се усмихнах топло.

Заглавие: Re: Горичката Чет Ное 25, 2010 7:48 pm

Движеше се бавно, тихо. Като котка, чакаща нещо... жертвата си. Но в случая той нямаше жертва. Единственото, което гонеше беше спокойствието. Надяваше се меката зеленина на гората да му я даде. Винаги беше обичал зеленината на растенията. В Гатлин всичко беше жълто и всичко различно то това жълто му харесваше.
Понякога мразеше тази черта на характера си. Понякога ли? Почти винаги. Беше успял да постигне мечтаната безразличност към всичко случващо се само външно. От вътре, обаче, можеше да бъде по-мек и от ревлива тийнейджърка.
Новият му дом - поредният Дом на Нощта - му харесваше. Изглеждаше някак по-жив, по-мистериозен от предните. Тайните случващи се зад тях, се долавяха и от външната страна на стените му. Никога не беше притежавал някакво любопитство, което да може да обвини за магичното теглене, което го беше накарало да избере точно този Дом. Истината беше, че всичкоу що е различно то нормалното му ежедневие и вкарваше някакъв живец в безсмисленото му съществуване, го теглеше към себе си.
Все още не се беше запознал с Жрицата, нито пък ся накой от преподавателите. Единственото, което знаеше беше, че ще преподавава фехтовка. Добре. Това беше добре. Е, боя не беше от любимите му занимания, но поне не беше нещо по-трудно.
Тялото му се закова не едно място, вцепенено от второто присъствие, което изведнъж беше усетил край себе си. Чудесно. Спокойствието щеше да се отложи. Всичките му сетива се напрегнаха за да доловят всичко, което можеше да му каже нещо за приближаващото се същество.
Първото, което усети, беше вампирската сила, струяща от тялото на приближаващия се, макари тя все още да не беше достагнала до своя зенит. Беше някой от учениците най-вероятно. И беше ученичка. Да, миризмата определено беше на жена. Преди да успее да познае още нещо, едно слабичко русо момиче изникна пред него. Погледът на Итън побърза да се отклони от зелените и очи, в мига, в който ги видя. Незарастващата рана някъде в сърцето му продължаваше да гори болезнено, всеки път, когато види този цвят и блясък в нечии очи.

Заглавие: Re: Горичката Чет Ное 25, 2010 9:21 pm

Елизабет бавно вървеше по пътечката и с наведена глава разглеждаше различните камъчета. Търсеше малко тишина и спокойствие. Непрекъснатото тичане насам натам и клюките я изтощаваха. Ели не обичаше такива неща. Усети присъствието на друг много късно, а и този беше възрастен. Елиз вдигна глава, а мъжът пред нея я погледна в очите, а на момичето му се стори, че вижда голяма болка в погледа му, който той отклони.
- Добър ден?- каза Стоун повече като въпрос, отколкото като поздрав.- Вие трябва да сте новият учител по фехтовка?
Лили се опитваше да говори любезно, но повече звучеше сякаш го критикува затова, отколкото сякаш го поздравява. Любезностите не й бяха присъщи, нито на сърце. Измъчваше се, когато говореше на Вие или, когато се опитваше да говори прилично, както подобава по неписаните закони. Ако не се сдържаше, вече щеше да го попитала какво има и дали може да помогне с нещо. Но глупавите правила на училището я спираха. "И откога ги спазваш, а?"- попита едно подло гласче в главата й. Толкова често се появяваше и й натякваше нещо, че Нора си го беше кръстила с името Кари.
Докато момичето водеше вътрешен сбор, преподавателят пред нея беше кимнал в отговор на въпроса й, но за съжаление Маги не го забеляза.
- Аз съм Елизабет Стоун, а Вие?- попита Бет все още изневерявайки на себе си или с две дума- мъчейки се.
- Итън Уейт.- отвърна той, като продължаваше да гледа настрани.
- Приятно ми е, господин Уейт.- отвърна Ели с някакво подобие на усмивка и понечи да подаде ръка, но бързо се отказа. Настана мълчание, но за Елиз не беше тягостно, а даже приятно. Стоун усещаше по някакъв начин, че човекът пред нея обича спокойствието и тишината, също като нея. А тя се беше натрапила. Знаеше колко е гадно това, пък и беше малко трудно да кажеш на онзи, който е дошъл и те е поздравил да се разкара. Така че си длъжен да го търпиш, колкото и да ти е неприятно.

Заглавие: Re: Горичката Съб Дек 04, 2010 4:37 pm

Мекият глас на момичето се разнесе около него и сякаш го накара да се събуди. С всички сили си наложи все пак да погледне в очите и, но накрая се отказа. Отдавна беше спряло да го интересува дали е груб хората и дали ще ги обиди. Просто не можеше да гледа нещо, което да му причинява толкова болка. Предполагаше се, че вече трябва да е свикнал - един век не беше никак малко време, а в неговия случай беше имал и повече от това за да излекува раните си.
Момичето се опитваше да спазва нормите на учитвостта - все пак той и беше учител, но си личеше, че не са и по вкуса кой знае колко. Итън се постара да и се усмихне и понечи да и каже да не се притеснява да се обръща към него без да е толкова учтива, но се спря, когато осъзна, че всъщност тези думи биха прозвучали глупаво. А и не искаше учениците му да губят уважението си към него още преди да са имали и един час по фехтовка.
- Кой курс сте госпожице Стоун?
- Втори - отговори бързо момичето.
Чудеше се какво да направи. Не му се говореше с никой. Не знаеше дали да остане с момичето или просто да тръгне. Да я изпрати до училището или да я поведе още по-навътре в гората. Реши за сега да не предприема нищо. Да остави избора на нея.
Странно как от век забвение забравяш как да общуваш с хората. Някога беше притежавал неповторима харизма. Винаги знаеше какво и кога да каже. Сега сякаш в главата му нямаше нищо. Само болезнени спомени.
Имеше един въпрос, който многократно беше задавал на себе си, но още не знаеше отговоря му, и за който винаги си намиреше повод да попита другите. Сега може би не беше особено уместно. Но това момиче предизвика интереса му.
- Радвате ли се, че сте вампир?

Заглавие: Re: Горичката Пет Дек 31, 2010 2:22 pm

Въпросът изненада Елизабет. Никога не й бяха задавали подобен въпрос.
- Ами не знам. Донякъде може би. Но промяната не е толкова голяма. Всички са едни и същи. Единственото, за което мислят е външният си вид и момчета и изобщо не оценяват красотата на тишината, природата и спокойствието.- отвърна Елиз без да осъзнава, че е казала прекалено много.
- Тоест... исках да кажа, че...- запъна се момичето, но нещо прекъсна мисълта й. Около Уейт се рееше призрак на момиче, чиито очи поразително приличаха на нейните собствени. Момичето неистово и махаше, когато осъзна, че Стоун вече я вижда. Прехвърли се на духовно съзнание и въпросът й се рееше около нея под формата на кървавочервени облачета/което показваше, че е жива и в съзнание/. "Как се казваш?". "Жанет"- беше отговорът на момичето. Ели я огледа внимателно. "В пожар ли си загинала?"- попита. Жанет кимна тъжно. След това посочи себе си и след това Итън. Стоун бавно погледна двамата и разбра.
- Ммм, професор Уейт? Тук има един човек, който иска да ви каже нещо.- каза несигурно Елизабет. Повечето хора си мислеха, че тя лъже и си имаше основание да е несигурна.- Само не се стряскайте и не си мислете, че лъжа. Нямаше от къде да знам, ако тя не ми беше разказала.
Уейт я гледаше с извита вежда. Стоун си пое дълбоко въздух, знаейки, че следващите й думи ще го наранят.
- Името Жанет говори ли ви нещо?

Заглавие: Re: Горичката Вто Яну 04, 2011 8:57 pm

Тялото му застина и сякаш и последната топлина, която притежаваше се изпари. Сините му очи първо се сведоха надолу, после се впериха в синьото небе и накрая се заковаха в болезнено зеления поглед на младата ученичка. Тя мисли ли четеше? И ако четеше - да не би да му се подиграваше? Не, емоциите и, мислите и, всичко в нея изглеждаше чисто и невинно, поне в този момент. Какво целеше тогава?
Първо понечи да излъже. Но реакцията му, и да не беше вампир момичето щеше да разбере, че това име му говори нещо. Нещо прекалено голямо, нещото, заради което беше станал това, което беше.
- Да - звукът едва се изтръгна от гърлото му, а дрезгавият глас сякаш потъна в гората преди да е успял да стигне до ушите на Елизабет. - Откъде знаеш? - той наклони глава на една страна с подозрение. Плашеше го мисълта, че една ученичка знаеше най-уязвимото място в цялото му вампирско съвършенство. Единственото уязвимо място, което доказваше, че дори и вампир, не е съвършен.
Едва доловима усмивка сякаш грейна на сериозното лице на момичето и убеди Итън, че тя не се подиграва с него. Но той още не можеше да разбере за какво му говореше тя.
- Кой иска да говори с мен? - сините му очи потъмняха и се присвиха.
Топло, нежно чувство, което обаче сякаш не беше негово, премина през него. Нежна ласка обхвана тялото му, а в ушите му сякаш невидим дъх шепнеше нещо. И след секунди изчезна, оставяйки мъжът стъписан. Той продължаваше да гледа объркано Стоун, но с обърканост вече граничеща с гняв. Беше готов да се разкрещи на ученичката си, но успя да задържи гласа си равен, безизразен.
- Кой иска да говори с мен? И откъде знаеше за Жанет? - повтори той и двата си въпроса. Елизабет не му даде шанс да потрети.

Заглавие: Re: Горичката Вто Яну 04, 2011 9:37 pm

-Първо не чета мисли. Нито ви се подигравам. Аз изгубих по- малката си сестра... и изпаднах в кататония.- гласът на Елизабет леко се задави при последните думи и сълзи се появиха в очите й. Сведе поглед, за да може Уейт да не я вижда.- Жанет... Тя, прекалено много я обичате. И не я пускате да си тръгне. А, ако тя не си тръгне в срок от- Ели погледна към жената внимателно- два дена, вероятно ще я обречете на проклятие завинаги да остане тук. А вие вероятно няма да живеете вечно. И дори когато починете тя ще продължава да е тук и нещастна. Тя ми разказа какво се е случило. Аз... съжалявам.
Лили погледна към Жанет. Тя тъжно се усмихваше на момичето и говореше.
- Тя казва, че ви обича, както и, че нямате никаква вина за случилото се. И трябва да излезете от транса си.- каза Стоун повтаряйки думите й и продължи очудено със собственото си мнение- Очевидно от доста време е с вас. Но, ако нямате специални сили да виждате духовете, вероятно усещате само приятна топлина и тих неразбираем шепот.- каза тихичко Лиза и продължи- До колкото ми е известно аз и сестра ми сме единствените в училището владеещи Некросила. Но тя все още не е усвоила добре своята. А и, единственият в училището, който четеше мисли беше бившата преподавателка по Езда- Елеонора Кентли. Но мисля, че тя почина. Иначе беше добра учителка.- добави замислено Елиз. Изчезването на проф. Кентли беше загадка за всички, освен може би за проф. Скай.

» Горичката
» Горичката
» Горичката от амарант